Случай за детектив Жайме
Наистина няма много криминални романи у нас извън най-изявените нации в това отношение, затова ми стана страшно любопитно какво може да излезе от този португалски писател. Анотацията звучеше доста съблазнително, предвид жанра, и реших да му гласувам доверие. При всички положения „Морето в Казабланка“ („Гея Либрис“, 2020, с превод на Здравка Найденова) има основания да буди респект с пълнокръвната картина и многото проблеми, които си поставя, но разказът е друго нещо. Може би съм свикнал с постройката на по-известните аналози и всичко друго би ми изглеждало екзотично. Но, все пак, това е криминално разследване и нещата си имат причина и следствие. С удоволствие констатирах, че тук липсват трилърови елементи. Най-добре е да следваш нишката, да мислиш и да си правиш изводи, докато виновникът падне в капана и жертвите бъдат отмъстени. Е, Виегаш е решил да следва друга линия. Разследването си го има, но в центъра е поставен образът на детектива, с всичките му ценни идеали, дълга служба и претенциозност. Не вярвах, че ще ми се случи, но всъщност не прочетох криминален роман.
Красиво кътче, където нищо не би трябвало да нарушава спокойствието, но се появява труп и детектив Жайме Рамуш се наема да разследва причините за убийството. Самият Жайме изглежда спокоен, почти примирен с възрастта си. Уменията му са безспорни и често това си проличава от уважението на колегите. Естествено го поставя и в центъра на всичко свързано с работата, но идва момент на равносметка и той осъзнава тъжното си бъдеще след пенсиониране. Виегаш му предоставя дълги страници между разследването, което отнема от напрежението на романа и води към съвсем друга посока. Връзката е предимно с бившите португалски колонии в Африка, техните почти апокалиптични революции и незавидно минало. Когато фактите започват да се подреждат, наоколо плъзват шпионски теории, които допълнително усложняват всичко.
Признавам, че през нито един момент по време на четенето не бях достатъчно съсредоточен. На Виегаш дяволски много му се иска да е бавен, да прехвърля топката от разследването към трудно поносимите битови описания, някак извън всичко останало. След средата просто изгубих нишката и продължих по инерция. Когато трябваше да има нещо като пик и сцените да придобият достатъчно важност, осъзнах, че просто не мога да се съсредоточа. Не е трудно да се досетите, че стигнах до края заради решаването на случая. Книгата не се оказа моята.
Оценка от Книжен Петър: 2.5 / 5
Книжен Петър 