Усещане за природа
Непонятно, недоловимо, далечно, чуждо… Мястото на сливането с природата, с онези брънки от веригата на живота, които сме погребали и забравили. Където е мочурището, с крясъците на чайките и невидимото съществуване на хилядите дребни същества, оформили тази екосистема. „Където пеят раците“ („Лабиринт“, 2019, с превод на Лидия Шведова) е красива, трогателна, но и толкова тъжна история, която бавно прораства в сърцето като жилав корен и носи неясна трагичност. Ако има сълзи, които да значат толкова много, това са именно тези, споделени с Кая и нейната вселена от мелодии, наситили околната природа. Неусетно изостряш слуха си, за да чуеш трептенето на живота. Тръгваш по влажните пътеки и потъваш в мочурливата почва, усещаш миризмата на живите и мъртвите. Всяка сцена и всеки миг в мочурището се превръщат в поетична диря. Някъде отвъд са другите, чиито дом е затворен в непрогледност.
Дилия Оуенс е сътворила нещо почти неестествено прекрасно, трагична, но въздигаща история. Видях страха и трепетите на едно израстване, видях ненаситната воля и очакването на щастие. Не става въпрос за някакво сливане с живота на малката Кая. Това е пътят на самотата, която не иска да бъде преборена и влече със себе си жертвите на незрялата цивилизация. Следвам дните, които се превръщат в месеци и години, взирам се в блесналите детски очи, чиято възприемчивост към дребното и несъщественото са всъщност очите на любопитната чайка или носената от полъха пеперуда.
А животът на Кая започва щастливо, с голямо семейство, което обстоятелствата са принудили да живее встрани от цивилизованото малко градче, чието „естествено“ движение е разделило богатите от бедните, чернокожите от белите и мъжете от жените. Но там, в мочурището, са тези, от които трябва да се срамуваш, да пренебрегваш и да не зачиташ. Кая живее сред природа, която обиква и изследва, но без усещането, че човешкият фактор може много лесно да повлияе на тази идилия. Това е от онези семейства със скрити болки и неудовлетвореност и разривът е въпрос на време. Така всички си отиват един след друг, ненавременно прозрели собствената си безпомощност. А Кая остава сама, малко сърчице, което тупка в синхрон със заобикалящата я среда, и всеки посетител в тази скрита вселена е зрънцето надежда или поводът за отчуждение. Кая расте и съзрява, превръщайки тихото си съществуване в една невероятна симбиоза между човека и природата.
Книгата на Дилия Оуенс е тиха, естествена, сякаш израз на някаква спонтанна реакция срещу претенциите на бурната цивилизация. Книга, от която човек може да вземе и чувството, и емоциите, и смисъла. Не мога да не го кажа: влюбих се в описанията, в десетките изпълващи ме прозрения, извиращи на потоци от страниците. Много, много голяма препоръка за тази прелестна история!
Оценка от Книжен Петър: 5 / 5
Други ревюта:
Книголандия
Book Adventure Club
Книжен свят
Hrisilandia
Аз чета
Библиотеката
Книжен Петър 