Тайнствената призрачна история
Има безброй призрачни истории, разбира се, но някои идват от правилното място и време. Съвременната трактовка определено ги понижава до детско забавление, макар да имаме спорадични случаи в литературата и най-вече киното, които са доукрасени за по-голяма убедителност. Както, в случая, се възприемат и „индианските“ романи, въпреки тяхната кървава страна, олицетворена от битки с убийства, скалпиране и неконтролируемо насилие. А призраците са безопасни, защото определено навестяват само лабилните и вярващите в паранормалното. Но Историята познава и други времена, когато разбирането на подобен вид страх е било едва в зародиш. През вековете са се раждали такива невероятни легенди, че днешните читатели не биха ги възприемали сериозно. По онова време настъпва готическата проза, изпълнена със страхове и зловещи предупреждения. Когато четем такива произведения, ние се пренасяме в миналото, чувстваме страховете на онези хора, вникваме в дълбочината на психическото им състояние, опитваме се да ги опознаем и да споделим преживяното. „Примката на призрака“ („Сиела“, 2019, с превод на Иглика Василева) е от онези чудесни примери за класически страх от призрачни проявления, които по своята същност са ценни за любознателните читатели и скрепяват връзката им с отминалото време.
Хенри Джеймс разказва с внимание, сякаш ни води все по-дълбоко в тъмна гора и посочва почти невидимите проявления на природата. В човешкото съзнание това е призрачно присъствие, неконтролируемо и ненаситно да превземе лабилната психика. Историята започва на една вечеря и преминава през разказа на дама, оставила писмено доказателство за страховитото си приключение в едно имение, докато се грижи за две малки деца. Майлс и Флора изглеждат и се държат като ангелчета, закалени от вниманието във висшата класа и принудени да растат далеч от родителското тяло. Наоколо има достатъчно прислужници, които да задоволят всичките им прищевки. Но те трябва да учат и да се развиват. Това са указанията към младата дама, която се присъединява към тази менажерия и следи изкъсо проявите на детското въображение. Съмненията, че нещо не е наред, идват като призрачни проявления, а връзката на случващото се изглежда са самите деца.
Действието е провлачено, сякаш се очаква приливна вълна от паранормална активност. Но Джеймс е скрил най-важното. Читателят започва да се лута из дълбоките пропасти в умовете на героите, опитва се да разчете подтекст и открие жестове, които да му подскажат откъде ще изскочи чудовището. Мащабите на тази енигма е скрита в разговорите и отношенията между всички присъстващи (някои само като образи от друга реалност) и постоянните съмнения, че мистерията е замаскирана, че не се търси, където трябва. Тревогата почти преминава в паника, макар действието все така да се проточва, вкарвайки читателя в още по-голяма мистерия. Кой всъщност е виновникът за създалата се ситуация?
Определено Хенри Джеймс е добавил към жанра своята пресметлива техника на стила си. Признавам, че изчетох новелата бавно, заобиколен от хилядите „превземки“ в репертоара на отминалата епоха. Но усещането беше приятно, сякаш се бях самохипнотизирал в опит да опозная далечното време от разказа. Чудесно изживяване си беше, определено.
Оценка от Книжен Петър: 4 / 5
Книжен Петър 