„Нито капка вода“ на Минди Макгинис

Свят на предела

   Когато апокалипсисът е неизбежен, настава времето за равносметка. Обикновено всички знаят какво може да се случи, ако важен ресурс е на изчерпване, но съвсем малко хора ги е грижа за това. Докато не стане прекалено късно. След това оцеляват най-издръжливите. Когато чета антиутопии, през главата ми минават какви ли не сценарии и варианти, но остава и една горчилка – че нещата са пределно сериозни, а мислещите хора са малцинство. Започвам по този начин, защото настоящата книга ми се стори доста реалистична, макар да е определена като поредната антиутопия за тийнейджъри. Никъде не видях заигравка с нещо, което да ме наведе към мисълта, че нещата се „разкрасяват“, за да бъде по-интересно. Може би затова и не бих казал, че е „интригуваща“ или „допадна ми“. „Нито капка вода“ („Прозорец“, 2019, с превод на Ирина Манушева) обаче доставя онова усещане за безвъзвратност, което всички искаме да има в една антиутопия. Смъртта тук дебне отвсякъде и оцелелите може да не са тези, които очакваме. Доволен съм, че има и такива книги. Продължението може да стои на съвсем друга основа (все още не знам), но се надявам да следва подходящата линия.

   Случило се е вероятното – чистата вода вече не достига, а болестите набират сили, подпомагани от замърсяването и липсата на превантивни мерки. Светът се е превърнал в недружелюбно място, където оцеляването е на първо място. Един ден водата от чешмите спира и борбата за набавянето ѝ се превръща във война. Силните на деня са се „окопали“ в добре уредени градчета, където налагат волята си с всякакви ограничения. Но не натам ни води Макгинис. Някъде из рядко населените райони, където изоставените домове се рушат необезпокоявано, Лин и майка ѝ се опитват да оцелеят. Лин е вече на шестнайсет, но никога не е виждала друг живот. Тя е обучавана на строгите правила, налагани от единствения човек, когото е виждала отблизо. Недалеч е и малкото езеро, което ги спасява от смъртта. Всеки натрапник, независимо от намерението си, получава куршум. Но наоколо дебнат мародери. Слабите биват безжалостно обирани и оставяни на произвола на съдбата, докато не решат, че единственото им спасение е да се подчинят на волята на насилниците. Въпросът не е в това дали добрите или лошите ще победят, а кой има повече смелост да живее в тези безжалостни времена. Макгинис никак не е дружелюбна към когото и да е. Особено към Лин.

   Трябва да си призная, че не очаквах толкова жестокост и отчаяние в тази книга. Разбира се, човек може да я прочете с удоволствие или да види слабости в сценария, което обаче ще го настрои в съвсем друга посока. Образът на Лин е важен с всичките си подробности. Представете си подрастващо момиче, на което е спестена важна информация, която би могла да я „повлече“ в съвсем различна посока. Единственото, което знае е как да държи оръжието и да отнема безжалостно живот. Уроците идват после, но следвани от осъзнаването, че това не променя почти нищо. Загубите са прекалено много, а животът не търпи слабите.

   С нетърпение ще очаквам продължението, а може и да си помечтая за превод на част от другите книги на Макгинис. Прави ми впечатление „This Darkness Mine“ и последната – „Be Not Far From Me“, която е насрочена за март 2020 година.

Оценка от Книжен Петър: 4.4 / 5