„Изповед“ на Лев Толстой

Вярата на гения

   Трябва да започна с това, че за пръв път чета такъв тип произведение. Определено като есе, „Изповед“ („Кръг“, 2018, с превод на Денис Коробко) „произвежда“ в себе си мисли и идеи, възникнали в ума на писателя Лев Толстой, но разглеждащи основно неговата човешка страна. Геният е „принуден“ да се сбори с въпросите за живота, смъртта и вярата в зрелия период от жизнения си път, обхванат буквално от терзания за смисъла и волята на човека. Това особено състояние го вдъхновява да търси „златната среда“, изключвайки крайните възгледи за съществуването като логически неприемливи. Текстът е провокативен и малко странен, нестроен, дори хаотичен на места. На пръв поглед целта е да се изведат идеи, които биха помогнали на автора си да намери някаква своеобразна „истина“, способна да успокои разбунения му дух. Собствените му познания и разсъждения го довеждат до създаването на принципно нова философия, изведена след своеобразен диалог с идеите на Соломон, Буда, Сократ и Шопенхауер, които го „следват“ непрестанно като съветници за придобиването на търсените въпроси и отговори.  Но най-големият проблем избуява като бурен и се загнездва в неспокойното му съзнание почти до финалните редове: дали да продължава да живее, или да извърши самоубийство. Може би е изгубил вярата си в живота.

   Лев Толстой е  благородник, задоволен напълно от живота, уважаван писател, който е разполагал с необходимото, за да живее безметежно и спокойно, наслаждавайки се на придобивките на потеклото. Бурната му младост говори по-скоро за щастие, отколкото за труден и пестелив живот, несъмнено. Но след „Война и мир“ и „Ана Каренина“ геният сякаш се събужда от спокойния си сън и поглежда в миналото, наситено с емоции и доволство. Може би не е отговорил на важните въпроси, загнездили се в ума му; може би не е бил прав в определени моменти. Трябвало е да спре и да се огледа, да си направи съответните изводи. Бурята в ума му бавно, но сигурно е увеличавала своята мощ, карайки го да се съмнява в смисъла на собственото си съществуване. Какво се е случило, за да пожелае смъртта? Промяната е драстична, сякаш е осенен от нови идеи, коренно противоположни на досегашното му съществуване. Откровението го кара да направи съпоставка с обкръжението си (интелигенцията), да преосмисли възгледите си и да тръгне по пътя на собственото си изкупление. Разсъжденията му стигат до фундаменталните въпроси на философията и в нестроен ред той извежда изводите и решенията си в „Изповед“. Толстой ясно изразява четирите изхода от проблема „смисъл на живота“ (желанието да живееш или умреш): неведение (липса на знание, което може да провокира фундаментални въпроси), епикурейството, унищожаването на живота (самоубийството) и слабостта (да се остави на течението, без да предприема нищо). Толстой осъзнава, че се намира именно в последната „клетка“. Може би всичко е въпрос на вяра.

   „Изповед“ определено показва драстична промяна на възгледите. Текстът изглежда невротичен и изпълнен с объркани мисли, следвани от логически „постановки“, характерни за неспокойните умове. Целта е да се вникне във философията на нещата, смисълът на религиозните догми, ръководещи по-голямата част от човечеството, и да се „произведе“ въпрос, чиито отговор е еднозначен. Краят сякаш „заглажда“ неравностите и носи необходимото успокоение. Всъщност Толстой се вглежда там, където животът се „печели“ с труд и пот на челото, сред обикновените хора, изградили проста, но печеливша система, за да продължават да съществуват. Вярата и животът явно са неразривно свързани.

   Трудна книга, несъмнено. Но пък точно тези разсъждения са променили изцяло живота на един гений, намерил своята истина. Повечето му почитатели може да са запознати, че след т.н. му „второ раждане“, Толстой променя из основи творческите си търсения. Но решението му преди смъртта е недвусмислено – да завещае трудовете си на цялото човечество. Трудна, но важна книга.

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5