Полет сред ветровете
Продължавам да чета и препрочитам по-ранните произведения на Мартин и се убеждавам все повече, че има смисъл да си ги припомняме в нови издания. Освен качествена фантастика, сред страниците има достатъчно истории от типа „замисли се“, макар да са писани за забавление на читателите с въображение. Но в „Планетата на ветровете“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов) има достатъчно и от Лайза Татъл, за да се превърне в една приказна история за мечтите, които могат да се сбъднат, стига да го искаш достатъчно силно. Звучи като съвет към хлапе, като някакво наивно правило за живота, от което се объркваш все повече и повече, защото всичко наоколо показва, че ти трябва повече късмет, а не само огромно желание. Така или иначе книгата се чете леко, без да се „втурва“ към някакви сериозни изводи за човешкото и неговите безкрайни лутания чрез придобитото знание. Има още
Когато се чуе, че някой има бръмбари в главата си, не звучи като комплимент, нали? Но пък история с бръмбари звучи прекрасно, още повече че е написана за умници и любопитковци. От една страна „Момчето и бръмбарите“ („Дуо Дизайн“, 2018, с превод на Михаил Балабанов) е типичната забавна книга с приключения и фантастични елементи за подрастващи, но е и мистерия с малко свежа наука за разкош. Освен това си е пълнокръвен роман, разказан с мисълта да привлече внимание към едни доста пренебрегвани същества. Може винаги да твърдим, че сме си добре с нашия чисто човешки егоизъм и преекспонирани емоционални проблеми, но картинката далеч не е толкова проста. Ленард определено може да забавлява, дори когато ни кара да погледнем на живота от друг ъгъл, направо през очите на нашите съседи по обитание. 
Промяната винаги е част от онова, което ни заобикаля, и на тази основа жена като Мариан Форестър изглежда като безвременна, напълно застинала във времето, със своите тайнствени способности да влияе на околните по невероятен начин. Четенето на тази книга създава известни тръпки точно заради този образ, почти идеализиран от Уила Катър, сякаш цяла една епоха зависи от нейното излъчване и чар. Все пак се извършва някакъв преход и събитията се „втурват“ към невъзвратимата промяна, за да погълнат остатъците от поколението на мечтателите. „Жена без път“ („Кръг“, 2018, с превод на Надежда Розова) навява по-скоро една прагматичност, защото тази промяна не търпи илюзии. Кратка книга, но примерите да кажеш всичко с по-малко думи, се срещат достатъчно често. 
Бързо-бързо преминах и през четвъртата книга от апокалиптичната тийн поредица, която се оказа не само екшън ориентирана, макар да си ги имаше типичните битки на хлапетата герои. Може би свикнах с това детско преекспониране на приключенията с чудовища и филмови препратки, което е типично за аудиторията на книгата, затова новите нюанси ми харесаха изключително много. Сред тази „дандания“ от екшън сцени, няколкото „спирки“ показаха съвсем друга страна от хлапашката действителност. „Последните деца на Земята и Космическото отвъдно“ („ProBook“, 2019, с превод на Боряна Даракчиева) все пак си върви в подходящата тоналност и новите чудовища ги има в изобилие. Но в един момент се оглеждаш и разбираш, че ти и приятелите ти са прецакани и остава само да си направиш съответните изводи за бъдещето. 
Ако нещо е щуро и свързано с книга, любопитството ми е възбудено. Така „До дъно!“ („ИвиПет“, 2018) си намери своя пореден читател в мое лице. Макар да не е от дебелите фентъзи истории с безкрайни описания, „за да е всичко ясно черно на бяло“, романът на Мирослав Костов си има своя чар, и дори прекрасна корица в съзвучие със съдържанието, която ми направи добро впечатление. Сърбят ме пръстите да напиша, че това си е пълнокръвен „пиянски“ роман, предвид заглавието, но историята в него има доста повече от вдигане на наздравици и разказване на вицове. Всъщност започва наистина интригуващо и човек разбира още от първите страници, че ще бъде „погълнат“ без много церемонии. За сметка на това, мащабът не е голям: малко селце, неговите колоритни жители и очакваните странни гости, влезли бързо в митологията на измисления свят. 
