„Мандрагората“ на Жан Лорен

Тайнството и покварата

   В един сборник със страшни разкази и приказки човек би очаквал тъмните стихии на фантастичното да прелеят през чашата и да „удавят“ незащитените умове с неподправен страх и безумие. Така мотивите биха били прозрачни за всеки. Но при декадентската литература наистина го има онова освобождаващо безумие от края на 19 век във Франция, което насища символиката с нетрадиционното, сякаш бягството от действителността е единственият изход пред очакването за свършека на всичко. Самият Жан Лорен поема по стихийния път към това освобождение, изпълвайки белите листове с пороците, които го вълнуват, и всявайки ужас сред съвременниците си. Пияч на етер, фокусиран в един свят на ума зад завесата на опиянението и фантазмите, буен критик и разкрепостена личност, поела по пътя на саморазрушението. Краткото запознанство с Лорен чрез малкото статии и коментари ми наложи някаква подозрителност, която вървеше ръка за ръка с четенето на сборника, въпреки яснотата, че вътре ще намеря доста любопитни за мен текстове. „Мандрагората“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Красимир Кавалджиев) представя есенцията на творческия му устрем, преливаща от типичните за епохата „капризни отношения“ в първата част, в ненадейното промъкване сред учестено дишащата реалност на тъмнината, там, където мисълта се лута в опиянението на етера. Но все пак тази реалност е като превъплъщение.

   Писането на Лорен е като съновидение, доставено чрез приетите халюциногени, наситено с „призрачни“ състояния и тайнствени персонажи. Ако обърнем поглед към френското общество от онова време, провокацията на Лорен е стряскаща, макар деструктивните идеи в текстовете да водят битка на съвсем друго ниво, различно от класическите страшни истории. И все пак фантастичното и окултното са разпознаваеми и читателят е пренесен деликатно през портите на отвъдното, към тайнствените съновидения, разстроения разсъдък и мистериите на смъртта. Причудливи сенки, неясно присъствие, тревожни състояния, объркани възприятия, намеса на зли сили… Страхът от непознатото се вгражда в съзнанието и започва да прави номера, граничещи с абсурда. Човек ясно би могъл да разбере слабостта на сетивата, които отравят разума и манипулират ума.

   След разказите следват три приказки, от които се откроява „Мандрагората“ – най-пленителната история в сборника, носещ нейното име. Персонажите тук са твърде познати за жанра и биха донесли истинско удовлетворение на почитателите си. Разбира се, Лорен е направил свой прочит със съответното „разкрасяване“, което ми се видя много сполучливо. Приказките имат своето очарование и носят съвсем различно усещане. Всъщност се оказва, че този автор е написал много приказки и ще се радвам да бъдат издадени поне част от тях в отделна книга.

   Цялостното ми впечатление от Жан Лорен е добро. Преди време четох Юисманс, но определено бих заложил на Лорен. Литературният декаданс е колкото тайнствен за незапознатите, толкова и придирчив към аудиторията си. Но пък го има усещането за обогатяване, което привлича читатели като мен.

Оценка от Книжен Петър: 4.6 / 5