„Особени сезони“ на Стивън Кинг

Четири вдъхновения

 Не си спомням точно кога за пръв път четох тези новели, но пък помня усещането, въпреки че беше доста отдавна. Тогава вече имах впечатление от няколко книги на Кинг и очаквах все зловещи истории. Сигурно и читателите на първите му романи са били напът да свикнат с това очакване. Той признава, че е бил предупреден навреме, но не се е уплашил достатъчно. Така или иначе Кинг е изпитвал нужда и удоволствие да пише, да развива и пресъздава малки или големи идеи, да се захваща с неща, които му правят впечатление. Самият аз мисля, че дори не си е представял да пише само в определен жанр. Друг въпрос е какво е мислил редакторът му тогава. Пък и това са новели. Друго си е да получиш пълнокръвен роман, който да те „разсее“ за по-дълго време. Преди това Кинг събрал ранните си разкази в сборника „Нощна смяна“, много от които публикувани първоначално в известни списания – нещо като подарък след първите успешни романи. Той казва, че никога не знае докъде ще го доведе поредната история. Някои просто не стават романи или не влизат изцяло в жанра хорър. Точно това имаме в „Особени сезони“ („Бард“, 2009, с превод на Симеон Николов) – едни прелестни творения, писани между последните му тогава книги, които говорят доста красноречиво, че Кинг има особено богат идеен ресурс и разпознаваем стил, дори да „бяга“ от най-страшните си произведения. Освен това оттук са тръгнали и едни от най-обичаните филмови адаптации. За мен пък изобщо не стои въпросът дали харесвам тези новели. Определено ги обожавам.

„Тайната на динозавърските кости“ („Островът на приключенията“ – Книга 7) на Хелън Мос

По следите на научното откритие

   Колко приятно и вълнуващо е, когато детска поредица е превърната в страхотно криминале, а и е чудесен пример за хлапаците с развита логическа мисъл. Наред с приключенията и забавните ситуации, из Касъл Кий се извършват истински геройства не от кой да е, а от група деца, които не само си прекарват страхотно, но и помагат на полицията. Е, полицията научава последна за геройствата, но това е подробност за ограничени родители. 😃 Важното в случая е, че младите детективи си вършат чудесно работата и дават отпор на престъпниците. „Островът на приключенията“ е наистина мега яка поредица, както би казал някой почитател на криминалните истории. И така стигаме до „Тайната на динозавърските кости“ („Фют“, 2017, с превод на Юлия Спиридонова-Юлка) – поредната порция екшън и разкрити престъпления. Тук дори имаме повече герои, макар някои да не се изявяват толкова с логическа мисъл, а с конспиративни теории. Ако някъде открият нещо, което може да се върже с куп местни и световни легенди, то веднага би послужило за доукрасяването им. Представете си кости, които могат да са на извънземни рептили. Е, това е забавната част в случая. 😊

„Дъщерята на комуниста“ на Ароа Морено Дуран

Стената в сърцето

 Много на брой събития остават в миналото като паметници на промяната. Личностите се сменят, докато времето отпечатва драма след драма в историята на човечеството. Всъщност това са просто думи за едни поколения и част от спомените на други. Усещането на свидетелите е различно. Докато поредната дамга се вкоренява дълбоко в мислите на хората, други събития напомнят за себе си през текстовете на художествени, мемоарни и документални книги. „Дъщерята на комуниста“ („Киви“, 2021, с превод на Свидна Михайлова) прилича на мемоар, защото в художествен аспект по-скоро маркира събития и сцени и не успява да обогати достатъчно разказаната история. В началото бях готов да стана свидетел на повече драма и мрачни сцени, но самата книга представя нещата по друг начин. Това е разказ за стените, които разделят идеологии, принципи и хора. Причината е исторически факт: след края на Втората световна война Германия е разделена между победителите, а няколко години по-късно са създадени ФРГ и ГДР. Приела Съветската идеология, ГДР остава изолирана от западните демокрации. Скоро е издигната и Берлинската стена. Ароа Морено Дуран дава думата на една жена, за да разкаже спомените си за несигурното бъдеще в новата действителност.

