„Синът на управителя на сиропиталището“ на Адам Джонсън

Песните на Северна Корея

 „Граждани, съберете се около високоговорителите… Любимият ни ръководител Ким Чен Ир е съветвал инженерите, разширяващи плавателния канал по река Тедонг. Докато Любимият ни ръководител е поучавал работниците на екскаватора, над главата му спонтанно се събрало ято гълъби и осигурило на достопочтения ни генерал жадувана сянка в горещия ден… Граждани, не забравяйте, че забраната за наблюдение на звездите все още е в сила…“

   Северна Корея. Десетилетия след войната нищо не подсказва, че тази изолирана и контролирана с безпощадна ръка държава ще намери изход от съществуването си на ръба на бездната. Всъщност не търси изход. Умелата диктатура на семейство Ким държи под контрол живота и смъртта, а гражданите са вперили хипнотизираните си погледи към Божеството, за да попият и най-малката подробност от изречените от него думи. За израсналите със свободата всичко изглежда като сюрреалистичен кошмар, а опитът да се проумее това състояние на нещата граничи с невъзможното. Съществуването на зловещата диктатура в КНДР продължава необезпокоявано и сякаш никой не може да промени това. Врагът са Съединените щати (и нейните „марионетки“) – онези с робството и сегрегацията допреди не много време, с „цветната“ престъпност и тежката ръка на политическите си лидери, чиято намеса по всяка точка на света ги е превърнало във фактор, който не може да бъде пренебрегнат. В затвореното общество на КНДР свидетелите са малко, което определя и митологизирането на държавата. Затова филмите и книгите могат да следват само историите на избягалите и свидетелствата след редките и добре контролирани от домакините посещения на външни лица. Адам Джонсън е ползвал същата информация, за да напише една потресаваща история. Потресаваща не с жестокостите, описани на места, а с представата за наложения контрол и следствието от него. Всеки внимателен читател би видял тази ирационална нишка, която дотолкова страни от познатия ни начин на живот, че съзнателното отричане на това положение е повече от логично. „Синът на управителя на сиропиталището“ („Жанет 45“, 2019, с превод на Пейчо Кънев) е подробна и сериозна, ако говорим за детайлите и стилът на писане на Джонсън. Всеки би видял абсурдите, които често кореспондират с комичното, но самата книга определено е далеч по-сериозна и смислена.

   Джун До (Джон Доу) е един от „сираците на държавата“: майка му е отведена в Пхенян заради красотата си и за забавление на партийните и военни лидери, а баща му не смее да си признае, че има син и той живее сред сираците в сиропиталището, за да не попадне на място, от което няма да се измъкне до края на живота си. Сираците получават едно от 114-те имена на героите на КНДР и биват привлечени в армията. Джун До се обучава за мисии, които изискват специални умения в пълна тъмнина. Както всеки в Северна Корея, той работи където бива поставен, без да има някакъв избор. Съдбата го отвежда и на малко рибарско корабче, за да подслушва честотите и докладва за всичко. Докато държавата не се намесва отново и му отрежда най-голямото приключение в живота – от лагерите за смъртници до срещите с „недосегаемите“.

   Друг образ е един своеобразен „изповедник“ в ролята на биограф на наказаните за провинения. Ситуацията отново е сюрреалистична. Едни тъжни животи възкръсват през високоговорителите като истории с поука, от които всеки севернокореец може да си извади съответните изводи. Сама по себе си книгата е обсебваща и натуралистична, „подправена“ с всичко необходимо, за да представи ситуацията в затворената държава през погледа на местите жители. Имаше известна разлика с моите знания по въпроса и доста неща ме накараха да настръхна. Според мен е излишно да се разсъждава лековато за процесите, които движат КНДР, както става обикновено в отзивите след прочита на романа. Нужно е друго ниво на разбиране, дори някои неща да са „доукрасени“. Прочетете тази книга!

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5