Поквара в душата
Това произведение винаги ми е изглеждало непривлекателно и през годините никога не съм изпитвал желание да го прочета. Да, попадал съм тук-там на няколко случайни откъса, но винаги ме е преследвала натрапчивата мисъл, че не е за мен. За приказките на Оскар Уайлд имах желание и съм ги препрочитал многократно, без това да възбужда допълнително любопитството ми. В последно време подхващам по някоя знакова книга с намерение да запълня празнини. Дори обърнах внимание на декадентите, нещо извън моите предпочитания. И все пак в „Портретът на Дориан Грей“ („Фама“, 2011, с превод на Красимир Желязков) има история, която задава вечни въпроси и впримчва човека и изкуството в един почти порочен възел – правдива история, която би могла да събужда чувства и да дава отговори. Все пак знаех, че трудно ще свикна с някои характери и ще изпитам неприятни асоциации към определени твърдения. И все пак – възможно ли е стремежът към красотата да развращава и способен ли е човешкия ум да превръща нещо нетрайно в свой идеал?
Смърт, живот и смисъл. Сякаш с това се изчерпва всичко. Но го има и изкуството, което придава на всичко определен оттенък. В онази епоха се раждат декадентите и естетите, чиято мисъл натрапчиво подстрекава към промяна на възприятията и пренасочване на смисъла. За мен дразнещото в подобни персонажи е порочността и деструктивните идеали. Един Дориан Грей попива натрапчивите илюзии за съвършенство без ни най-малко съмнение в правилността на това решение. Самото изкуство се обезсмисля, когато неговият портрет трябва да въплъти нещо тленно, макар първоначалната идея е художникът да съхрани обекта на своето възхищение. Нещо подобно се случва и с любовта му към актрисата – първичната страст разрушава идеята за изкуство, като го превръща в отпаден продукт на порочните мисли. Този разпад се претворява именно в портрета, който отразява гниещата душа. Макар идеята да подсказва за някаква своеобразна сделка с Дявола, Уайлд не престава да обрисува раздвоението на своя персонаж. Дориан Грей постепенно престава да бъде образ за възхищение, макар идеалът за красота и съвършенство да е основополагащ в човешката история и това да е търсещият мотив при всяко духовно и физическо израстване.
Романът е красив посвоему, но натрапчивата философия към живота, вклинена здраво в сюжета, е по-трудно смилаема. По онова време е естествено да приемат Уайлд като бунтар и провокатор, който обезсмисля една дълго градена илюзия за „високата класа“ на определена прослойка от обществото. Моето четене беше спъвано точно заради начинът, по който е изразена идеята. Хубавото в случая е, че драмата на Дориан не завършва с някакво ефимерно „прочистване“, а е доведена до вълнуващ финал. Сигурно ще мине доста време, докато ми се прииска да прочета друга подобна книга.
Оценка от Книжен Петър: 4 / 5
Книжен Петър 