„Новата планета“ на Мартин Вопенка

Двата свята на бъдещето

1-234580_b

   Не е трудно човек да си изгради представа за бъдещето, независимо откъде произхожда и какъв живот е живял. Посоките може да са хиляди, но винаги ще съществуват две основни категории: фаталистични и оптимистични. Сякаш първата надделява – в действителността, в киното, литературата – като първи подтик да очакваме най-лошото и да се радваме на най-дребното изпитано щастие. Разбира се, не при всички хора е така. Много просто са капсулирани в своя собствена вселена, личен рай, съществуване ден за ден, без да обръщат внимание на причина и следствие, че всяко тяхно действие или бездействие може да нанесе вреда на близкото или далечно бъдеще. „Новата планета“ („Изида“, 2022, с превод на Красимир Проданов) е роман и за двете посоки. Но тук са важни ъгълът и перспективата – как възприемаме себе си и съдбата си, дали можем да си зададем правилните въпроси и как реагираме на проблемите извън самите нас. Вопенка е предал това чрез една привидно обикновена история, разказана през погледа на едно хлапе, което мечтае като почти всички, но ще се сблъска челно с грубата действителност. Представете си технологиите на бъдещето, впрегнати в полза на човечеството, или поне тази част, която иска да забрави противоречивото си минало, да даде нов старт и да открие път към звездите и нов дом.

Ако вземем предвид всички антиутопии, светът, изграден от Вопенка е по-скоро идеалистичен. Това е Новата планета – гигантска конструкция в „нищото“, населена с „избраните“, които в един бъдещ момент ще съберат багажа си и ще поемат към новия си дом в космически кораби. За да съществува този свят и да си е самодостатъчен сам по себе си, генетично неодобрените са впрегнати в банални дейности като поддържане на системите и самосъжаление, че са част от отхвърлените. Отвътре всичко е като един малък рай: децата растат и се учат да бъдат самостоятелни, за което помагат наложените виртуални контакти с останалите. За целта те спазват определен режим, без всъщност да бъдат видимо ограничавани и контролирани. До настъпването на трансформацията. Нов проект може да позволи самите хора да станат виртуални и по този начин да постигнат безсмъртие. До настъпването на този момент починалите буквално се изстрелват към звездите, където ще ги последват и готовите да заминат бъдещи поколения.

Всичко е като в приказка, освен констатацията, че преди осемстотин години миналото престава да съществува, или поне така преподават в училището. Единствения досег със Старата планета са виртуалните пътешествия в час по история – почти истински, но винаги плашещи. Вопенка изгражда видимо привлекателно бъдеще за „избраните“. Кой не би искал да забрави войните, бедността и нещастията? А случва ли се в този момент нещо като предизвестие към такова бъдеще? Дигитална ера, възможности да улесниш живота си чрез хитри технологии, да наблюдаваш от удобното си легло света извън твоето обкръжение и трагедиите на другите… и просто да не ти пука. Винаги има „извън“, естествено. Мечтателят Даниел навършва крехките дванайсет и по трудния начин започва да разбира всъщност как е устроен светът – едно дълго и изпълнено с проблеми израстване извън удобната стая.

Книгата на Вопенка е привидно деликатна. Написана за млади читатели и наградена като младежки роман, тя постепенно надраства предвидимото и се впуска в дълбоките води на безразсъдния и груб свят извън родния дом. Това е дълго пътуване, не само заради деветстотинте си страници, а и защото целта е да бъде изграден човек – физически и психически. В по-голямата част от романа детайлите изглеждат напълно логични на фона на едно израстване. Всяко откритие възбужда нова тема, всяко действие води до ново ниво. Дори може да се каже, че всичко е част от една любовна история. Вопенка няма скрупули относно силата и слабостта на човешките тела. Първичните и идеализираните чувства се смесват, младежките пориви отнемат всякакво безсрамие и започват да властват над всичко. Още един плюс за романа е, че нито един от двата описани свята няма достатъчно привлекателни страни. Човекът е длъжен да променя себе си и заобикалящия го свят – едно постоянно напасване, което постепенно изгражда личната свобода.

Романът има добра основна идея и би се харесал на по-търпеливите читатели, които обичат подробностите, спокойното навлизане в историята и типичните въпроси на младото поколение. Аз го четох бавно в продължение на седмици и останах доволен.

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s