„Градът на статуите“ на Анна Гюрова

Тръпката на магическата реалност

 Осъзнавам, че тръпката от прочитането на втората книга на автор е далеч по-силна. Опознал съм стила, насладил съм се на достатъчно истории и съм подготвен за още. Вторите книги вече нямат брой, а идва и осъзнаването, че съм проявил усет и точно това е причината да се наслаждавам на прекрасните произведения. Определено Анна Гюрова влиза с гръм и трясък сред моите любимци и не бих се отказал да прочета още от нея. Спомням си вълнението от „Градът на скелетите“ – сборник, пълен с причудливи легенди и мистерии, от които струи жива магия и страх. Не по-различно е и при „Градът на статуите“ („Ерго“, 2021), макар че темите тук разширяват жанровете, пренареждайки посоките на реалността. „Прелестно!“, казвам си и потъвам в приказките и легендите, пресъздадени с усърдието и литературната страст на свежия ум. Този път сборникът е несистематизиран, но се усеща плавното преливане в темите, докато не стигнем до „тежката артилерия“ – въздългите разкази, напоени с причудлива фантазия. От деликатното и красивото, към мрака и неизвестността.

Началото е за „Къща на хълма“, вдъхновен от класика Хърбърт Уелс. Признавам, че това е познат сюжет, срещан в много приказни истории, но далеч не случаен избор. Разказ, повлиян от вълшебството на книгите и хилядите истории, чиито край очаква всеки разумен читател. Ако имаш смелостта да се срещнеш с непознатото, си струва да продължиш напред. Приказката „Дървото и неговата принцеса“ е прекрасен пример за откривателите на необичайни светове. Любопитството може да те отведе в неизследвани територии и да те срещне с опасността на непознатото. „Лора и слънчогледите“ е като детска мечта. Съзнанието на един крехък ум пътува из дебрите на магичното. Разказите за деца имат особена притегателна сила. По-мрачна окраска носи „Сказание за Великденския заек“. Винаги съм се възхищавал на добре обоснованите легенди. Тази е достатъчно популярна, за да развихри фантазията на един добър автор.

Определено една от най-добрите истории е тази в „Приключенията на черната пешка“. Имам огромна слабост към свързаните с шахматната игра произведения, а това разчупва доста познатите перспективи, принуждавайки читателя да погледне на нещата от друга страна. Отново приказка, но и прекрасен пример за необичайна идея. Избраният да даде заглавието на сборника – „Градът на статуите“ – приковава вниманието с пълнокръвна история за пътешественик и неговото необикновено приключение в непознати земи. Не съм учуден, че Анна Гюрова е избрала подобен сюжет. Колкото и да обикаляш света, винаги можеш да се натъкнеш на нещо тайнствено и невиждано. „Червения замък и неговия господар“ е с историческа окраска. Няма как тук да не присъства обичайната за предните векове мрачна перспектива от безкрайните вражди на ненаситни владетели. Естествено е и присъствието на вълшебни предмети и тайнствени сили. Изключително мрачния и вълнуващ разказ „Момичето с тюркоазените коси“ е като изваден директно от прекрасния фолклор. Много добре изградена конструкция, която „разчупва“ традиционните легенди и се превръща в страшна приказка. Тук се вмъква и „Стъклен свят“, съвсем в традицията на класическите фантастични разкази за Първи контакт, но облечен в дистопична окраска. Винаги са ме привличали странните перспективи за някакво почти възможно бъдеще, като криво огледало за решение на проблемите от нашата съвременност.

И стигаме до последните четири разказа, въздълги и чудесни, допълващи прекрасния сборник от вълшебства и невероятни истории. Изключителни вълнения ми донесе „Белия гарван“. Първите ми впечатления бяха, че няма много общо с останалите в книгата, но е също толкова въздействащ и добре премислен. „Древни тайни“. Бих казал, че всичко, вдъхновено от Лъвкрафт, носи със себе си онова „мисловно разкрепостяване“, от което човек се чувства на ръба на бездна, в един изключително натрапващ се сън, изпълзял в реалността. Древни богове, кървави развръзки и малко причини за логична мисъл. Особено любим разказ. „Света Клара“ е за човешките въжделения и слабости, наситен с психология и натрапчиви мисли за това докъде стига границата на свободната воля и доколко определени принципи се припокриват с реалностите на живота. Изключително интересен е и „Виолетовият дворец“. Тази мрачна история с екзотичен нюанс е прекрасен пример за мощта на първичните страхове. Бих казал чудесен край на един разнообразен и достатъчно любопитен сборник.

Прекарах доста време над тези текстове, но зад това се крие и задоволството, че имам насреща брилянтен разказвач в лицето на Анна Гюрова. Не споменах всички разкази, защото си имам любими, но не бих казал, че останалите имат слабости. Езикът на Анна е добре балансиран и не оставя нито миг разсейване. Дори започвам да завиждам на тези, които тепърва ще четат нещо от авторката. Е, имам повод да бъда търпелив, за да се наслаждавам и в бъдеще на подобни истории, написани с уважение към богатата жанрова литература. Препоръката е напълно естествена.

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5