Когато отидох да видя Доминик Карильо, съзрях един симпатичен човек с необичайна аура, ако мога така да се изразя. Ако някой беше казал, че това е учителят му, веднага щях да кажа: „Готин учител!“ и да се заслушам по-внимателно. Така или иначе той се представи и всичко нататък продължи доста непринудено и забавно. Да, мислех си, че книгата му също е толкова забавна – просто ще я прочета един следобед, когато имам няколко свободни часа. Но първите страници бяха стряскащи. Бях в необичайното положение да се пренастроя или да я оставя за друг път. Виждам едно четиринайсетгодишно момиче, което е хукнало да „спасява“ любовта си от съперницата, но се сблъсква челно с живота извън къщи. „Необичайните заподозрени“ („Сиела“, 2019, с превод на Явор Недев) е като мисъл под линия, за онези тъмни кътчета, в които не се втренчваш често и отминаваш бързо, понеже си мислиш, че си научил достатъчно и нищо не може да ти попречи да изживееш живота както сам си знаеш. 
Рядко попадам на книга за всички възрасти, а „Пакс“ („Лабиринт“, 2018, с превод на Лидия Шведова) наистина е такава: красива физически, с деликатно излъчване, но и сладка по разбираеми причини. Тази книга-бисер месеци наред беше пред погледа ми. Все поглаждах корицата и се готвех за нея, като да бе особен предмет за изследване. Помислих си, че трябва да имам един цял свободен ден и без да се разсейвам да ѝ дам дължимото, което явно заслужава. Приказка, приключение, драма, може би… Детска книга, тийн, за по-пораснали… Тъжно, почти разплакващо начало, раздяла, несигурност и, там някъде, войната със своите черни краски и плахи очаквания. Има тръпка в това да ти разкажат красива история, забулена в тъмни облаци. Питър и Пакс – две същества от различни светове, които намират причина да бъдат едно цяло. 
Дойде времето и на третата книга от поредицата 
Оказа се, че има още една книга за потресаващо смешното семейство Мейзга, което за мен е прекрасна новина, предвид приятните ми спомени за популярната преди години унгарска анимация. Освен удоволствието от четенето, си доставих и повече емоции през призмата на детския си ентусиазъм тогава. Давам препоръки още в началото, така че да не оставя и съмнение в читателите на ревюто. Хрумват ми думи като „щуро“, „шантаво“, „страшно забавно“ и „задължително“, но това си е лично мнение по сантиментални причини. След обобщаващата 
Когато мракът те обгръща, самотата се преброжда с надежди. Една тъжна, но много зареждаща история, към която не можеш да останеш безразличен, особено ако имаш чувствителността да разбираш чуждата болка, да си способен изживееш този крехък живот на изпитания и проблеми, който остава невидим, ако не бъде разказан в книга. След последната страница разбираш, че започваш да осмисляш нещата по друг начин. Ако си жертва на обстоятелствата, единствената възможност е да натрупаш необходимата сила и да им се противопоставиш, дори това да ти коства безкрайни трудности. Представата за малкото момиче, родено в семейство на наркомани, те въвлича в реалност, разбиваща всички надежди. Мизерия, неразбиране, безпомощност… 
Докато привършвах поредната книга за хлапета от една поредица с нинджи, ми попадна информация за тази. Настройката си беше на линия, така че реших да ѝ хвърля едно око. Нека първо смъкнем възрастта на аудиторията, за която е предназначена, макар моя милост да е вече на повече от три десетилетия от нея. Хлапакът Нелсън току-що е направил десет години и е редно да влезем в неговия свят, обкръжен от неувереност и подозрение към собствените възможности. Едва ли всички сме били смелчаци, макар повечето деца да са изпълнени с любопитство. „Момчето нинджа“ („Кръг“, 2019, с превод на Юлия Спиридонова – Юлка) съвсем определено е написана, за да вдъхва сили и освобождава мечтите. Съвсем малко самочувствие върши чудеса, нали така? 
