Град на слава и падение
Някои биха се опитали да забравят, други никога не биха изличили подобен спомен. Но истината е, че онази част от Историята ще продължава да напомня за себе си, независимо от всичко. Ако питате мен, светът още се лекува, а раните от време на време „сълзят“ недискретно, напомняйки за психическите проблеми на човечеството. Когато излиза мемоар или художествена творба за Холокоста, реалността се изкривява до неразбираем символ, чието значение не се поддава на разумно обяснение. На този фон всяка подобна история е като отрицание на човешкото бъдеще. „Попитайте Сара Грос“ („Lemur“, 2022, превод на Димитър Атанасов) не пренебрегва нито един символ, не бяга от страховитите описания, нито спестява чувствата, които изразяват тъгата на спомена. Но все пак тази книга споделя повече. Когато един от героите задава въпроса: „Какво, по дяволите, е Аушвиц?“, нещо съществено за живота започва да се променя. Миналото се заличава, сякаш подменено от трагичен поет, бъдещето престава да носи упование на местните и наоколо плъзва мирис на смърт. Години след това един човек ще разкаже история, ще намери нужната сила и ще се опита да се помири със себе си.
Разказът приютява историята на град, не по-различен от много други. Тук се раждат и умират, цивилизацията е отгледала общност от хора, в земята са попили хиляди спомени, които бавно се превръщат в памет. Всъщност това е Освиенцим, или Ошпицин, както го наричат местните евреи. Стотици години те са единни във вярата, но и достатъчно различни, за да търсят всеки своята истина. Случва се един род да се разсели някъде по света, но младите издънки да се върнат към земята на предците си. В началото на 20-и век една война ще разруши всички илюзии, после надеждата ще възвести новото начало. Поне докато един диригент на смъртта не размаха отровната си палка. Някак ненадейно Ошпицин се превръща в Аушвиц, за да погребе всичко под пелена от пепел.
Извън очакването на войната, Жоао Пинто Коелю се вглежда в реалността на съвременната ни цивилизация, „измествайки“ времето към края на шейсетте, когато проблемът на човечеството да се помири със себе си се изражда по различен начин. Тук предразсъдъците и дискриминацията виреят почти необезпокоявано, за да напомнят колко трудно се изкоренява тази несправедливост. Свързващата нишка между двете сюжетни линии е Сара Грос. В Ошпицин, като млада девойка, тя става жертва на жестоките принципи на войната, а десетилетия след това е като стълб на справедливостта, налагайки ценностите на истински човешкото. С течение на повествованието, личността на Сара Грос придобива почти метафизичен ореол. Авторът я „облича“ в тайни и я държи някак извън действието, като една своеобразна проекция на борбата, чрез която човечеството преминава през своите катаклизми.
Романът е въздействащ, но без онази идеалистична окраска, която често позволява митологизиране на жертвите от войната. Това е книга-памет, но също и повик към разума, който успява да вирее дори през най-трудните моменти от историята на човечеството. Битките никога няма да свършат, но е важно да бъдат водени в името на доброто. Ние самите трябва да бъдем герои на промяната и по-сигурното бъдеще.
Оценка от Книжен Петър: 5 / 5
Книжен Петър 