История след история
Всяка история има пластове, които бавно разкриваме по време на четене. Разгръщаме страниците и подреждаме логиката на нещата. Често книгата е като тест за личните ни мисли и мечти, едно огледало, в което искаме да видим собствените си представи за нещата, без чужди илюзии. Докато илюзията за нас ни впримчва в своята „истина“, не можем да проникнем отвъд границата. Ние сме проектор на собствената си реалност, вградени в безкрайната самота на предначертаното от нас. И докато разсъждавам покрай прочита на „Тетрамерон“ („Колибри“, 2015, с превод на Захари Омайников), мисълта ми се лута сред историите на Сомоса и търси подходящ остров, където да складира поредните спомени. Погледнато от друг ъгъл, това е вечното търсене на себе си, метод за опознаване на собствената личност и следващата я естествената самооценка, докато не се постигне синхрон и настъпи спокойствие. В този своеобразен роман Сомоса гради логичните последици от това самоопознаване, често провокирайки читателя с натрапчиви сюжети, прикрити зад основния смисъл. Всъщност всичко напомня на готическа приказка, наслоена с множество истории. Съвсем определено усещането е за безкрайно пропадане в чужда реалност, дотолкова стряскаща, че навлиза дълбоко сред подсъзнателните ни „инструкции“ за нормалност. Но това е чудесно, ако се замислите. Самите ние искаме да бъдем провокирани, да реагираме на стимули, което ни кара да се чувстваме живи и част от същността на нещата.
Разказване на истории. Конструктивно романът е сбор от истории, разказани от тетрамерона – група от четирима индивидуалности, сякаш приклещена във философския обръч на постоянното тършуване из символите и образите на човешката личност. Свидетел на словесната оргия е невинна девойка, която се изгубва в коридорите на подземие, но по своему изгубва себе си на границата между невинността и съзряването. Случващото се с нея рефлектира директно към личността ѝ и прокарва път за едно сакрално обследване на вътрешният ѝ мир. Соледад е тяло и мисъл в една обичайна за всички симбиоза, но подтикът ѝ да следва собствените си илюзии е поставен под заплаха. Тогава тя започва превъплъщението си.
Не бих казал, че произведението на Сомоса е преднамерено страшно и тревожно провокативно. Самият той казва в едно интервю, че това е реалността, която вижда. Насоките към сексуалното, натрапчивото и дразнещото психическата устойчивост е просто пример за вътрешните сътресения, които всеки от нас изживява. Романът започва „стресиращо“, предвид обсесивното вглеждане в голотата, невинността и погледът към скритото, личното пространство. До края това се превръща в едва ли не „хищническа“ нужда от разсъбличане на персонажите. Изглежда грубо и провокира първосигналните инстинкти да потърсиш спасение като затвориш книгата. Но при Сомоса мащабът е друг. Търсенето не е в невинността, а в преоткриването и надграждането, което изисква обогатяването на една личност. Соледад израства психически пред очите на всички и това е естественото положение на нещата.
Нищо по естествено да поискам да си припомня и „Декамерон“, чиято конструкция използва Сомоса за произведението си. Ще видим.
Оценка от Книжен Петър: 4 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 