„Дългата разходка“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

В капана на поредната крачка

   „Дори запасите от страх могат да се изчерпят, когато смъртта е в изобилие“, мисли си Рей Гарати, докато преодолява поредната миля. „Дългата разходка“ („Бард“, 2016, с превод на Юлиян Стойнов) е твърде ранно произведение, чиято идея се е прокраднала още в студентските години на Кинг. Не е тайна, че много от книгите на автора имат препратки към петдесетте и шейсетте години, когато в американската действителност са се случили много сътресения. Кинг е от следвоенните деца, превзети от мисълта за дълбока промяна, живот на гребена на зараждащата се буря. Дете на времето си, както се казва. След първите си успешни романи, той вади от чекмеджето „бунтовни“ ръкописи като „Гняв“ и „Дългата разходка“. Псевдонимът Ричард Бакман се оказва чудесно прикритие за публикуването им, макар времето на този бунт да е останало в миналото. Първоначално интересът към тях не е бил толкова голям, но е било и някак неестествено да не последва своеобразен отглас на Кинг след нашествието на битниците и хипитата. Влечението му към хорър литературата определено върши своята работа, а разкритието за авторството по-късно помага на ранните романи да се превърнат в неделима част от творчеството на знаменития писател. Поредното поколение читатели на Краля едва ли виждат нещо друго в „Дългата разходка“, освен необичайна дистопия, написана в неповторимия му стил. Дори гледана само по този начин, тя определено е станала любима на милиони читатели по цял свят.

Рей Гарати е един от стоте младежи, впрегнали сили в получилата легендарен статут „Дълга разходка“, състезание с един-единствен оцелял – победителят. Това не е жестокост, а смелост, която дава своите плодове по време на цялото съревнование. Има тълпи от радостни или разтревожени хора, горди или съсипани родители и приятелки. Тук няма развихрена фантазия – Кинг залага на една действителност, която прозира в ежедневието и често се сблъсква с наложените правила. Можеш да се включиш доброволно и да поставиш на изпитание духа и волята си. Целта е ясна: наградата, но осъзнаването какво всъщност ще се случи, идва прекалено късно. Игра на гордите и смелите, на самохвалковците и тренираните да преодоляват всякакви изпитания, на любопитните и послушните, които следват начертания си път. Веднага прозира, че това е състезание за саможертви, защото оцелелият ще е един, а споменът за всички останали ще бъде изличен, сякаш изобщо не ги е имало. Кинг никога не бърза, когато твори сюжети. На тази разходка определено има какво да се случва, макар да изглежда само като маратон на смъртниците. Прозира онзи гняв и непосредственост на младите, техните въжделения и страхове, предизвикващи емоционален отглас в читателите. Знаеш какво ще се случи, но се бунтуваш срещу правилата, или просто се нагаждаш, впрегнал стаените си надежди за победа.

„Дългата разходка“ определено е атрактивен роман, от тези с не много ясните граници, но с колоритен пълнеж, който вълнува читателите чрез познатите на всички младежи лудории, насложени върху циничната патерица на властта. Първото ми четене на този роман беше през далечната 1992 година. В действителност тогава ми повлия далеч повече. Сега съм по-склонен да анализирам и да „провиждам“ зад писателските похвати на Кинг, вместо да се отпусна и да се насладя на пиршеството. Но и времето е друго, както настройката и очакванията. Все пак е наистина впечатляващо произведение.

Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5

„Кери“
„Сейлъм’с Лот“
„Сияние“
„Гняв“
„Нощна смяна“
„Сблъсък“