В металната пустиня
Всеки е чувал за катастрофата в атомната централа в Чернобил, а в последните години „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич направи така, че и най-незаинтересованите да погледнат на случилото се извън статистиката и голите факти. Има стотици видеоклипове, предимно от изоставения Припят и разкази на туристи, събрали смелост да посетят Зоната. Аз определено не смятам да ходя там, но чета и се интересувам от това апокалиптично събитие. Може би съм бил често на открито, когато радиоактивния облак е прекосявал Европа и части от Азия. Това минало не си отива и едва ли някога ще престане да отеква в бъдещето. Докато се готвя за една доста обемна книга по темата, реших да надникна в „Скрап от Зоната“ („Парадокс“, 2021, с превод на Лилия Желева) – жива, колоритна и доста любопитна история за хора, метали и… живот, някакъв живот, очертан от постоянната нужда да се събират остатъците след аварията. Маркиян Камиш е сред тези смелчаци, обходили надлъж и шир Зоната, за да разкажат за тях.
Изоставената територия всъщност не е изоставена. Около кордоните се движат сенки, които разглобяват транспортната техника, останала след приключването на „спасителната“ операция около атомната централа, предават за скрап плячката и планират следващите си акции. Би трябвало това да е охранявана територия, всички влизащи да носят съответното защитно облекло и да избягват досег с животни и предмети. Дозиметрите показват точно това. Но те са като хлебарките. Техният живот е свързан с металните остатъци и никой не може да ги убеди, че има далеч по-добър живот отвъд огражденията. Прочелите книгата ще кажат, че това е спорно твърдение. Тези хора определено има за какво да живеят и го правят с ентусиазъм, чужд на повечето хора с добри доходи. Да се разглоби изоставен завод е привилегия; да се изровят и изтръгнат кабелите е полезно действие; да се оформи гигантска купчина от метални отпадъци е повод за празник, полят обилно от поредното спиртно питие. Да не говорим за износът на месо и понякога топлите отношения с местните охранители. От време на време ги посещават туристи, всъщност „сталкери“, които бродят из територията и се опитват да натрупат повече информация.
Тази книга е особен род животно. Всъщност любопитството към нея не е достатъчно, за да бъде прочетена и разбрана. Към средата осъзнах, че това е прекалено специфичен свят, населен с духове и маргинали от друго измерение, където не всеки е допускан, че тази цивилизация е цивилизация на отпадналото и забравеното. Дори не знам дали ми се хареса достатъчно. Но Камиш е направил това, което е било необходимо. Тази кратка книга може да се причисли към легендите за Чернобил. Ако имате нужда от това, заповядайте.
Оценка от Книжен Петър: 3 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 