„Тайната на зловещия скелет“ („Островът на приключенията“ – Книга 6) на Хелън Мос

Нова ваканция, нови загадки

   Какъвто и да е един читател, той би се почувствал прекрасно, ако поредицата, която чете, не пресъхва откъм идеи и върви стремглаво към нови върхове. В „Островът на приключенията“ Хелън Мос нито за миг не отпуска повода и вещо разказва пленителни истории, които не намаляват своята сила. Повтарял съм го и преди, но едва ли някой ще ме обвини, че се вълнувам. Едно време четях такива приключенски романи, които спокойно вълнуваха и любителите на класиката, макар традиционно да се препоръчваха за деца. Все пак към по-съвременните детски поредици я има невидимата спирачка за някои теми като скалпиране, придружено с щедро визуално пиршество, и други подобни, но това пък развихря въображението и доставя други идеи. „Тайната на зловещия скелет“ („Фют“, 2017, с превод на Юлия Спиридонова-Юлка) влиза достойно като част от поредицата и насочва хлапаците към нова загадка. Дестинацията е малко селце с малко поводи за развлечения, но пък си имаме цяла банда детективи, които се съмняват във всичко. Така дребните неуредици водят до пресни следи към истински престъпления. Не ме питайте къде в случая е полицията. 😃 Тя има сложната задача да премине първо през законовите норми. А децата са си деца – от време на време стават страшно пъргави, когато им предстои приключение. 🙃

„Аномалията“ на Ерве Льо Телие

Случаят, който провокира света

   Не всеки човек би бил доволен, ако нещо в ежедневието му се промени фундаментално, макар достатъчно приключенци искат точно това – една безкрайна кавалкада от изненади, за да има смисъл самият живот. Със сигурност не разбираме всичко, но поне се опитваме по някакъв начин да наложим непознатото върху здрава основа от лични принципи и отношения, към нещо предполагаемо естествено и обяснимо. Именно затова нещата изглеждат пределно прости. Аз харесвам книги с подобни идеи, в които ориентацията и дезориентацията си партнират доста естествено, в разрез с обичайното и наложените правила. „Аномалията“ („Колибри“, 2021, с превод на Росица Ташева) в действителност е фантастика, но по време на четенето човек едва ли би пропуснал препратките към собствените ни слабости и ограничения. Дали изобщо е възможно човечеството да надскочи себе си и за премине на следващото ниво? Спомням си, че на по-млади години жадно поглъщах всякакви фантастични сюжети и излизах от киното с друга перспектива за света. Оглеждах се изумено и откривах в хората единствено ограничена сетивност, банални реакции и безсмислени спорове. Научих се да гледам нещата от различни ъгли, да търся повече възможности за решения и да не робувам изцяло на класическите принципи, които предопределят всяка реакция. „Трябва да мислиш“ – казвах си. Нещо като да не обидиш моментално шофьора, който е минал на висока скорост през локва и те е опръскал с кална вода.

„Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд

Поквара в душата

 Това произведение винаги ми е изглеждало непривлекателно и през годините никога не съм изпитвал желание да го прочета. Да, попадал съм тук-там на няколко случайни откъса, но винаги ме е преследвала натрапчивата мисъл, че не е за мен. За приказките на Оскар Уайлд имах желание и съм ги препрочитал многократно, без това да възбужда допълнително любопитството ми. В последно време подхващам по някоя знакова книга с намерение да запълня празнини. Дори обърнах внимание на декадентите, нещо извън моите предпочитания. И все пак в „Портретът на Дориан Грей“ („Фама“, 2011, с превод на Красимир Желязков) има история, която задава вечни въпроси и впримчва човека и изкуството в един почти порочен възел – правдива история, която би могла да събужда чувства и да дава отговори. Все пак знаех, че трудно ще свикна с някои характери и ще изпитам неприятни асоциации към определени твърдения. И все пак – възможно ли е стремежът към красотата да развращава и способен ли е човешкия ум да превръща нещо нетрайно в свой идеал?

