„Бедни хора“ на Фьодор М. Достоевски

Живот и съществуване

   Докато четях, през главата ми мина мисълта, че не трябва да пиша за която и да е книга на Достоевски, че за Достоевски не се пише просто мнение след прочита, а се продължава със стотиците критически текстове от неговите познавачи и изследователи. Т.е. същото като във всеки университет – продължаваш да попиваш безбройните страници, писани за неговите произведения през последните повече от сто и петдесет години. Какво мога да кажа аз за Достоевски и то да изглежда достатъчно адекватно на фона на всичко писано до този момент? Нищо не може да се добави, с изключение на стандартен отзив, припомнящ на читателите от време на време да четат и препрочитат Достоевски, да осмислят неговите вътрешни търсения и да се надяват, че са разбрали гениалността в произведенията му. Или отново да се „пренесе“ наученото от критическите текстове и след това да напише поредното име отдолу. Но Достоевски не може да подбира читателите си, така че винаги ще има „ниво на разбиране“, също като при скалата на някой измервателен уред. Всеки ще се опита да разбере тази гениалност, позовавайки се на собствените си знания и начин на възприятие. Но, както се казва, просто започни да четеш без напрежение и страх, защото Достоевски го заслужава. „Бедни хора“ („Кръг“, 2019, с превод на Лиляна Минкова) е началото, първият роман. Оттам нататък всеки читател ще открие нещо за себе си и ще го сподели с останалите.

   Първо преминах през по-интересните части от биографията на Достоевски и оставих на ума си да подреди всичко, да се настрои и накрая да „потъне“ в текста. Четях по двайсетина странички на ден; исках да попия повече от времето, в което е живял Достоевски и мислите, които са го вълнували. Макар и Варвара „изплуваха“ по-късно и постепенно ме привлякоха към собствената им драма. Написан като епистоларен роман, „Бедни хора“ ме зареди емоционално, натика ме в тъмното ъгълче, където съвестта се крие и не иска да има нещо общо с Имперска Русия. Искаше да се сгуша в стаичката на Макар Девушкин и да вдъхна от изпаренията, белязали несретния му живот. Слушах го внимателно, опитах се да усетя надеждата и духа му, неговите терзания и опити да съхрани интереса на Варвара. „Безценна моя Варвара Алексеевна…“; „Гълъбче мое…“. Къде в бедността се раждат мечтите? Може ли да живееш истински в един свят, в който физическото оцеляване не ти позволява да имаш достатъчно силни надежди за бъдещето? Макар и Варвара сякаш се „препитават“ един от друг. Споделянето е начин да потушиш своите тревоги, да намериш път за бягство от нищетата в ума. Но и двамата тънат в своето нещастие, неспособни да се скрият от съдбата си.

   На пръв поглед Достоевски описва драмата на поредните обикновени хора, от които не можеш да вземеш нищо друго, освен усещането за мъчителната им борба с бедността. Но брилянтно изградените характери не можеш да отминеш. Попиваш болката, чувстваш искреността в споделеното, постепенно опознаваш скритите им несъвършенства и разбираш докъде се простират мечтите им. Това не може да се преразкаже с няколко думи. Накрая разбираш, че образите от страниците наистина дишат и имат душа. Всъщност Достоевски не задава въпроси и не дава отговори. В един епистоларен роман даваш думата на героите си и оставяш читателите да поемат отговорността за въпросите и отговорите.

   Вероятно повечето хора наблягат на по-известните произведения на Достоевски и това е нормално. За мен първото произведение е много важно – има градация и всеки читател би могъл да види цялата картина, проследявайки авторовите търсения и модели. А и при Достоевски има влияния, които не могат да се пренебрегнат. По-настоятелните читатели веднага ще се насочат към „Шинел“ на Гогол, провиждайки колко важно е това произведение за написването на „Бедни хора“. Аз също ще си го припомня. Освен това ще продължа с Достоевски.

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5