Убийства и загадки в Исландия
Време беше да се потопя отново в някой крими трилър, предвид купищата твърде сериозни и замислящи книги напоследък. Особено след като с предната не се получи особено добре. Пък и Исландия е достатъчно привлекателна дестинация за провеждането на разследване на убийство. При положение, че цялото население на тази държава може да се съпостави с един от големите градове в България, издирването на убиец по описание ще трябва да е свързано с повече трудности за разследващите, за да не се окаже прекалено лесно. Самата корица е убийствено добра и предполага нещо повече от класически криминален роман, така че с удоволствие се потопих в „ДНК“ („Емас“, 2020, с превод на Айгир Сверисон). Както се оказа, мащабите са малки, но загадката е пределно сложна. Обичам заравянето в човешките отношения, а Ирса Сигурдардотир не се скъпи да направи от героите си живи и магнетични образи. Има още
След поредицата сериозни, тъжни и забавни книги, реших да превключа на трилъри. „Игра на непознати“ („Millenium“, 2019, превод на Маргарита Терзиева) ми изглеждаше подходяща, заради малкия си обем и мистериозен сюжет, който доста ме заинтригува. Към момента не можех да си представя нещо по-маниашко от странна игра със стотици хора, решили да се позабавляват, навлизайки в личното пространство на непознати. Не е като да кажеш „здрасти“ и да подадеш ръка за поздрав. Явно в тези по-малко от двеста страници ще се вихри едно масово проследяване, като в някои от случаите ще има и луди глави със свой прочит на правилата. Всъщност действието се оказа монотонно, без изобщо да показва признаци на „освежаване“. Но пък идеята е много добра и води към едно мистериозно пътуване, към мислите и действията на хора, които допреди минута не са били от особен интерес за когото и да е, а и никой не би обърнал внимание на техния живот и навици, освен близките им и личните познати. 
Андрей Макин беше енигма за мен до съвсем скоро, един призрачен образ, чиито книги сякаш бедстват зад по-популярните Гари и Шмит. Но трепетното очакване за нещо ново и предизвикателно пося в мен съмнението, че не обръщам достатъчно внимание на детайлите, когато подбирам непознати за мен автори. Тревожното предчувствие, че съм пропуснал нещо веднага ме заля и започнах с откъс от последната му преведена у нас книга. Не беше тръпчив вкус, а някаква мощна и притегателна сила на изказа, неизвестността на приключението и тревожните времена по времето на Сталин. От някъде извираше свобода, но приклещена зад превзети от демони земи, едно църцорене, което едва напоява безкрайната тайга и се опитва да покълне в преклонените глави на лагерниците. Това е различен свят, който се стреми всячески да оправдае съществуването си. Но има и още, което „Архипелагът на един друг живот“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Красимир Кавалджиев) ми показа. 
След толкова приключения и изненадващи обрати, Джерард, Саймън и Мелъри ще трябва да съберат последни сили за финален щурм. Авторите са сътворили епичен финал, в който събитията изобщо не се развиват в полза на нашите герои и смелостта трябва да излезе наяве. Деветгодишните близнаци са колоритни по своему и като бъдещи мъже се налага да направят няколко смели хода. За каката Мелъри остава да бъде добър партньор в извоюването на победата над злото, след като беше на косъм да стане трофей на митологични същества. Училището… Е, първо трябва да се спаси водачеството на хората в хранителната верига и после да се правят равносметки кой е бил ученолюбив и послушен. 😉 Някъде из Старата кариера се готви нашествие на гоблини с вещото ръководство на Негово Страшно Величество Мулгарат. „Яростта на Мулгарат“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) ще разпредели медалите, като загубилите има вероятност да преминат през нечий хранопровод. 
Типично за семейство Грейс е, че проблемите им идват сякаш от нищото. В това поне е сигурна майката на тримата хубостници, без да предполага, че са се забъркали в невероятна история, включваща всякакви митологични животинки и… естествена страст към приключенията. Хлапаци, какво да ги правиш… 😄 Ако питате мен, тези проблеми изникват, когато се шмугват в шубраците и се ровят там, където не им е работата. Е, освен ако разни гоблини и джуджета не са решили да властват над света чрез прословутата „Книга за духовете“. Обаче колкото и да твърдят, че са ги „преметнали“ още преди време и книгата вече не е у тях, на разните там същества хич не им пука. 😅 За капак на всичко Мелъри се оказва поредната жертва. В „Желязното дърво“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) със сигурност трябва да бъде организирано търсене, иначе мама страшно ще се ядоса. И изплаши. 😱 С няколко думи, трябва отново да се влиза в шубраци. 
