Човекът в машината
Представата за едно далечно технологично бъдеще може да съблазни всеки с по-живо въображение. От стотици години науката се надсмива над всякаква робска почит към божественото и ни тегли напред към сценарий, предопределен от интелигентността и превзет напълно от логиката на природните закони. Невъзвратимо. Поне до появата на изкуствения интелект. След което идва време да си зададем онези невралгични въпроси, свързани морала, човешкото и всичко онова, което ни дава поводи да се чувстваме като единствени на върха на пирамидата. Тогава една машина, сътворена да наподоби нас, ще се опита да бъде нас, да си задава въпроси, да осъзнае предназначението си, да се вмести в уравнението. Точно тези мисли ме навестиха, докато четях „Машини като мен“ („Колибри“, 2019, с превод на Иглика Василева). Започваш да си представяш едно трепкащо съзнание или набор от инструкции, които постепенно се смесват с вариациите на неопределеността, търсиш живота в очите, може би душата… Темата е безкрайно любопитна, независимо от типа читател и какво е отношението му към изкуствения интелект. Тук Макюън едва ли цели да ни впечатли, както правят режисьорите и сценаристите на фантастични филми. Това е вътрешен проблем, на разума и сложните ритми на живота в социален аспект.
Ако можеш да вграждаш изкуствен интелект, можеш да изградиш и тяло за него – човек или просто обвивка, която наподобява човек. Той „диша“, разговаря, използва мимики и се учи да бъде човек, струва страшно скъпо и… се развива. В едно алтернативно време Алън Тюринг е продължил да създава иновации в една постоянно развиваща се дигитална ера, настъпила рано и довела до технологични чудеса още в средата на миналия век. Осемдесетте. Технологичната революция предлага на пазара 12 робота Адам и 13 робота Ева. Повечето „жени“ намират своя господар на Арабския полуостров, а всички останали подобия на хора са пръснати из целия свят. Нашият Адам е закупен с пари от наследство. Алън е саможив ерген, който се опитва да играе на борсата и успява някак да се закрепи насред бушуващ от политически войни и интереси свят, без да участва активно в него. Неговият свят е младата съседка Миранда. Отношенията им са приятелски, но Алън си мечтае за нещо повече. Адам се появява точно навреме, за да привлече Миранда в своеобразния социален триъгълник. И всичко сякаш се нарежда, поне докато роботът не се почувства като човек.
Въпроси и отговори. Книгата на Макюън е дръзновение към нашите отношения и следва стъпките на очовечаването, каквото сме изградили от появата ни до съвремието днес. Сравнението с един изкуствен интелект е неизбежно. Социалното включване, чувствата, насоките на поведение, дори влюбването като несравнимо усещане се прикача като дамга и следва моделите, присъщи на човека. Всъщност сценарият на автора не е сложен. Адам е просто „спусък“ за нещо познато, което пресича живота на всеки. Въпросите са свързани главно с способността ни да анализираме своите апетити и поведение, да намираме златната среда за нас в свят без строго установени принципи, но с ограниченията на типичните човешки модели. Отговорите са за читателя, всеки със своите възгледи и поведение.
Като цяло романът няма капацитета в жанра фантастика, макар да изследва подобна невралгична тема от нашето бъдеще. Мисля, че тепърва ще се пишат книги за изкуствения интелект, и не само художествени и научнопопулярни, а като учебници за съответната специалност. Това ни предстои. Неизбежно е.
Оценка от Книжен Петър: 4 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 