„Особени сезони“ на Стивън Кинг

Четири вдъхновения

 Не си спомням точно кога за пръв път четох тези новели, но пък помня усещането, въпреки че беше доста отдавна. Тогава вече имах впечатление от няколко книги на Кинг и очаквах все зловещи истории. Сигурно и читателите на първите му романи са били напът да свикнат с това очакване. Той признава, че е бил предупреден навреме, но не се е уплашил достатъчно. Така или иначе Кинг е изпитвал нужда и удоволствие да пише, да развива и пресъздава малки или големи идеи, да се захваща с неща, които му правят впечатление. Самият аз мисля, че дори не си е представял да пише само в определен жанр. Друг въпрос е какво е мислил редакторът му тогава. Пък и това са новели. Друго си е да получиш пълнокръвен роман, който да те „разсее“ за по-дълго време. Преди това Кинг събрал ранните си разкази в сборника „Нощна смяна“, много от които публикувани първоначално в известни списания – нещо като подарък след първите успешни романи. Той казва, че никога не знае докъде ще го доведе поредната история. Някои просто не стават романи или не влизат изцяло в жанра хорър. Точно това имаме в „Особени сезони“ („Бард“, 2009, с превод на Симеон Николов) – едни прелестни творения, писани между последните му тогава книги, които говорят доста красноречиво, че Кинг има особено богат идеен ресурс и разпознаваем стил, дори да „бяга“ от най-страшните си произведения. Освен това оттук са тръгнали и едни от най-обичаните филмови адаптации. За мен пък изобщо не стои въпросът дали харесвам тези новели. Определено ги обожавам.

Бих казал чудесни неща за филмовата адаптация на „Рита Хейуърт и изкуплението ‘Шоушенк’“, но новелата е друго нещо, някак по-лична и поднесена по впечатляващ начин. Това е историята на Анди Дюфрен, разказана от негов съкилийник в затвора „Шоушенк“. Чел съм и други произведения, чието действие се развива в затвор, но тази история е по-специална. При такъв сюжет никой не си представя, че Кинг би пропуснал насилието и извращенията, но тук се крият и други неща. Какво би направил човек, чиито спомени не включват убийство, но въпреки това е пратен в затвора с тежка присъда? Анди е образован млад мъж, попаднал сред деградирали типове, чиято съвест е съпоставима с тази на куршум, пронизващ тялото на дете. Сред типичните насилници са и тези, които биха приели подкуп, и висшите кадри – началниците, най-покварените в цялата система. През очите на Ред този „неопитен“ затворник постепенно ще стане важна част от личното му битие. Чрез него Кинг описва не само деградацията на затворниците. Този малък свят е изплетен от схеми и състояния, всичко е подредено и режисирано, за да е ясно кой движи нещата. Всеки е „изпаднал“ в някаква дупка, но не и Анди. Около злото се вие някаква невидима енергия, която променя атмосферата. Изповедта на Ред е някак непреднамерена – част от него блокира всяка вероятност за чудеса, а останалото прикрива крехката надежда, че може да се случи нещо изумително в предопределения му живот. В тази новела няма пикове и спадове, думите съвсем естествено поднасят една почти невероятен разказ за изкупление. Историята е вълнуваща, предадена по прекрасен начин, не само заради чудото Анди Дюфрен, а и заради борбата на съвестта със злочестието. Как една затворническа история може да бъде пленително красива? Тук наистина е важен разказвачът.

