„Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич

Затворници на трагедията

 Тази книга е като един дълъг път, пълен с препятствия, но не физически, а душевни. Истинските рани са мъртвите, а невидимите травми остават за живите. Една трагедия е разгърната до невъобразими граници, макар да резонира само в човешкия ум, до болка познат, но изпълнен с безброй противоречия. Това са стотина истории, но само един-единствен отглас, човешки вик към порядките, които създават и разрушават, които вдъхват страх и почит, които творят историята. А Чернобилската катастрофа е факт, с който трудно можеш да живееш. Четенето на тази книга създава един почти невъобразим ужас, различен от всичко, което би могло да ни уплаши наоколо. Представям си репортер, тръгнал да интервюира по темата. Подбира най-ярките истории и ги събира накуп, а впоследствие читателят поема доза, многократно надвишаваща реалните му възможности. „Чернобилска молитва“ („Парадокс“, 2017, с превод на Момчил Шопов) е като дамга за прогреса и урок за бъдещето. Всъщност е стон, толкова протяжен, колкото трае радиоактивния разпад.

Струва ми се, че часовникът винаги ще показва точно определен час: когато „мирният атом“ напуска бърлогата си и унищожава човешките мечти. Минали са доста години и трябва да се направи равносметка. Ние няма да усещаме нещата по същия начин, но разказите на свидетелите… Почти никой от тях не е достатъчно известен. Повечето са обикновени хора, видели невероятна трансформация в живота си. Разказът на всеки е жива връзка с онова време – издиханията на репресиращия режим в огромна държава, прикриваща всичките си грешки и провали. Фактите се събират и недвусмислено започват да чертаят ясна схема. В думите се крие не само преживяната трагедия, а и мисълта за изгубеното и невъзвратимото. Иска ми се да преписвам цитати, да претеглям истории, да изразявам по-ярки чувства. Но ще се изгуби истинското усещане от прочита. Напълно непознати хора ти стават близки, мислиш за тях, за странната съдба, която ги е покосила, за емоционалния разпад, за призраците от миналото, които ще ги преследват до сетния миг. Самите разкази изглеждат невъобразимо. Някои се оплакват, други са изградили философски параван пред чувствата и емоциите си. Изречение след изречение изстискваш от трагедията и усещаш почти физически дискомфорт. Това е една „ненаписана“ книга – всеки участник е положил в нея част от живота си на свидетел, опитвайки се да запази волята си за живот. Просто отпечатък, който чака мислещи, чувстващи и разбиращи читатели.

Няма как да кажа дали съм доволен или не. Тук тази логика не действа. Просто ще кажа, че ТОВА е книгата за Чернобил – истинска, разбиваща и едновременно с това ценна, защото е дала трибуна на обикновените хора. Има смисъл да се чете и препрочита.

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5