Времето, което не беше сън
Казват, че книги като тази разказват все една и съща история – за време, което потъва в мъглата на отрицанието или сантименталните спомени. В един момент всичко това сякаш втръсва и идва период да се пренастроим, да помислим за днешните проблеми, които май сами сме създали, без намесата на голямото чудовище, излязло от нездравите мисли на някой диктатор. Аз си спомням, че бях щастливо дете, без досег до тази натрапчива реалност, която някои са носили като дамга на челата си. Има неща, които никой не може да отмени просто така и те ще продължат да живеят в поколенията. За да напишеш такъв роман, ти трябват не само спомените и фактите, а и разбирането, онова усещане, което не само осъжда, но и държи на перспективата, дълбочината на проблема. „Когато капят кестените“ („Сиела“, 2018) не е изградена само от мрачните символи на онова време, а поглежда към избора, към човека и неговата променлива природа, загадката зад съзнателното подтисничество, един двубой за цената на бъдещето. Смъртта на невинните трябва да има смисъл, да учи и облагородява, да носи надеждата, че промяната е възможна и дори неизбежна. Тази книга не съдържа само история от времето на комунизма, тя е литературен хълм, който читателят изкачва по най-трудната пътека, осмисляйки всички нюанси на живата връзка с предните поколения, съградили настоящето.
Романът насочва поглед към мрачните десетилетия сред Втората световна война, когато победителите налагат интересите си към освободените територии и ги превръщат в арена на властовите си амбиции. Един образован българин в лицето на Димо Костурков пристига в новата България, за да подпомогне възстановяването ѝ от войната, но се сблъсква с един строен проект за смяна на системата в лицето на комунистическата партия и нейните безкомпромисни съдници. Възродителният процес дотолкова прекроява държавата, че малкото опозиционни партии не са в състояние да променят нищо. Неудобните се премахват незабавно, а малките „бурмички“ се изпращат на заточение в специално подготвени лагери, където да се „прочистят“ от мечтите си за демокрация и да приемат новата власт. Страната прегръща Сталиновия модел. Димо Костурков ще създаде семейство – истински трън в очите на системата и нейните жестоки послушници. Но побоите, въдворяването в Белене и опитите да отровят живота на него и семейството му, не отнемат мечтите му. Той се превръща в символ за бъдните поколения. Тук Коспартов е безпощаден. Всички символи на това погазване на личността навяват тъга и безнадеждност. Истината няма голямо значение. Само духът и волята могат да преминат през това изпитание.
В годините на бавни промени, след Перестройката, Никола Костурков, синът на Димо, изживява младостта си под непрестанното наблюдение на Държавна сигурност, заради произхода си. Пъргавият му ум е зает с перспективата да успее в образованието и да напише романа на живота си. Но това се оказва кауза за след комунистическа България. Въпреки всичко Никола и неговите пращящи от живот и енергия приятели, стават еманация на новото време, с пиперливия си език, смелите решения и неограничени мечти. Всички те са заели стартова позиция, готови да приветстват свободата. В тази част Коспартов използва всички любими изрази и крилати фрази, които оформят светогледа на новите поколения от онова време. Жаргонът на промяната става неделима част от всеки разговор и начин на мислене. В противовес на това закърнялата идеологическа реч придобива ироничен контекст и резонно бива „претопена“ от новите интереси след промяната.
А промяната настъпва. Но дали наистина има дълбока промяна и в какво се изразява тя? Коспартов трябва да премине през легендите и митовете, оцветили началото на демокрацията. Романът не следва щастливата развръзка покрай многохилядните митинги, а повдига едно покривало, под което „шета“ комунистическата върхушка. Ясно е, че тя не е изчезнала просто така, за да бъде заменена от новите реформатори. Героите на Коспартов вършат онова, което повелява логиката. Приказката определено е тъжна и няма идеалистичен привкус. Любовта естествено преминава в раздяла, чувствата се борят едно с друго, поети от свободния режим. Ролята на отмъщението няма голямата сила на духовното и физическото въздигане.
Коспартов е планирал и изненада за читателите си. Схемата на подобни романи обикновено е ясна и очаквана. Противоборството на агентите от Държавна сигурност и „провинените“ носи съответната негативна реакция в новите поколения. Един от героите казва, че трябва да измрат всички участници в репресивния режим, за да настъпи действителна промяна. По логиката на магическия реализъм към символа на репресивния орган ще се включи и вид, с доста по-богата история. Не ме питайте какво точно значи това. От другата страна на барикадата мечтите и въжделенията ще придобият физически аспект, нещо като добавена реалност, лабиринт към мечтаното спасение и победа над диктаторските режими. В действителност това е сложна постановка, изградена внимателно, за да не се превърне в обикновена фантазия. Честно да си призная това ми се стори гениално!
Коспартов се оказва доста любопитен автор с неподправена вещина в създаването на литературни концепции. Плътността на текста, плавното и подробно „сондиране“ на онова време – всичко изглежда добре обмислено и прекрасно изпълнено. Определено трябва да се пробвате с тази книга. Точно така – „да се пробвате“. След прочита не знаех как да пиша за нея, как всъщност да подходя, защото бях доста изненадан. Е, с времето нещата се избистриха и се заех смело с това ревю. Наскоро излезе друга книга на автора. Ще прочета и нея.
Оценка от Книжен Петър: 5 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 