„Тайната на прокълнатия рубин“ („Островът на приключенията“ – Книга 5) на Хелън Мос

Цирк и приключения

 Когато една поредица набере скорост, с чиста съвест човек може да заключи дали продължава да си заслужава четенето или е престанала да носи удоволствие. Е, „Островът на приключенията“ има прекрасната перспектива да задържа вниманието и да носи нови емоции, така че всичко е наред и спокойно мога да я препоръчвам на хлапаците, изградили в себе си приключенски дух и усет към криминалните сюжети. Самият аз се забавлявам достатъчно и чистосърдечно бих похвалил Хелън Мос, че задържа и моето внимание. Тук децата детективи не са просто фантазьори с излишък от енергия, а истински герои, когато им се наложи да разрешат поредния случай. „Тайната на прокълнатия рубин“ („Фют“, 2016, с превод на Юлия Спиридонова-Юлка), петата книга от поредицата, прекрасно илюстрира споменатото по-горе, без да спестява нищо от едно класическо разследване, каквото се случва на всеки известен детектив. Само се чудя как местния инспектор не си е пъхнал вече главата в някой кош за пране, защото определено трябва да се засрами. 😃 Това със сигурност помага за повишаване на самочувствието в подрастващите читатели.

„Гроб съм“ на Явор Цанев

Въображението на живота

  Прочетох седма книга и пети сборник с разкази на Явор Цанев. Винаги съм се възхищавал от широката палитра на неговите теми и вдъхновения, от страховитите видения и обратите на съдбата, през детайлите на характерите, които изследва, до естествените по своята същност събития в живота на обикновените хора, предадени с внимание и приятен изказ. И тук нищо не изглежда случайно. В „Гроб съм“ („Гаяна“, 2020) има достатъчно, за да обуздае често изкривените ни представи за живота и нуждата от постоянно доказване, че не живеем в илюзия. Няма нищо грандиозно в човека, си помислих щом затворих последната страница. Многобройните къси разкази приютяват доста познати сцени, в които всеки би намерил нещо от собствените си спомени. Но какво би се получило, ако няма момент на изненада? Явор е склонен да добавя в ситуациите шепа магически подправки, които да разчупят клишето, преминавайки границите на вероятното и възможното. Това е една от хубавите черти на много от разказите. Самите ние имаме склонността да търсим нещо съдбовно във всеки наш жест и решение. Защо тогава да не получаваме знаци, които да разчитаме по свое усмотрение?

„Култ“ на Любко Дереш

Да събудиш сънищата

   Когато обичайното предизвиква необичайното, възникват много интересни въпроси. Това определено важи за „психеделичните“ романи, част от които е и „Култ“ на Любко Дереш („Ерго“, 2021, с превод на Райна Камберова) – книга с почти неясна концепция, но с достатъчно време-пространство, за да хвърли ръкавица на реалността, като я смеси с диверсията на наркотичните състояния. Когато се запитах кой всъщност е Дереш, изскочи много любопитна информация. Преди две десетилетия авторът е младеж във вихъра на най-бурните си години (тогава е написана книгата), които все още не тежат толкова, че да потискат нуждата от строгата диета на реалността. В подстъпите на новото хилядолетие напиращото младо поколение се опива от дегустацията на свободата, оглеждайки се в лицата на неудовлетворените си предшественици. Стигмата на Източна Европа зараства, формирайки буря от емоционален дисбаланс, който превръща всяка идея и мечта в неотменима истина. Но има и друго. В този някак повърхностен живот трябва да сбориш доброто и злото. Доброто е илюзията за контрол над съдбата, а злото – метафизичния свят и ирационалното. Тук най-злонамереното би било да загубиш представата за собствената си личност. Един чужд свят би изглеждал като изваден от книга на Лъвкрафт. Буквално.