Мина известно време и отново реших да се върна към тази шантава тийн поредица за вилнеещи чудовища и хлапаци биткаджии. Каквото и да кажа, истината е, че интересът към нея беше предвидим. Ако родителите нямат нищо против младежите да „развилнеят“ въображението си, ще останат доволни от реакцията им към тези книги. Пък и аз нямам нищо против да следя докъде се простират перипетиите на героите, които правят всичко възможно да се позабавляват и да се почувстват герои, въпреки коренно променената обстановка по света. Определено всичко зависи от настройката, а в случая тя е на висота. „Последните деца на Земята и кошмарния крал“ („ProBook“, 2018, с превод на Боряна Даракчиева) е наистина атрактивна, ако нямаш против да се почувстваш като в компютърна игра, само че чрез книга, което е по-добрият вариант в ерата на задължителните интерактивни забавления. 
Може би свикнах да очаквам повече хумор в поредицата „Дневникът на един нинджа“, затова петата книга ми се стори по-сериозна, макар и пълна с традиционните училищни перипетии. Но не съм разочарован, защото Маркъс Емерсън отново е сътворил шеметно приключение. Ако бях хлапе на възрастта на героите, бих изчел всичко с широко отворени очи и на заключена врата, за да не ме прекъсват родителите ми с безкрайните си изисквания. 😁 „Шок и ужас в Деня на талантите“ („Хермес“, 2019, с превод на Коста Сивов) дори ми се стори още по-шеметна и изпълнена с приключения. Ако ме питате за дивите деца, които вършат само щуротии в училище и вредят на себе си, спокойно ще отговоря, че предпочитам вариантът на Емерсън, а не познатите на всички алкохолни и наркотични проблеми. Всъщност тази поредица набира скорост и лично аз съм доволен от интереса към нея. 
Преди години Мартин се появи на българския пазар с няколко фантастични произведения, а след това настана „апокалипсисът“ с „Песен за огън и лед“, който почти „затри“ за читателите всичко, издадено от него преди това. Но Мартин е написал чудесни книги и беше редно да ги видим и тях, в последно време в нови издания и корици, така странно напомнящи епичната му фентъзи поредица (няма как иначе). Но пък фантастиката ми лежи повече на душата, така че започнах пътуването из тази необикновена Мартинова вселена без да му мисля. „Приключенията на Тъф“ („Бард“, 2018, с превод на Росен Рашков) дори я четох два пъти, вторият вече в новото издание, и съм доволен от своето решение. Мисля, че я оцених подобаващо едва сега, макар да си я спомням с добри чувства и тогава. Всъщност се оказа, че я харесвам доста повече от 
Появи се и шеста книга от любопитната детска хорър поредица „Мистерии от Замъка на страха“. Макар повече популярност в жанра да имат британските и американските автори, тук имаме цяла плеяда от италианци, приели предизвикателството да се включат със свои произведения. Тайни, необикновени истории, странни хора и невероятни приключения – това е есенцията на поредицата, чрез която всяко хлапе може да усети тръпките на страха, удобно развити от собствената му фантазия. Разбира се, ще спомена отново каква тренировка е това за трупането на смелост и психическата устойчивост. Главните персонажи са все деца, така че аудиторията е ясна. Наблюденията ми показват, че повечето четящи вече са стигнали до Стивън Кинг, макар някои негови книги да не са подходящи за тази крехка възраст. „Тайната на Пепелния остров“ („Фют“, 2019, с превод на Евдокия Златарова) отново съдържа доза мистика и е приятно допълнение, наред с типичните за жанра страхотии в предишните книги. 