Любов, която ни топли и озадачава
Всеки спомен е като мелодия и звучи сантиментално, меланхолично или възраждащо, прелита като сянка над подменения свят и се материализира в тези, които имат способността да усетят. Този роман е като едва доловим дъх от нещо отминало, някаква чудна вкусова нотка, оставила своите трайни молекули да пренесат личните мисли, чувства и емоции. Мястото няма значение, макар това да е роман и за Бургас. „Нас, които ни няма“ („Жанет-45“, 2021) е едновременно книга за трансформацията на времето и личния прочит, скрит зад деликатната душевност на разказвача. 90-те са онези години, с които израснаха търсачите на щастие, но го има и невидимото бедствие, вътрешен смут с неясни пропорции, който никой няма да си позволи да забрави. Любовта и смелостта растяха заедно с мечтите, младостта се превърна в сила и безценен дар за правене на чудеса. Това е и моето време, с всичките си неизменни промени и дръзновения. Как да го опишеш, за да бъде възприет и почувстван? Антония Апостолова има дръзновението да го представи лично, с онези мисли за любов, нежност и разочарование, които се крият в сърцата на подрастващите.
Страстта, музиката, книгите, изкуството, младостта… Всичко се събира в едно цяло, за да възроди емоционалните окраски на спомените. Макар и поднесена като една случваща се любов, книгата е откровение. Езикът поставя дилеми, ражда символи, проектира емоции, нежно манипулиран, сякаш самият той е наставник на случващото се. Не това е гласът на героите, но добре въплътява емоционалната зрялост, която е необходима за постигането на целите на романа. Изповедта е добър начин да опишеш битието, защото постигаш дълбочина и преоткриваш нови състояния и чувства. Ражда се импулс, който резонира из всички кътчета на душевния комфорт, променя нагласата и предоставя богат избор на усещания. Делничното е приравнено с необятното космическо състояние на нещата и научната фантастика. Тази „обогатена“ любов се опитва да сложи на пиедестал всяко чувство и всяка надежда, да въздигне младостта и тайните стремежи.
„Нас, които ни няма“ започва с щурм към неяснотите и трудностите в живота, с тежка присъда към личната неудовлетвореност. „Винаги съм искал да видя смъртта си по лицето на моите близки.“ Звучи тъжно, като присъда за собствената ни несъвършеност. Това е съсипващото начало, което трябва да даде начален тласък на живота. Романът е символ на едно отминало време, на албум от спомени, прибран на тайно място и изваден с една единствена цел – да добави смисъл към всичко, което имаме и можем да спечелим.
Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5
Книжен Петър 