Призрачна комедия
Никой не би се учудил на произведение с призраци, създадено през пълната с литературни събития Викторианска епоха. Но все пак си имаме Оскар Уайлд, който не е овчедушен свидетел на живота и предразсъдъците на английското общество. Така че история като тази е просто задължителна за четене, ако говорим за онези времена. Ако пък не е толкова забавно да навлезеш в тази територия, то би могло да е трагикомично в очите на един ирландец като Уайлд. Самият той не може да се похвали с деликатно отношение към собствената му персона, но пък може да разиграе театър на сенки и призраци, в който да изложи собственото си виждане. Така се появява „Кентървилският призрак“ („Фама“, 2016, с превод на Теодора Джебарова), история за мрачен английски дом, където броди същество без плът и кръв, но с типичното „очарование“ на живия си предтеча. Има още
Преди двайсетина години започнах да чета една интригуваща поредица от Дохърти (псевдоним на Боб Майер), отново със заглавие „Зона 51“. Тогава беше нещо различно и постепенно изчетох всичките девет книги. Затова изобщо не се церемоних и грабнах новата мистерия. Принципно военната фантастика ми е доста тегава като жанр и изключенията са прекалено малко. „Нощните ловци“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има с какво да се похвали, но наистина напомня на маршируване по устав, ако мога така да се изразя. Сюжетът е с интрига и има доста мистерии, покрай които читател като мен би забравил всичко друго, докато не изчете книгата, поне докато не се сблъска описаните технологични средства за водене на война. Като цяло всичко изглежда като учебник на военните, били те барети или някой от тайните отряди със специално предназначение. 
Иманяри, археолози, престъпници и полицаи са интересна комбинация от персонажи за една добра история, стига да има и съкровище. А в „Светилището“ („Монт“, 2018) има такова, и то доста добре известно на всеки. Криминалното разследване носи допълнителна интрига, с което краткият роман на Янислава Вълкова придобива съвсем видими очертания. За мен беше изненада да открия, че има още една нейна книга от същия тип, която съм пропуснал, но лесно ще издиря и прочета скоро. Това ме навежда на мисълта, че Вълкова е отработила добре една идея, за да я превърне постепенно в поредица. Все пак тази книга може да се чете и напълно самостоятелно, защото наистина не остават неизяснени неща до края. Освен това сюжетът е привлекателен и без да е усложнен от допълващи елементи, както се получава при подобни книги. 
Дойде време и за петата книга от страшничката поредица за деца „Мистерии от Замъка на страха“. Четирите предишни успяха да ми оставят доста добро впечатление. Авторите са различни, но целта е само една – тръпката от странните прояви на детското въображение и от време на време нещо истинско, което би могло да потренира неукрепналата психика. Едно време се четяха доста страшни приключенски истории, които все още влизат в списъка за лятно четене на хлапетата. Най-малкото можеш да срещнеш човекоядци, които да те пожелаят за храна. 😀 Сега има кратки романи, написани само за деца, най-популярни от които са тези на Р. Л. Стайн. Настоящата поредица не пада по-долу, но пък е с по-кратки текстове, които могат да се прочетат скоростно от всяко дете. 
Невероятно как човек може да попадне на любопитна книга, за която изобщо не е чувал, въпреки че, едва ли не, живее сред книги. „Моят малък черен опит“ („No Comment Group“, 2014) се оказа едно малко съкровище, гореща препоръка от добра приятелка. Първоначалната ми нагласа беше за тъжно четиво, предвид корицата и не добре интерпретираното заглавие. Всъщност видът ѝ съвсем целенасочено препраща към Черния континент, Африка, и по точно Ангола, държава, за която не съм чувал нищо друго, освен че е сцена на военен конфликт за продължителен период от време. Документалните филми бяха красноречиви, но пък зад тази тежка съдба стои нещо, което може да бъде предадено единствено чрез пътепис от човек, опознаващ страната за първи път. 
Тази малко книга наскоро стана популярна покрай едноименния филм, но така или иначе краткото резюме ми допадна изключително много и реших да я прочета. Интересното в случая е, че тя е началото на поредица книги, започнали да излизат още през далечната 1973 година, в ерата на „Заклинателят“ и възраждането на хорър жанра. Някъде по това време Белеърс започва да пише готически младежки романи и става доста популярен. Не съм чувал преди това някой да е писал съвременни страшни истории, специално предназначени за деца, но може и да бъркам. Любопитството е древна сила, затова си пожелавам книгите на Белеърс да продължат да излизат на български, а не да чакам поредното филмиране. А „Мистерията на къщата с часовника“ („Колибри“, 2018, с превод на Надежда Розова) е повече от любопитна. 