„Нюх“ („Бънк Ромеро“ – книга 1) на Емил Минчев

Бънк Ромеро – детектив от бъдещето

   Знаех за Емил Минчев от години, но книги за четене имах много и рядко се сещах за друго, освен за преводите му, които набъбваха прогресивно и дариха на българския книжен пазар емблематични произведения от заслужили класици. Тогава Бънк Ромеро едва „прохождаше“ като литературен персонаж в битка с най-известните световни величия у нас. Е, днес Бънк се радва на четири тома и преиздания, в което се крие неоспоримата логика, че има защо да се чете и препоръчва. Вече и аз се включих сред почитателите, започвайки с „Нюх“ („Vision Books“, 2021) – началото на детективска епопея от четири разследвания, припокриващи се с основната атракция, която получава особено силните последни страници. Да, това са си криминални истории, вдъхновени от любимите писатели на автора, но свързани с фантазията на едно странно бъдеще с елементи на фентъзи реалност. Тази колаборация е особено впечатляваща не само като фон, но и в сюжетните завръзки. Разбира се, аз очаквах класически страхотии, особено заради „нечовешкото“ в сценария. Всъщност историята тече в спокойно темпо и увлича неимоверно много, като събира в себе си няколко пълнокръвни разследвания. Получила се е много добра спойка между традицията и фантазията.

„Тъмна гора“ („Земното минало“ – книга 2) на Лиу Цъсин

Война или мир

   Има някаква безгранична вяра в земните технологии, които би трябвало достатъчно добре да подпомагат живота ни и да направят в далечното бъдеще една съвършена система за оцеляване на човешкия вид. Съществува мнение и с обратен знак – че в даден момент ще попаднем в капана на собствените си изобретения. Ако има трети вариант, то той е отчасти извън самите нас като цивилизация. Така смята Лиу Цъсин, който търпеливо подрежда шахматната дъска и пренастройва човешкото мислене. Трилогията „Земното минало“ се оказа колкото проницателна и въздействаща за ума, толкова и деспотична за самочувствието на вида ни. Чел съм доста книги за т. н. „първи контакт“ и винаги съм вярвал, че всичко опира до разума, но тук има много повече. Лиу Цъсин просто не държи на лесните решения. Когато затворих последната страница на „Трите тела“, нямах представа, че след това ще се сблъскам с почти безбройните противоречия, изтъкали собствената ни идентичност. Това е нещо отвъд нивото ни на развитие, отвъд всичко познато. „Тъмна гора“ („Колибри“, 2021, с превод на Стефан Русинов) е книга за решенията, за онези хиляди варианти, от които трябва да се избере възможно най-креативното, без възможност за грешка. Проектът „Стеногледци“ е точно такова решение, макар да е доста изненадващо по своя смисъл. Самата книга е натрапчива, извън комфорта на всичко познато.

„Момиче на война“ на Сара Нович

Войната и детството

   Война, кръв, смърт. Сякаш това е достатъчно, за да се опише най-страшното бедствие в човешката история. Четем за тези отпреди векове и си представяме героични походи, знаменити пълководци със знаменити победи. Но в нашия свят, този по-близо до нас, не изглежда така. Всяка война в нашата съвременност е провал за човечеството. Трийсетина години дали са достатъчни, за да приберем архивите и да спуснем завесите? Тази война се случи, когато бях ученик и аз я проследих от едно портативно радио, скрито под чина и със забодена слушалка в ухото. Вечерта се прибирах да гледам кадрите и последните новини. След месеци зловещата истина започна да излиза наяве. В „Момиче на война“ („Lemur“, 2021, с превод на Василена Мирчева) това е описано с потресаващ реализъм, макар и като спомен на герой, върнал времето до собственото си детство. Някои сцени са болезнени, други притъпяват нанесените по-рано щети, но разказът повлича в бездна и остава да звучи там като ехо от друг свят, който отдавна е приключил с всичко човешко. Сара Нович има голямо основание да разкаже подобна история, защото я усеща като част от нея.

