Човекът, машината, животът
Не е трудно да се стигне до извода, че Кърт Вонегът е по-специален автор или просто чудак, който предпочита да се засмее, дори да става въпрос за нещо изключително сериозно като войната и човешката глупост. Нещата се случват въпреки всичко и един преживял доста човек може да се противопостави на безсмислието или просто с усмивка да каже „така е то“ и да продължи да живее. Дали тази философия може да ни поддържа по някакъв начин? Един документален филм за живота на Вонегът дотолкова ме впечатли, че реших да разгадая енигмата като прочета и препрочета някои от произведенията му. След „Механично пиано“ („Кръг“, 2022, с превод на Боян Николаев), неговият първи роман, наистина започвам да разбирам този човек, макар следващите му книги да са далеч по-любопитни. Кое е смешното и кое трагичното в това засега фантастично произведение? Ако питате мен, просто ще цитирам: „Историята е поредица от изненади. Тя може само да ни подготви да не бъдем изненадани отново и отново.“
Достатъчно е да си попрочел оттук-оттам или да си разлиствал учебниците и историческите книги, за да знаеш, че човечеството надгражда и усвоява откритията си, довеждайки цивилизацията до все по-високо ниво, което често никак не е било лесно. Техническите революции в различни сфери следват една след друга, за да удължат живота и да наложат комфорта. Ако ни е удобно и сме щастливи, можем да надградим и нещо друго, нали така? Наистина огромен скок се оказва индустриализацията, която превръща машините в незаменим и ценен капитал, а хората в обслужващ персонал. Но колкото повече се развиват машините, толкова повече те стават независими от прякото участие на човека. Докато не превземат всички сфери и започнат да ръководят самите хора. Тази известна идея просто си шества в литературата и киното, като причина да се замислим или просто да си запълним свободното време. В този роман Вонегът е по-практичен и не приема ролята на писател, който иска да ни ужаси чак толкова.
Самата атмосфера говори по-скоро за съвършеното устройство на свят, постигнал безгрешност и практическо съвършенство. Имаме куп мениджъри и инженери, преминали през цедката на одобрението: коефициент на интелигентност, умения в определена сфера на производството, вяра в бъдещето на машините и съблюдаване на правилата. Достатъчно е специалната машина да е „изплюла“ съответното картонче и позицията в обществото ти е гарантирана, независимо от хорските мнения. „Неодобрените“ или „Изключените“ трябва да си намерят друго занимание, извън системата за обслужване на машините, което се оказва доста трудно, защото отново изисква одобрение чрез класифициране. Тази американска идилия трябва да е гордост за всички жители и те да живеят в щастие и удовлетвореност, защото се уповава на истината и не позволява изключения. Нищо че за отритнатите това е като навлизане в териториите на безперспективността и унижението. Когато рисува този свят, Вонегът доближава едновременно примерите за утопия и антиутопия, изградени на базата на собствената ни История, преплетени в една незаменима логика. Но идеално ли е това общество и дали тази истина би задоволила всички мечти от миналото? Какво липсва на машините, за да заменят напълно човека и неговата склонност да греши?
Погледне ли човек отстрани, този сценарий е достатъчно привлекателен на фона на десетките далеч по-стресиращи варианти. Ако познавате Вонегът, той не може просто да ни плаши с моделите на бъдещето. Самият роман е леко скучноват в началото, строго описателен, търпелив по отношение на изграждане на личностите и техните безукорни реномета, дори поръсен с щипка хумор и забавни ситуации. И тук се появява важният Чужденец с главно „Ч“. Той трябва да бъде убеден, че неговите поданици (роби) се нуждаят от същата система, за да просперират и да бъдат щастливи. Убеждението е висшата форма на „узаконяване“ на идеите, а целта оправдава средствата. Чудесно начало на един магичен Вонегът, човек с вкоренен избор да изживява и страда от трагедиите на живота, но въпреки това да се засмее и да каже: „Така е то.“
Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5
Книжен Петър 