„Детският влак“ на Виола Ардоне

Пътят, който следваш за спасението

1-222353_b   Винаги съм се опитвал да „определя“ своето усещане, онова, което витае между мен и книгата. Искам да разбера какво е и защо се намества като призрак край мен и ме съпътства до последната страница. Разгадая ли го, думите сами определят посоката, към която да се насоча. А тази книга е превземаща. Драматична история, малко момче с мечти и илюзии, разрушен свят, тревожно време. Всичко се натрупва постепенно, като смразяващ облак, изникнал изпод руините на една трагедия. „Детският влак“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Вера Петрова) е мрачна, но силна история с думи през погледа на седемгодишния Америго, времето на следвоенните години в Италия, когато Югът е понесъл цялата сила на разрушителните бомбардировки, а Северът е готов да приюти 70 000 деца, за да ги спаси от тежките условия, в които се налага да живеят. Но и да ги откъсне от семействата им. Америго Сперанца (прев. „надежда“) трябва да пътува, да спаси мечтите и волята си от забвение. За да стане при приемното си семейство Америго Бенвенути (прев. „добре дошъл“). Влаковете потеглят, а току-що подарените палта изхвърчат през отворените прозорци, за да облекчат съществуването на техните оставащи братя и сестри. Ще получат нови, когато пристигнат. Всяка следваща страница е спечелен миг за надеждата в бъдещето.

   Гласът на Америго, момчето преливащо от фантазия и идеи, започва разказа за своето битие:

   „Мама напред, аз след нея. Бива я мойта майка да се вре из тесните улички в Испанския квартал: една нейна крачка, две мои. Гледам обувките на хората. Здрава обувка: една точка, пробита обувка: губя точка. Без обувки: нула точки. Нови обувки: премия звезда. Аз мои си обувки не съм имал, нося чуждите и все ми убиват. Мама вика, че ходя криво. Не съм виновен аз. Чуждите обувки са виновни. Заели са формата на краката, дето са ги носили преди мене. С други деца са свикнали, по други улици са минавали, други игри са играли. И като ми се паднат на мене, отде да знаят аз как ходя и къде искам да ида?“

   „Потъваш“ в света на Америго, наблюдаваш всичко през неговата призма, чакаш здравите обувки и топлата вечеря, изучаваш новите вкусове и се опитваш да свикнеш с изобилието, което рязко контрастира със спомените, където си оставил мама и всичко познато. А това е истинско, толкова истинско, че може да изпълнява мечти. Един ден момчето ще засвири на цигулка и ще поеме смело по своя път. Някои ще се върнат обратно, други ще останат при новите си семейства и ще загърбят истинските си родители и приятели. Изобщо не чувам Ардоне, чувам детски глас, който описва приятелства, страхове, смелост… Историята става трогателна, наситена със символи и смисъл. Ами не, не можеш за плачеш, защото тъгата е мрак, но със сигурност трябва да усетиш всяка мисъл и изпитание.

   Това е събитие, за което не се говори, може би защото се е случило в следвоенна комунистическа Италия. Но тук политиката няма сила, има човешки емоции и разбиране за трагедията, която е могла да съсипе десетки хиляди семейства, потърпевши от най-голямата и опустошителната война в човешката история. Виола Ардоне е намерила начин да разкаже тази история чрез Америго. Послушайте го.

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5

Други ревюта:

Книжни криле

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s