Страхът според Стивън Кинг
Обичам да говоря за Стивън Кинг, особено с хора, които имат същото усещане към произведенията му, каквото и аз. Това си е любовен призив към страха и ужасите, които дебнат на всяка крачка, стига да имаш смелост да се вгледаш в тях с широко отворени очи. Всъщност всички обсъждат страховете си всекидневно, като в повечето случаи става въпрос за куп дреболии, от които на мен ще ми се приспи. Но писател като Кинг може така да подреди нещата, че безкрайно малките подробности да се превърнат в нещо кошмарно, което лесно може да отприщи фобия или да доведе до лудост героите му. Има още
Advertisements
Свикнах да очаквам определени неща от Валентин Попов и ги получавам, всеки път с нови изненади. Дали ще е чрез 
Ако споменем за призраци, сигурно повечето читатели ще си представят нещо страшно. Но при Пиердоменико Бакаларио нещата стоят малко по-различно. Всъщност призраците могат и да плашат, но тук това се случва, защото са наети да го правят. Във времена, когато бизнесът с умрели се котира доста добре, конкуренцията наистина е жестока, особено за агенция „Призраци – Мьогалей“ и наследникът ѝ, който още ходи на училище. Вече придобих представа за какво иде реч от 
Преди време подобни разкази от български автори излизаха само в антологии, списания и т.н. Друго си е авторски сборник, който да ти предложи по-широк поглед към творчеството на определен писател. В последните години започнаха да излизат такива, но в повечето случаи бяха „скрити“ от широката аудитория. Сега е пределно ясно, че ситуацията се е променила. Всъщност бяхме свидетели на „тъмни векове“ в жанровата литература на наша почва, макар че самите автори не са преставали да пишат и публикуват предимно в онлайн пространството. Това показва и „Трансформации“ („Orange Books“, 2018) на Благой Д. Иванов – разкази, писани в последните двайсет години. 
Може би трябва да започна с това, че „Мемоарите на една лека жена“ („Deja Book“, 2017, с превод на Слави Ганев) е роман на 269 години. Още преди да започна да го чета, бях убеден, че ще ми трябва известна подготовка и опресняване на знанията за онова време. Ако го прочета повърхностно, ще асоциирам всичко от съвременна гледна точка, с всичките готови постулати, „колекционирани“ и вградени в ума ми през годините. Знанията в случая имат огромно значение, не само за разбирането на произведението, но и за проникването в една епоха, отдалечена на стотици години от собственото ми раждане. 
Ако питате мен, едно дете лесно ще си намери забавни книги за четене сред хилядите, с които са пълни книжарниците. Стига да е научило колко е полезно да се чете. Важно е да се развие фантазията и креативността, затова детските книги събират в себе си от всичко в достатъчно количество. Дори страхът трябва да подлежи на контрол в един момент, на каквото учат страшните истории в един доста пренебрегван от родителите жанр. За да вървиш напред, ти трябват уверени стъпки и знания, които се трупат основно от четене и наблюдение. „Хотелът на ужасите“ („Фют“, 2018, с превод на Нели Николова Раданова) е чудесен пример за забавна история, в която да вмъкнеш и приятното, наред с полезното от „задължаващите“ книги. 
Може би във всеки роман има любов, в един от стотиците ѝ варианти, а единствената задача на читателя е да ги разбере или осъди. Как анализираме всичко и докъде стига въображението ни, за да се поставим на мястото на героите? Можем ли да си представим, че всичко е игра на случайности, където грешките са не само възможни, но дори задължителни? В любовта всичко е възможно, най-вече провалите. „Луси Краун“ („Бард“, 2017, с превод на Валентин Кръстев), разбира се, не е от „щадящите“ книги. Шоу няма да е Шоу, ако не разчовърка нещо, от което да се роди драма или трагедия. Самата Луси попада в капана, а измъкването никога не е без последствия. 
Всеки път се чудя дали да прочета някоя книга с вампири и върколаци, докато се намира в ръцете ми, но обикновено успявам да се убедя, че няма какво повече да науча по темата, нито да успея да се позабавлявам поне малко с нея. Откакто нещата се „разводниха“ и страшилищата от класическите произведения станаха „секси“ в модерния си вариант, изпитвам необходимост да държа далеч от себе си и книгите, и темата. Тук-там през годините се появяваха кратки разкази в сборници, които запазваха атмосферата на жанра и дори внасяха нови нюанси, затова все още се ослушвам и търся онова, което ме устройва. 