Мисля, че книжките от поредицата „Малкият Българ“ са доста сполучливи дотук. Може би като излязат още 2-3 на същото ниво, авторите ще могат да си гарантират постоянна аудитория и дори нови почитатели. Вече на всички е известно накъде се движат нещата с четящите хлапета, така че на мен ми се струва нормално още няколко подобни поредици от български автори да направят първите си стъпки през следващите няколко години. Освен цялото забавление, което пада покрай книгите, ще има щастливи четящи хлапета. При положение, че и мен успяват да забавляват, успехът е почти сигурен. Торофиев и Богданов са истински тандем за пример, което не е само мое мнение. Така славно и с усмивка преминах през 
В далечното, непознатото, първобитното – където и да те отведе корабът, винаги ще те съпътства приключенския дух. Едва ли тези думи имат същото значение, както през времената, когато все още са съществували неизследвани или малко познати територии. Сега просто тръгваш на екскурзия със съответните документи, ваксини и географска карта. Това пътуване е като продължителна магия, лек за неспокойния дух, който търси тръпката на приключението. „Сърцето на мрака“ („MY BOOK“, 2018, с превод на Григор Павлов) е странна и обсебваща, сякаш е част от някаква изгубена митология. Самият Джоузеф Конрад е предприел такова пътуване няколко години преди написването ѝ. Макар да съм чел неизброимо много приключенски книги, тази има особен дух и влече след себе си тръпката към непознатото. 
Не знам дали тази малка книга е предназначена да се харесва или отрича от чисто литературно естество, но определено има въздействие. Самото писане за нея едва ли може да обясни изцяло влиянието ѝ върху съзнанието на непредубедения читател. За мен беше извънредно трудно възприемането на всичко онова, което се случва в нея, а и много хора вероятно ще са на моето мнение. Тъй като не мога да оценя качествата ѝ, заради постоянното разсейване да следя какво се случва в собственото ми съзнание, това просто няма да бъде едно от обичайните ми ревюта. Съвсем друго е отношението ми към книги като 
Винаги се питам дали мога да намеря нещо повече в едно еротично произведение, освен нежната или стихийна страст в плътските преживявания на героите. Дали умът ми ще съзре скритата ниша, от която могат да бъдат извадени скритите помисли и дълбоко вкоренените чувства? Дали тази страст не се ражда само от инстинктите, или придобитата емоционална зрялост на човешкия вид е вече в състояние да ръководи изцяло страстта към съвкупление? Откакто преди няколко месеца прочетох 269-годишната 
Минаха няколко месеца и отново имам пред себе си книга от детската хорър поредица „Goosebumps“. Шестата история с класически страхотии отвежда в Египет, за да запознае тръпнещите хлапаци с гробници на фараони, няколко мумии и традиционното за тези места проклятие. Като малък четях много за подобни приключения и още си спомням вълнението, което ме обземаше. Тук натрупах доста ревюта и сякаш отново се връщам в онези времена. Отдавна сложих юзди на страховете, така че към ден днешен страшните истории за хлапаци просто ми носят удоволствие. Когато се появи „В гробницата на мумията“ („Хермес“, 2018, с превод на Коста Сивов), казах на едно момче: „Виж тази мумия! В ей тази гробница ги има много, а две хлапета като тебе се разхождат в тъмните коридори, за да се срещнат с тях.“ 
Един шпионски трилър винаги може да се получи по-забавен, ако действието му се премести в космическото пространство. Къртис Чен явно е съзрял една чудесна идея в главата си и се е постарал да изпълни заданието по най-продуктивния начин. „Междинна станция ‘Кенгуру’“ („Бард“, 2018, с превод на Владимир Зарков) не е толкова мощно попълнение към поредицата „Избрана световна фантастика“, но си личи, че е писана за широка публика и може да позабавлява читателя за известно време. Лично аз не съм по шпионските истории, но затова пък с удоволствие разгръщам фантастичните. Ето повод да смеся двете, та поне да се отсрамя пред почитателите, защото не харесвам сюжети тип Джеймс Бонд. А, и да си внеса малко свежест сред навалицата от супергерои, размятани наоколо от киноиндустрията. 
Мина известно време от прочита на 
От един момент нататък дочувах все едно и също име, свързано с едни от най-известните произведения за деца на Борис Априлов. Куп хлапета носеха списъци с препоръчителна литература за лятото и там неизменно присъстваше Лиско, обичан герой и в моето детство. Разбира се, трябваше да ги пратя в някоя библиотека или да ги насоча къде да прочетат произведенията в Интернет. Моите приятни спомени са си мои, ясно е, но наоколо все още има хора, които се усмихват на собствените си спомени, ако случайно ги „навести“ познатия герой. Започнах да откривам следи в онлайн пространството и да си задавам въпроси. Тогава открих цяла една вселена, част от която беше и Лиско. 
Книгите за виртуална реалност отдавна са тема във фантастиката, още от осемдесетте години на 20-и век, така че едва ли има човек, който да се изненадва тепърва. На мен ми е интересна по-сложната визия и гледам да си доставям удоволствие с по-усъвършенствани виртуални светове, или такива с многобройни изненади, свързани с опасностите от „новата (вече не толкова нова) дрога“ на съвременния свят. „Друг свят“ („Бард“, 2018, с превод на Валерий Русинов) е по-скоро тийнейджърска драма с традиционните „тръшкания“ и любов, лутаща се между световете. За да бъде спечелена, младежът трябва да се сбори с виновниците за страданията на младата жена и да се докаже. 