Трудно се вярва, трудно се преглъща. Една идея за „чиста“ раса, един харизматичен диктатор, милиони погубени животи. Война. Заповеди. Смърт. Това събитие се отдалечава все повече през времето, но още се усеща гнилия дъх и горчивата истина. Всяка една книга по темата е като повик да не забравим, за да не повторим това прегрешение. И лагерите. Стотици истории са разказани и запаметени от поколенията след трагедията на Втората световна война. Спираш и се замисляш, четеш още и още книги, усещаш ужаса и тъгата на миналото. Камиони със съсухрени от глад и болести невинни се отправят към крематориумите. Те са номера, които съставят математическата формула на нацизма. „Приспивна песен в Аушвиц“ („Сиела“, 2020, с превод на Надя Златкова) носи същата тъжна статистика. Тъжна книга, която е затворила надеждата между телените огради и смъртта, без възможност за спасение. 
Съвсем нормално е хлапаци да се забъркат в неприятности, а когато неприятностите са свързани с митологични същества, нещата със сигурност излизат от контрол. Тони ДиТерлизи и Холи Блек пращат приключенците на ново пътуване из горите, за да разрешат следващите загадки. Ако питате мен, това си е едно огромно приключение в пет книжки и нетърпението ми да стигна до края започва да си проличава. 😋 А пък и толкова тайнствената леля Лусинда най-после разкрива своите карти. Артър – също. Така е – в детските книги всичко става експедитивно и местата на призрачното влакче винаги са запълнени. 🤗 Грижата на малките мис и мистър читатели е само да развихрят своето въображение и да повярват в себе си. Когато пораснат, нещата са по-прагматични, но… нека бъдем оптимисти. И, да, „Тайната на Лусинда“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) има с какво да изненадва. Като осъзнаеш реалността на странното, не ти остава нищо друго, освен да продължиш с тихите стъпки, за да не събудиш някое чудовище. 
Винаги съм се опитвал да „определя“ своето усещане, онова, което витае между мен и книгата. Искам да разбера какво е и защо се намества като призрак край мен и ме съпътства до последната страница. Разгадая ли го, думите сами определят посоката, към която да се насоча. А тази книга е превземаща. Драматична история, малко момче с мечти и илюзии, разрушен свят, тревожно време. Всичко се натрупва постепенно, като смразяващ облак, изникнал изпод руините на една трагедия. „Детският влак“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Вера Петрова) е мрачна, но силна история с думи през погледа на седемгодишния Америго, времето на следвоенните години в Италия, когато Югът е понесъл цялата сила на разрушителните бомбардировки, а Северът е готов да приюти 70 000 деца, за да ги спаси от тежките условия, в които се налага да живеят. Но и да ги откъсне от семействата им. Америго Сперанца (прев. „надежда“) трябва да пътува, да спаси мечтите и волята си от забвение. 
Предполагам, че е доста трудно да се напише биографичен роман за Йозеф Менгеле, главно заради спецификата на темата и подреждането на фактите, събирани десетилетия след Втората световна война. Оливие Гез ме привлече със специфичния си стил и положения труд по събирането на информация, надлежно представена като извори в края на книгата. Но все пак това е роман и поставя много въпроси за живота на една противоречива личност, които ще продължават да бъдат задавани и през идните десетилетия. „Изчезването на Йозеф Менгеле“ („Изток-Запад, 2020, с превод на Недка Капралова) е кратка, но подредена, без да натрапва определени изводи, за което говори деликатното „ровичкане“ в съзнанието на Менгеле и поставянето на темата за вината като нещо, заслужаващо повече доказателства. Към ден-днешен всичко е ясно, но борбата в ума на Менгеле стои на друга основа и е много любопитно да се проследи от тази гледна точка. 
Намери се свободно време и книги за отмора. Покрай всичко сложно и префинено, делата на Джерард и компания ми се струват перфектно средство за привеждане в нормален режим. 😄 А и „Хрониките“ са написани страшно увлекателно, без разтъкаване и изпадане на героите в меланхолично състояние. Може би самият Джерард ме притеснява с рисковото си поведение и идеите да изживее всичко „както си трябва“, но пък и брат му Саймън дава признаци за нездраво поведение с колекционирането на знайни и незнайни животни. Предвид че каката Мелъри трябва да отговаря пред майката за всичко случващо се с по-малките хлапета, нейните притеснения би трябвало да са пословични. В действителност… 😅 Но, както и да е – децата вече са се забъркали в кошмар с митологични размери и не им остава друго, освен да стигнат до самия край на приключението си. „Виждащият камък“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) пренася действието извън новия дом, където се щурат всякакви чудновати създания. Гоблините и троловете са едно на ръка. 
