Война и съдба
Може би трябва да е тъжно, защото истината е тъжна. Но, както в много други истории, и тази трябва да премине през палитрата на всички емоции. Нормално е да искаш тежестта на тъгата да бъде отмита и светът отново да предложи щастието на представите и въжделенията, но често пъти точно тези ръждиви осколки, заседнали в подсъзнанието, от време на време трябва да напомнят за времената на невероятни трагедии и скръб. Трябва да познаваме тъгата и страданието, за да познаем и щастието. И точно тази история е важна, защото поставя на изпитание ума и сърцето. „Хана“ („Сонм“, 2019, с превод на Добромир Григоров) е един от онези „деструктивни“ романи за войната, които оголват раните и разпръскват вонята от загнилото минало, могат да втрещяват и замислят, да преодоляват поколения и поколения през времето, за да ни предпазят от същите грешки. Нищо чудно след прочита на тази книга да останат тихите вопли от Освиенцим (Аушвиц) и Терезин, като почти недействително ехо от взрив, защото самото оцеляване ни кара постоянно да преосмисляме размерите на трагедията.
Книгата на Алена Морнщайнова е минорна, бавно превзема ума и насища с тревожно очакване. През погледа и думите на вече порасналата Мина се заражда история от миналото, която акцентира върху съдбите на свидетелите и собственото ѝ семейство. Чехословакия преди, след и по време на мъчителните години на Холокоста. Хана е странната леля с необясними симптоми на душевно разтройство, която броди като призрак посред вече сменения режим след края на Втората световна война. Но това далеч не е всичко. Настоящето сякаш няма какво да предложи. Тайните са в миналото. На фона на репресиите срещу евреи Морнщайнова изгражда една среда от характери с вътрешна страст и различни потребности. Райхът протяга пипала към все повече територии и обърква спокойния живот на жителите на Мезиржичи. Любовта и разочарованията на израстването се сместват с предателствата, а бавният разпад на едно общество принася в жертва най-ранимите и слабите.
Изненадващо това не е изцяло роман за Аушвиц и Терезин като клоаки на нещастието, където смъртта е единствен изход. За това Морнщайнова е отделила трийсетина странички. Акцентът е върху оцеляването, промяната на възприятията и въздействието над човешкия дух. Хана е човек, който поема все повече и повече от нещастията на реалността и се превръща в дух, пренебрегнал изцяло тялото си. Сцената със завръщането след края на войната поразява с естеството на своята логичност. Това не може да бъде победа за всички оцелели. Затова войната никога не е правилното решение. Винаги остава една трудно доловима истина, която всички трябва да приемем.
Оценка от Книжен Петър: 5 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 