„Ерата на паниката“ на Андрей Велков

Божествена трагедия

1-229353_b

   Може да се сравнява книга с книга и да се търсят заемките, но понякога стилът властва над всичко. При Андрей Велков е точно така, защото вече е твърде разпознаваем и… почти уникален като автор. Първите му романи определено ме изправиха на нокти и не успях да събера що-годе приличен текст за блога, но „Няма закога“ направи необходимото, за да се почувствам сигурен, че има защо да го чета. Така „Ерата на паниката“ („Колибри“, 2021) се озова вкъщи веднага след излизането си. Оставаше само да придобия настройката и да се бухна в дълбините на човешката трагедия. Именно човешка, защото само на нас ни е отредено да се борим за собственото си унищожение. Или не… Ето тук нещата взимат пълен обрат и човешката трагедия прелива в божествена. При всички сценарии човечеството продължава да страда, но… не по собствена воля. Може би ще ме упрекнете, че завоалирам нещата и ще сте прави. В случая така трябва, понеже самата книга го налага. Тук се крие една голяма изненада и едва ли някой може да опише какво и защо се случва всъщност. Романът е стихиен, „повратлив“, та чак инатлив, ако мога така да се изразя. Мащабите стават все по-големи, а разумът започва да играе номера. Не е ли всичко една конспирация?

Едва ли не всеки е готов да преекспонира нещата, стане ли въпрос за големите проблеми на човечеството. Но Антон сякаш е надживял всичко и гледа към миналото си с философско-деструктивен плам. Живял каквото живял, той все още е тук (оцелял) и разнищва наболелите проблеми в държавата. Но и той никога не си е представял, че най-епичните филми, които е гледал, ще се материализират пред него. Поне доколкото самият той вижда подобна намеса. Минало му е времето на участник в класическата „ъндърграунд патология“ на деветдесетте. Чудото определено никога няма да го навести отново. Но пък една древногръцка трагедия е напът да прекърши поредния му устрем. А Велков решава задачата наистина епично. Всъщност боговете все още шетат из недостойното стадо, но и те са впрегнати в недостойни пози на клетници. Борбата се води във всички времена и измерения и чака достоен герой да разкъса Гордиевия възел. За Антон се знае, че нищо човешко не му е чуждо, но ще трябва да свикне с мисълта, че това се отнася и за божественото.

Споменах по-горе, че Велков има разпознаваем стил, а неговите герои носят закалката на деморализирани субекти, преминали през месомелачката на живота. Но те вървят през цъфтящи градини, усещат повея на благотворния ветрец, могат чистосърдечно да теглят една майна на постоянно преследващите ги проблеми и да направят забележителни неща. Антон е изваден от собствения му комфорт, лошите новини го преследват на всяка страница… Но той е в плен на дзен идилия – онази настройка на героите от незавършения преход, които се каляват в битки. Такъв човек наистина заслужава още една битка.

След този роман се чувствам пренаситен, с уморени сетива и лек задух. Но това не е непременно лошо. „Самохвалско“ начало, тревожно развитие и „метастазен“ край. Невероятно е как тази епична поема може да се пречупи през нашата действителност, но да не нагарча, а да стои като паметник на душевността. Може да е фантазия, бъг в програмата или просто вихър, преминаващ покрай зазяпан нанякъде пешеходец, но наистина да значи нещо. Всъщност много неща.

Оценка на Книжен Петър: 4 / 5

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s