„Планетата на ветровете“ на Джордж Р. Р. Мартин и Лайза Татъл

Полет сред ветровете

1-67115_b   Продължавам да чета и препрочитам по-ранните произведения на Мартин и се убеждавам все повече, че има смисъл да си ги припомняме в нови издания. Освен качествена фантастика, сред страниците има достатъчно истории от типа „замисли се“, макар да са писани за забавление на читателите с въображение. Но в „Планетата на ветровете“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов) има достатъчно и от Лайза Татъл, за да се превърне в една приказна история за мечтите, които могат да се сбъднат, стига да го искаш достатъчно силно. Звучи като съвет към хлапе, като някакво наивно правило за живота, от което се объркваш все повече и повече, защото всичко наоколо показва, че ти трябва повече късмет, а не само огромно желание. Така или иначе книгата се чете леко, без да се „втурва“ към някакви сериозни изводи за човешкото и неговите безкрайни лутания чрез придобитото знание. Всъщност това са някакви лични разсъждения, които не си струва да натрапвам, защото не кореспондират много с настоящата история. Но пък човек може да се отпусне и да прочете една приятна история, леко встрани от типичните Мартинови текстове.

   В далечното минало една космическа експедиция приключва своето пътуване след инцидент, който запраща оцелелите на негостоприемна планета, почти изцяло заета от океан, блъскан от ветрове и населен с опасни твари. Надеждата е в пръснатите наоколо малки острови. Нуждата от комуникация кара шепа ентусиасти да си построят механични крила от отломките. Предавани от поколение на поколение, крилата стават символ на свобода и дават висок ранг на притежателите си. Безкрилите са онези, които запълват съществуването си с напразни надежди  някой ден да полетят. Те са певци, рибари и всичко друго, но не и свободни като птиците. Този свят съществува под натиска на традициите, които никой не може да пренебрегне. Но, както се случва в красивите истории, винаги се появява един по-упорит човек, който може да промени нещата. Марис е от рибарско потекло, но има огромното желание да стане летец. Нейната история е като пример за онези, които се страхуват да се борят за мечтите и личното си щастие.

   „Планетата на ветровете“ не е сложна и предизвикателна книга, както често се случва с изградените от нулата фентъзи реалности. Във всеки един момент обаче напомня на приказка, като тези, с които „зарибавят“ младите читатели и склонните да мечтаят за някакъв идеал. Това не е типичен Мартин. Тандемът обаче се е справил достатъчно добре, за да привлече по-широка читателска аудитория, а не само любителите на епични приключения. Очаквах нещо малко по-различно, но не мога да си кривя душата. Хареса ми. Книгата е любопитна сама по себе си и би била чудесно предизвикателство за по-склонните да се „отнасят“ с надежди към някакво безметежно и спокойно бъдеще.

Оценка от Книжен Петър: 3.7 / 5

Други ревюта:

Книжни криле
Книгоядец~

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s