Колкото и книги да съм прочел, все ще съм изненадан. Това му е хубавото да не се ограничаваш и постоянно да си на позиция за нещо различно. Всъщност повечето теми вече са разработени, само от време на време тук-там се появява така наречения от мен „особен поглед“, докато се акцентира върху познати сцени. У нас сме свикнали да черпим от купищата съвременна българска литература и оставяме жанровата на самотек. Затова не е чудно, че тя се развива прекалено бавно и стои някак в подножието, макар от време на време да има спорадични изблици. На мен не ми се чака „избухването“, затова ровя да намеря нещо интересно. 
Може би няма по-позитивно заглавие за тази книга от това на корицата, но като съдържание тя може да разкаже нещо много повече, доста по-проникновено, отколкото би очаквал един читател. Всъщност съм изумен, че тази история остава някак скрита от тях, въпреки доброто представяне на задната корица. Просто не посмях да я отмина току-така и бях възнаграден богато. „Историята на една чудесна любов“ („Прозорец“, 2017, с превод на Йорданка Пенкова) е покъртителен разказ, изобразяващ една гротескна картина на живота от началото на 19 век, когато все още се ширят масово закостенелите разбирания, въпреки прогреса в науката и мисленето. 
Не е невероятно, че подобни произведения се приемат доста трудно, че дори се отхвърлят като значими и част от литературната класика. Какво можеш да научиш от автор, който се опитва да те изплаши, а не да обогати светогледа ти? Но има нещо страшно впечатляващо в готическата и впоследствие хорър литературата, което малко хора осъзнават. Освен образите на зловещи същества и хора, около всичко останало гравитират вселените на митологията, причудливите лабиринти на религиозните вярвания и подсъзнателния страх, „възприет“ от еволюцията като начин да съхрани идеята за самия живот. Тук опираме и до антропологията, философията, психологията… 
Преди известно време, докато разговарях за нещо, стана въпрос за Маркес, след това отнякъде се появи статия с негови думи, които ми направиха много силно впечатление. Впечатлявам се, когато някой ми говори като обсебен от определен писател и го приема с отворени обятия, дори го обича. Думите се изливат магически и осмислят нечие съществуване. Това е красиво, естествено и влече със себе си много емоции и усещания. Дотолкова се впечатлих, че безхаберно накупих всичките му налични за момента книги и зачаках почивния си ден. Всъщност темите на Маркес се оказаха близки и разбираеми за мен. Вписвам се добре в литературната му вселена. 
Може би трябваше да прочета тази книга преди няколко години, за да ми мине мерака, а не само да я гледам на рафта в книжарницата. Но вече е прочетена и осмислена, така че спокойно мога да продължа с една от многото, които ме чакат отдавна. Като сюжет всичко е ясно, макар нещата да не стоят съвсем в класическия си контекст. „Свърталище на духове“ („Изток-Запад“, 2012, с превод на Светлана Комогорова-Комата) може да се разгледа и от забавната част на проблема, защото четиримата „потърпевши“ си прекарват голяма част от времето в шеги и мислят за съвсем други неща. Прочетох я доста бързо и без напрежение, което, може би, идва от факта, че е нарочена за „класика“. 
Много ми харесва идеята за написване на разкази, вдъхновени от картини на художник. До сега не ми беше хрумвало да се поинтересувам точно от Едуард Хопър и неговото творчество, което показва колко съм далеч от картините му. Три-четири ми допадат като усещане, но това е всичко, което харесвам от видяното в сайта на музея. Все пак не е трудно човек да вникне в подробностите и да намери истории зад картините. Парадоксално, но колкото по-обикновена е изобразената сцена, толкова повече смисъл може да се вложи в нея. Образите пробуждат много асоциации и един добър писател или режисьор съвсем спокойно може да развихри въображението си. 
Знайно е, че в българската детска литература съществува известен вакуум, ако говорим за луди приключения, наситени с екшън сцени, намеса в световните порядки – точно както си представят хлапетата едно диво детство. Да, вече си имаме туристически гид за приключенци! 🙂 Героите на тази книга не са толкова малки, за да се притесняваме от смелите решения, които взимат. Но пък така се създава една по-разчупена атмосфера, не без помощта и на Калоян Захариев. Диви и щастливи им кажи и ги последвай на поредното приключение. „Съкровище, пищови и южни морета“ („Upper earth books / Горната земя“, 2017) е дотолкова луда и хлапашки настроена, че те кара да хванеш самолета и да се бухнеш на най-причудливото място, което може да съществува. 🙂 