Пожари, които никога не гаснат
Темите в тази книга май никога няма да потънат в миналото, защото самото човечество все още се опитва да плува сред мазните води на своите трагедии, въпреки възможността за по-логичен избор. Мине, не мине време и все ще се появи такъв роман, който да се „размирише“ насред трупаното с векове самомнение. Куп народ ще го прочете, след което бързо ще потърси нещо по-развличащо, макар че самият пожар ще остане да тлее още години наред. Много хора у нас – както и аз – пропуснаха тази книга, тя остана да трупа прах заради невинното си резюме на задната корица, или пък заради многото други любопитни книги, появили се по онова време. Сега виждам доста повече мнения, сякаш почти всички сме преспали на гарата няколко години и сме се качили на последния влак. А „Малки пожари навсякъде“ („Сиела“, 2018, с превод на Стоянка Сербезова-Леви) е прекалено действителна, за да ѝ обърнем гръб. Ще трябва да се вгледаме в подробностите и да разберем какво се крие в душата на всеки от участниците, защото всички са се запътили към бездната с вина и без вина.
Големият пожар е в началото, някак прекалено очебиен, сякаш излялата се ярост на подпалвача заслужава просто една ленива статия във вестник на някоя от вътрешните страници. Не разбираме защо, нито си задаваме провокативни въпроси, поради това, че се намираме на едно райско място, където всичко е подредено и няма никакъв повод да стане пожар. Явно всичко е било случайно. Не сме сигурни, но там нещо дими, постепенно се разгаря и едва ли има един-единствен виновник. Шейкър Хайтс се пази от проблемите. Всеки един от местните е заслужил да живее в това идилично кътче и да се „къпе“ в правила, отдавна просмукали се в красивите къщи. Селест Инг е търпелива – нейната идея изплува почти незабелязано и се разхожда като призрак наоколо. Мия и дъщеря ѝ Пърл са получили одобрение от г-жа Ричардсън и заживяват под наем във втората ѝ къща. Присъствието им определено започва да провокира свикналите на вечно удобство деца на наемодателката. Историята на новопристигналите е прекалено любопитна и почти на шега сближава всички. Мия е артистична личност, затворила духа си във фотографския обектив. Пърл иска да подреди живота си по примера на семейство Ричардсън и се намества удобно сред тяхната компания.
Романът е „бавен“ и придирчив, също като Шейкър Хайтс. Истината е, че нищо не подсказва за настъпващ драматизъм и след първата една трета нямах идея защо съм го започнал. Не можах да се „захвана“ за нито един персонаж, сякаш ми беше все едно какво се случва в душите им – някакви призрачни проявления, които ту изпъкват в определена сцена, ту се скриват зад не особено ангажиращите им проблеми. Не са добри, не са лоши, нито те карат да ги намразиш или да ги заобичаш. Плоскостта определено трябваше да се измести: да бъдат поставени на определено място, което провокира личните пристрастия на самия читател. Семейството, децата, идиличните представи за бъдещето, личната изгода, правилата, с които живеем, късметът, от който се възползваме максимално. И не всеки край предвижда спасение. Да, определено имаме един наистина ярък финал.
Оценка от Книжен Петър: 4.4 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 