От двете страни на живота
Попаднах на книга, която може да сподели много и се изживява истински. За тъжни поводи се говори трудно, макар романът на Месина реално да излиза от преживяната трагедия и да надгражда идеята си. Разговори за смърт, загуба и страдание – това определено не е най-лесната задача за оцелелите. Но „Споделено с вятъра“ („Прозорец“, 2020, с превод на Ваня Трифонова) съдържа онова крехко вълшебство, което може да пребори всяка тъга, преодолявайки по някакъв начин строгите физични закони, да стигне до надеждата за изцеление и да роди самото бъдеще. Мога дори да кажа, че тази история е красива и деликатна, споделена с онова невидимо чувство, което ни позволява да живеем въпреки преживените трагедии. Един ден бедствието ни изправя пред почти непреодолима преграда, съблича цялата ни защитна броня и ни подхвърля като ненужен отпадък. Какъв е начинът да говориш за това? Каква сила е необходима, за да възроди наново живота и да пренастрои прекършената психика?
Това се случва в Япония през март 2011 година: земетресение предизвиква гигантско цунами, което отнема десетки хиляди животи и разделя много семейства. Разделя ги, защото част от тях се изгубват „отвъд“, където ги прибира смъртта и те никога няма да се върнат. Останалите трябва да поемат мъчителната им липса с всички последици на травмираната психика и липсата на смисъл. На едно място някой е изградил телефонна кабина, чрез която всеки опечален може да споделя с изгубените си роднини, да намери утеха, да осъзнае и приеме невъзвратимото. Това е един мълчалив психолог, чиито инструменти са търпението и… вятъра. Да споделиш с вятъра означава да намериш отдушник за всичките си притеснения и да продължиш напред. Но това не е самотна изповед. Там опечалените срещат сродни души, опитват се да приемат чуждите трагедии и неусетно се присъединяват към своеобразния „клуб“.
Да живееш с дамгата или да се опиташ да забравиш. Месина жонглира с тази тъга, отнема специфичния ѝ смисъл и пренастройва деликатната ѝ същност. Споделянето е вид терапия, но тези „пациенти“ не приемат лечение, а се опитват да разберат собствените си усещания, да подредят спомените си и да настроят струните за следващата мелодия. Самата кабина и телефона наистина съществуват. Нарича се „телефон на вятъра“ и помага на хора, изгубили близките си, да „поговорят“ с тях или просто да бъдат изслушани. Вярата, че те слушат служи като силно обезболяващо за наранената душа. Книгата разказва и други истории, противодейства на тъгата и усещането за безсмислие. Изглежда като приказка за вълшебства, сякаш нуждата от чудеса е вплетена завинаги в човешката природа. Това е красива и смислена история, която заслужава своите читатели.
Оценка на Книжен Петър: 4.5 / 5
Книжен Петър 