Пътят на изцелението
Познавам Дени Терио от друг роман – „Странните преживелици на един пощальон“. Някак ефирен, с приятен стил, до една степен забавен и с любопитен сюжет, той ме накара да очаквам нещо подобно и в останалите му книги. Но „Игуаната“ („Лист“, 2021, с превод на Калоян Праматаров) сякаш говори на друг език, търси друг смисъл на битието и приканва към различна настройка. Темата се оказа сериозна, от онези, чрез които човек се пречиства вътрешно, приема отговори на важни въпроси и изживява всичко с мисълта за бедствията на живота и смъртта. Терио разказва за детството, но книгата му сякаш надраства това невинно време с дълбочина и щипка мистика. Трудно се описва детство, пълно с премеждия и сътресения. Има някаква тревога, която витае в ума, нещо крещи за проявената несправедливост, изникнала сякаш от нищото. Две деца са в плен на своята участ и трябва сами да намерят изход от тъмната пещера, като преодолеят препятствията на собственото си съществуване. Това е книга за болка и загуба, която не създава позитивна настройка. През цялото време имах чувството, че плувам в безбрежно море, оплетен във водорасли и силите ми не стигат да забележа поне един позитивен знак.
Романът започва с две деца, поставени пред свършен факт. Едното е загубило баща и очаква комата да освободи майка му от прегръдките на съня. То разказва за себе си и своето нещастие, описва чинно случките, събитията и хората в живота си, докато не среща Люк – момчето с жесток баща и отдавна изгубена майка, вероятно потънала в океана. Двете момчета са много различни, но техните преживявания ги сближават. Особената им връзка възкресява надеждата да се измъкнат от трудните моменти, като измислят начин да върнат майките си. Всъщност Люк е обсебен от тази мисъл. Той е в плен на мистични ритуали, чрез които получава отговори и напътствия. Сънищата отварят вход към живота и смъртта, а тяхната сила може да помогне за положителния изход. Терио навлиза дълбоко в представите на децата, съживява илюзии, посява вярата във вълшебства и деликатно ни влече в своята история.
Интересен подход да навлезеш в света на децата и техния начин да се справят с предизвикателствата. Всичко изглежда точно като приключение с две гледни точки – тази на възрастните и тази на децата, от които се очаква да надраснат детството и да се научат да вземат адекватни на ситуациите решения. Терио има приятен изказ, от който извират десетки причудливи фрази, деликатно премислени и поставени на точното място. Те се вграждат в историята, без да преиначават внушенията на автора. И все пак разказът навява тъга, която ми се стори трудно преодолима. Не съм сигурен дали краят трябваше да е по-различен, но все пак съм доволен, че прочетох книгата. Определено има смисъл да се прочете.
Оценка от Книжен Петър: 4 / 5
Книжен Петър 