Мечтата и невъзможното
Първоначално нещо може да изглежда като магия, нали? Но винаги ще се намери някой, който да поразчепка тази магия и да открие обяснението зад нея. Не знаем достатъчно, затова виждаме магия. Така е било винаги, така ще бъде и занапред. Преди повече от сто и двайсет години един автор на фантастични истории излива на хартия своите представи и въжделения. Те са толкова необикновени, че все още предизвикват човешкото въображение и са се превърнали в част от попкултурата. А представите на Хърбърт Уелс са наистина радикални и поднесени по подходящ начин чрез няколко незабравими романа, написани за доста кратко време в края на деветнайсети век: „Машината на времето“, „Островът на доктор Моро“, „Невидимият човек“, „Война на световете“ и „Първите хора на Луната“, който излиза през 1901 година. Те са колкото интригуващи за онова време, толкова и плашещи, защото поставят редица дилеми в човешкия ум. Но в основата на всичко се явява науката. Сега ги четем като фантастична класика и им се наслаждаваме, но тогава са имали далеч по-съществена роля. Доста запленен от фантастиката, аз ги изчетох на крехка възраст, но пък всяко ново издание може да бъде аплодирано. Наскоро се появи такова на „Невидимият човек“ („Паритет“, 2021, с превод на Христо Кънев) и моментално реших, че това е добра причина да си го припомня.
Осъзнавам, че звучи малко ретро, но подобни книги не се четат с очакванията към модерните си събратя. Това е история за една реализирана мечта, един научен пробив и последвалите неприятни последствия. Ако обаче кажеш на някой учен да не се занимава с експерименти заради непредвидените обстоятелства, той би те погледнал изумено, защото именно науката е направила света такъв, какъвто го виждаме сега. Такъв тип е и Грифин, но в неговата мечта има и по-лични причини, които би трябвало да разберем моментално. 😉 Той изобретява машина, която прави предметите невидими. Но и осъзнава, че откритието може да превърне живота му в приказка, ако включи собственото си тяло на албинос. Когато и проблемът с пигментите е решен, той започва осъществяването на своя план. Еуфорията се оказва кратка, защото точно невидимостта става причина за неуспехите му. Освен, че може да бъде бутнат или прегазен, и свикналите на баналното си всекидневие хора никак няма да харесат подобни хитрини. Грифин се превръща в мишена и единственото му спасение е да възвърне своя облик.
Зад всички приключения в романа се крие някакво предупреждение. Може би повечето хора биха се полакомили, ако им се предостави подобна възможност, колкото и фантастично да звучи тя. Грифин е пример и за добрите, и за лошите изводи, които може да си направим. Проблемът не е във възможните грешки, а в липсата на контрол. Словосъчетанието „човешко е“ понякога ни оправдава, но не ни спасява от самите нас. В този роман може и да няма достатъчно блясък, но определено има смисъл.
Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5
Книжен Петър 