Завръщане в отдавна отминали времена
Когато се спомене за Глобално затопляне, наоколо започват да витаят всякакви разнопосочни мнения, част от които експертни и заслужаващи внимание. Но като цяло болшинството от хората са свикнали да мислят и живеят „тук и сега“, така че темата остава да стърчи малко над морското равнище, далеч от почти банализираното човешко ежедневие. Но пък няма проблем да присъства във фантастичните светове на книгите. Читателите по-лесно потъват сред драмите на едно потенциално бъдеще, стига да представя нещата по достатъчно увлекателен начин. Аз също имам склонността да се впускам в изследване на тези неслучили се събития, защото ме карат да виждам ситуациите от различни ъгли. „Удавеният свят“ („Сиела“, с превод на Деян Кючуков) е такъв пример от вече далечната 1962 година, когато излиза книгата. Светът отново е мишена на гигантски промени, на които никой не може да противостои: активността на Слънцето сякаш се е променила, радиацията подпомага мутациите, „затлачената“ от човешки отпадъци атмосфера престава да носи същите ползи на живота, а екстремните температури са разрушили цивилизацията, каквато я познаваме. Разликата е, че Балард прогнозира едно почти метафизично завръщане в праисторическа епоха.
Този нов свят изглежда нов само привидно, сякаш не само цивилизацията отива по дяволите, а се извършва деволюция – флората и фауната мутира, за да приеме формите от времената, когато условията са били подобни. Балард отмята по-малко от сто години от катастрофалните промени, за да ни запознае с остатъците от човечеството, намерило пристан сред разтопените полярни шапки и правещо опити да проучи отнетите от катаклизмите територии. В тях екстремното време не позволява нормално съществуване, но се срещат ентусиасти, които мародерстват из потъналите градове. Заети с физическото оцеляване, учени и военни разискват и по-важни въпроси, които обаче не променят особено ситуацията. Истината прозира чрез сънищата. Закърнели инстинкти си проправят път в съзнателния живот, древни генетични особености надделяват в битката за съществуване, за да подпомогнат оцеляването. Няма цивилизация, значи няма нужда и от нейните плодове. Балард привежда в действие една логическа закономерност в природата, в която условията предопределят начина на живот и дори мисленето.
Романът представя една идея за бъдещето, но не с драматизъм и епични сцени, характерни за преживяна глобална катастрофа. Всъщност сценарият предоставя само една малка част от възможните епизоди, събрани в една точка – потъналия Лондон и битката за остатъците на цивилизацията. Разбира се, проследих всичко в очакване промените на физическо и ментално ниво да изпъкнат, помитайки всички човешки закони и изобщо смисълът на съществуване такъв, какъвто го познаваме от изграждането на първите селища. Всичко изглеждаше по-скоро като подметната фраза или неясна мисъл, останала недокосната до самия край. Според мен идеята си заслужава написването на книга, но не си я представях по този начин. Разбрах всичко, но не се почувствах достатъчно удовлетворен. Преди години четох други два романа на Балард – „Небостъргач“ и „Катастрофа“. Те ми допаднаха доста повече.
Оценка от Книжен Петър: 3 / 5
Книжен Петър 