„Тайната на изчезналата картина“ („Островът на приключенията“ – Книга 4) на Хелън Мос

Трудно разследване и куп опасности

 Изключително ми е приятно, когато една поредица търпи постоянно надграждане и всяка следваща книга добавя към историята все повече идеи и завръзки. Тази е детска, но това не изглежда да влияе на устремната Хелън Мос, която продължава да усложнява постановката до степен, че почти забравям за аудиторията ѝ. Думата в случая е реалистично и поднесено с достатъчно внимание, така че хлапаците да нямат и миг на съмнение и разочарование, когато прелистват страниците. „Тайната на изчезналата картина“ („Фют“, 2016, с превод на Юлия Спиридонова-Юлка) поднася мистерия, кражба на произведение на изкуството, опасно разследване и много инфарктни ситуации, което естествено кара читателя да мисли в перспектива и да внимава в детайлите. Не мога да пропусна и забавлението. Скот, Джак и Емили вече са познати персонажи, а постоянно „прииждащите“ нови променят атмосферата и създават различни причини за подозрение. Никак не е маловажно за сюжета престъплението да се реши с максимална трудност. 😃

„Тайната на златното съкровище“ („Островът на приключенията“ – Книга 3) на Хелън Мос

Монети, шифри и приключения

   Определено има какво да се случва в тези забавни книги под вещото ръководство на Хелън Мос. Ако се опираме само на наивността, сюжетите биха могли да преповтарят по-стари поредици, понеже децата порастват и следващите не биха разбрали за тайния заговор на възрастните. 😃 Не подценявай децата, особено ако героите ти почти са стигнали тийнейджърска възраст. Тук не се вижда такава опасност – поредицата стремително върви към най-добрите детски криминалета и обещава сериозни трудности при разрешаването на случаите. Макар да става въпрос за поредното съкровище, то далеч не е без собственик и драматичната му история си заслужава да бъде описана. Освен това имаме доста заподозрени, а мотивите са неизвестни. Затова „Тайната на златното съкровище“ („Фют“, 2016, с превод на Елмира Цветанова Великова) изглежда като сериозна мисия, особено на място за туризъм и прииждащи странни хора, дошли с неизвестна цел. И не е добре постоянно да подозирате местната клюкарка поради липса на по-добри идеи. 😄

„Стрелецът“ („Тъмната кула“, книга 1) на Стивън Кинг

Роланд Дисчейн и човекът в черно

 Започнах най-епичното произведение на мистър Кинг. При това за първи път. Като дете на поколението, посрещнало първите преводи на Стивън Кинг у нас, се впечатлих от традиционните му хорър истории и поемах всичко с огромно удоволствие. В един момент разбрах, че ще излиза първа книга от „Тъмната кула“ и изобщо не посегнах към нея. Оказа се повече фентъзи, а тогава аз се интересувах от класически страшни истории и научна фантастика. Това е просто една негова книга, си казах и продължих със следващите. Е, тогава ми попадна „Очите на дракона“ – красива и страшна приказка (написана с много любов за дъщеря му), която заобичах моментално, но така и не можах да се навия за „Тъмната кула“. Самата поредица се разрасна и стигна до осем книги. Явно нещата са били сериозни, несъмнено. Когато следях всички новини около Кинг, веднага научих за инцидента, който едва не отнема живота на любимия автор. Самият Кинг също се притеснил, че съдбата може да не му позволи да завърши епичната си история и написва три книги от поредицата за отрицателно време. Някак между другото се появи и осмата. Така или иначе реших да препрочета старите и да се насладя на новите, което непременно щеше да ме срещне и със „Стрелецът“ („Плеяда“, 2019, с превод на Милко Стоименов и Весела Прошкова). Сега чета доста по-разнообразно и просто ѝ дойде времето.