„Способен ученик“ няма аурата на предната новела, но притежава целия блясък на провокацията. Тук Кинг се заиграл с темата за нацизма и потенциалната опасност на идеите, които въплъщава. Накратко: обикновено момче попада на информация за нацистките престъпления през Втората световна война и това го заинтригува толкова много, че се превръща в нещо като постоянен дразнител в неговия живот. Скоро попада на следа, която води до дома на възрастен самотник, който старателно прикрива своето минало, за да не бъде обвинен и съден за военни престъпления. Тод е толкова убеден в разкритието си, че започва игра, от която няма лесно измъкване. „Какво би се случило, ако…“ е само началото. Най-типичното нещо за Кинг е да развие темата си до потенциално апокалиптични размери. Тук мистерия няма, но е даден доста добър пример за психическата устойчивост и опасността да се осланяш на собствените си демони. Естествено, новелата се крепи на провокацията и е част от творбите с интрига, но без кой знае какъв художествен блясък. Харесвам атмосферата, която създава Кинг, неговата обсебеност към натуралистичните сцени и пресъздаване на реални характери. Ако имаш усещането, че се е случвало, значи историята е постигнала ефекта си.

„Тялото“ е произведение, което въплъщава една от любимите теми на автора. Кинг обича да се връща назад до собственото си детство и да черпи идеи от „трудните“ за разбиране идеали на подрастващите младежи, които преминават през изпитанията на собственото си порастване, страховете, личните битки и щастието от всяко откритие, довело до поредното приключение. Най-вече срещата със смъртта. Може да се каже, че това е типично момчешка история, неподвластна на ограниченията, поднесена с естествената за Кинг непринуденост. Но това не е само среща с труп, а истинска одисея, чийто край оставя белези за цял живот. Децата са тези, които трябва да приемат всеки ден реалността на света, изграден от възрастните, а това понякога става по най-трудния начин. Навремето исках тази история да започне с най-същественото, но дори в живота не е така. Кинг знае как да поднася основното си меню: първо трябва да има очакване и човек да започне да усеща глада с всичките си сетива. Разбирате ме какво имам предвид.

Малко са случаите на по-голямо удоволствие от това някой да ти разкаже история, която заслужава да види бял свят. Може да се окаже малко преработена подсъзнателно, да е леко шантава, но и да съдържа достатъчно истина. Понякога просто трябва да я чуеш и да потънеш в нея, както всеки истински читател прави чрез книгите. „Начин на дишане“ създава точно това – история в историята. Ако те поканят на място, където се разказват такива, би било прекрасно да отидеш, дори само заради любопитството. С наглед банална идея и не толкова страховит сценарий, Кинг навлиза в зоната, която променя реалността, запълва идеите със смисъл и пренастройва ума. Някъде се намира клуб, в който можеш да чуеш истории, но не можеш да задаваш въпроси. Чрез тази тайнственост атмосферата придобива още едно измерение и се появява особеното чувство на пълноценно изживяване. Винаги съм се старал да открия кога естественото и нормалното се смесват с магичното в книгите на Кинг. Трябва да призная, че последното просто съществува, а авторът само го записва. Представете си една история за раждане и колко е важен начинът на дишане. В определени ситуации би ли било невъзможно да се случи?

Едно от прекрасните неща в „Особени сезони“ (1982 г.) е намекът, че Кинг тепърва ще обогатява творчеството си, че идеите му ще се разпрострат до хоризонта и ще преминат отвъд собственото му поле на реализация. Вече го знаем, разбира се. Дори една история да не изглежда достатъчно страховита, тя може да въздейства на подсъзнателно ниво, където виреят мистериозните въпроси за съществуването на достатъчно неразбираеми и тайнствени неща, които могат всеки един момент да се родят и да посеят жестоката истина. Страхът е в нас, просто трябва да изчакаме достатъчно време. Отново чудесен сборник, макар че при Кинг тези книги идват малко изненадващо на фона на големите му романи. Така или иначе ще пиша за още около шейсет негови книги. Наистина си представям удоволствието.

Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5

„Кери“
„Сейлъм’с Лот“
„Сияние“
„Гняв“
„Нощна смяна“
„Сблъсък“
„Дългата разходка“
„Мъртвата зона“
„Живата факла“ („Подпалвачката“)
„Пътна мрежа“
„Куджо“
„Бягащият човек“
„Стрелецът“ („Тъмната кула“, книга 1)
„Особени сезони“

Реклама