Все някога трябваше да започна тази поредица, но преди да се превърна в дух. Нали така? 😅 Започнах я с особено вълнение, защото няколко месеца се занимавах с „трудно преживяеми“ книги, чрез които възрастните се тестват за пригодност в този откачен свят. А тук нещата са пределно забавни и на човек му иде да седне на една люлка и да се люлее, люлее, люлее… 🤗 Та докато възрастните се опитват да замажат детството си с конфитюр от трюфели и да властват над децата, те, от своя страна, си намират приключения и пълнят главичките си с вълшебства. Тези „Хроники“ са особено подходящи за случая, защото събират накуп щури идеи и необичайни срещи. Когато мястото е старо и почти се разпада, значи някъде наоколо живее мистериозно същество, което е готово да си играе на криеница с новопоявилите се обитатели. А, и една книга, за да прочетат хлапаците какви неприятности ги очакват. 
Времето запълва празнини, отсява чувства, спомени, изковава съдбата и изгражда личности. Трябва да разбереш кой си бил и какъв си станал. Причина и следствие. Но тези думи не биха обяснили преживяването, онзи звук от струни, който отеква в съзнанието и мултиплицира чувство след чувство, докато не създаде симфонията на живота. Не скрито, а явно, с изборите и последствията. Спираш и се вглеждаш в себе си: „Това съм аз“, с всичките несъвършенства и претенции, без маска и илюзии. „Струни“ („Сиела“, 2019) е точно такава – безмълвно рушаща стихия, която разплита живота и ни дава възможност да вземем решение. Но не помага, а слага дамга, за да спрем за момент и да се вгледаме назад в онези невралгични моменти, които са изковали настоящето ни. Вълнуваща, трагична, стъписваща история е написал Радко Пенев, която резонира с всичко човешко. 
В един сборник със страшни разкази и приказки човек би очаквал тъмните стихии на фантастичното да прелеят през чашата и да „удавят“ незащитените умове с неподправен страх и безумие. Така мотивите биха били прозрачни за всеки. Но при декадентската литература наистина го има онова освобождаващо безумие от края на 19 век във Франция, което насища символиката с нетрадиционното, сякаш бягството от действителността е единственият изход пред очакването за свършека на всичко. Самият Жан Лорен поема по стихийния път към това освобождение, изпълвайки белите листове с пороците, които го вълнуват, и всявайки ужас сред съвременниците си. Пияч на етер, фокусиран в един свят на ума зад завесата на опиянението и фантазмите, буен критик и разкрепостена личност, поела по пътя на саморазрушението. Краткото запознанство с Лорен чрез малкото статии и коментари ми наложи някаква подозрителност, която вървеше ръка за ръка с четенето на сборника, въпреки яснотата, че вътре ще намеря доста любопитни за мен текстове. 
Не съм чел скоро фентъзи и тази книга ми се стори като пиршество – богата, подробна и с ясно изразена идея, която отпраща из дебрите на митологиите на Ориента, съвсем като приказка, но с повече разработени линии и усещане за непредвидимост. Някак се зарадвах, че се прицелва в младежката аудитория, защото обикновено става въпрос за трилогии без странични разклонения. А и не съм почитател на „строги“ тухли като поредиците, клонящи към безкрайност. При тях определено „замиташ“ две-три книги от по-слабите части и чакаш години, за да се насладиш на нещо надграждащо и завладяващо. „Град от месинг“ („Ибис“, 2019, с превод на Вера Паунова) има точната пропорция да се превърне и в добър пример, понеже не робува изцяло на романтиката, а предоставя пълната палитра от отношения между различните [фентъзи] раси, с тяхната богата образност, мечти и дълг към себеподобните си. 
Може би защото е толкова особен и саможив, Алексей Ремизов няма аурата на повечето от съвременниците си в началото на миналия век и рядко се вписва в каквито и да е литературни пространства. Самата подборка в това спретнато томче подсказва, че се търси по-специфична аудитория. Представете си автор, който съзнателно публикува сънищата си, превръщайки ги в литературна форма, способна да споделя на определена честота, а всъщност са метареалност, прозрачна диря, отзвук от несъзнаваното или просто „прочистване“ на деструкции в мисловния процес. „Диханието на нощта“ („Факел“, 2019, с превод на Огняна Иванова) преминава от форма във форма, с което следва нестроен път, способен да обърква. Всяка от трите обособени части блика от свой собствен извор и смесването им по-скоро би попречило на читателя да остане с ясни впечатления. 