„Удавниците“ на Дженифър Макмеън

Два свята и една мистерия

1-230251_b

   Несъмнено си падам по мистериите, които трудно биха се прикачили към действителността, но пък имат силата да убеждават до самия край. Това до известна степен е плашещо, но и доста интригуващо като вариант, стига да съществува някаква легенда и наоколо да се случват необясними събития. Когато страхът е водещ, логиката вече няма силата да убеждава. В „Удавниците“ („Benitorial“, 2021, с превод на Илияна Бенова-Бени) нещата изглеждат точно по този начин. Самата история сякаш ни връща в далечното минало, когато всяко тайнствено събитие се е обграждало с достатъчно мистериозност, за да се превърне в легенда години след това. Ако пренесем събитията в съвременността, получаваме не само доза ирационалност, а и въпроси за собственият ни разум. Бих казал, че е доста убедително поднесена, макар жанрът да предполага повече неясноти и скрити послания. Убеден съм, че Макмеън е взела предвид всички очаквания към подобно четиво, за да представи достатъчно интелигентно събитията в книгата. Само се вгледайте в тъмната вода и оставете на въображението да свърши всичко останало.

Историята се развива в две времеви линии, разполагайки ни в началото на събитията и доста години след това, когато настоящата мистерия трябва да получи своите отговори. Всичко започва с една странна смърт: в настоящето Джакс научава, че сестра ѝ се е удавила, въпреки безспорните ѝ умения да плува. Мястото е имение с дълга и противоречива история, което е роден дом на нейното семейство. Всичко би изглеждало просто като нещастно стечение на обстоятелствата, ако не бяха странностите на Лекси, нейната психическа нестабилност и отношенията ѝ с роднините. Налага се Джакс да се върне в родния си дом, за да погребе жената, с която се е отчуждила и, изглежда, не е познавала достатъчно добре. Доказателствата се трупат, но всичко сочи към мистериозния местен басейн и неговата лековита вода. Десетилетия преди това Етел живее с мисълта за свое дете. Последната ѝ надежда се крие в лековитото езеро и слуховете, че всеки получава своето чудо, стига да сподели своето желание. Но изглежда ли всичко толкова лесно? Зад всичко се крие зловеща мистерия и един неписан закон – получаваш своето чудо, но трябва и да дадеш.

Действието определено върви по наклонена плоскост, като това става почти незабележимо. Човек изобщо няма представа докъде ще стигне, все едно се лута в гъста гора и не вижда познати пътеки. Персонажите също не улесняват нещата. В един момент имах усещането, че никой не е достатъчно психически здрав, за да му повярвам. Макмеън изобщо не се церемони, защото съвсем скоро повечето ѝ герои започват да се борят със собствения си разум, връхлетени от смърт и нещастия. След средата книгата се превръща в доста стряскаща разновидност на хорър, макар тези елементи да не са толкова явни. Представете си, че наоколо вилнее безумен страх и никой не е застрахован напълно. Определено страшните легенди имат силата да предизвикват безумни състояния, стига да им повярваш. Според мен книгата е чудесно четиво за тъмните вечери, когато никой не знае какви сънища му е приготвила нощта. Точно такова е влиянието на подобни книги.

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s