„В шепа прах“ („Нито капка вода“ – книга 2) на Минди Макгинис

Път към мечти и представи

1-223211_b   Какъв е пределът на човечеството? А на човешкото? Продължението на „Нито капка вода“ отговаря на съвсем други въпроси от очакванията ми. Съвсем естествено се насочих към „В шепа прах“ („Прозорец“, 2020, с превод на Ирина Манушева), пленен от първата книга. Животът на Лин и майка ѝ се оказа голямо предизвикателство, предвид стихийността на бедствието, което се беше загнездило не само в околното пространство, а и в разбиранията на героите. Под шапката на роман за младежи, началото беше изпъстрено с психологически заряд и повод читател като мен да надникне по-дълбоко в наглед класическата антиутопична действителност. Какво всъщност изразяват действията и защо е това обвързване с апокалиптичната среда? Продължението сякаш е по-предвидимо още със самото си начало. Никак не се спогодих с рязката смяна на ситуацията и липсата на малко предистория. Всъщност вихрещата се болест се оказа пролог към дълго пътуване, пренаситено с вътрешна борба. Сега Лин си има „изгубената“ Луси, десет години след като самата тя се е борила с разбирането на живота. Връзката им не е генетична, а емоционална, онази стихийна привързаност, която никога не се отклонява от странични пътища. А това е мрачна приказка за невъзможните представи, които трябва да съхранят човешкото.

   Изминали са десет години, които не ни е съдено да проследим. В малката общност върлува полиомиелит и постепенно всичко съхранено започва да се разпада. Порасналата Лин сякаш живее друг живот, но е време да си припомни старите навици. Липсата на лечение и изобщо знание за болестта, бързо връща желанието на все още здравите да потърсят решение. Смъртта погубва връзки и разделя влюбени. Луси попада в центъра на вихрушка от страхове, които са на път буквално да отнемат бъдещето ѝ. Западния бряг все още привлича неудържимо, към по-добър живот и намирането на щастие. Тук Макгинис няма полза от разтоварващи разговори и „украси“. Това пътуване не е луд бяг към очакваща ги идилия. Пътят е изкупление, воля и откривателство в едно. Два коренно различни характера ще се опитат да оцелеят заедно. Лин – в преследване на смъртта, Луси – в преследване на живота.

   Романът не е пример за бързи обрати и безцелно действие само за да го има. Наглед всичко е прекалено монотонно: крачка след крачка, докато животът и смъртта съществуват във вечно стълкновение. Въпросът е какво искаш и как да го постигнеш. Няма ги онези лесни решения от типичните тийн романи. Книгата задълбава в характерите и почти всеки диалог е като тиха прелюдия към търсенето на някаква невидима сила, която да разпръсне всички неясноти. Определено съм доволен от прочетеното.

Оценка от Книжен Петър: 4.4 / 5

Други ревюта

Книжни криле

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s