Летящото приключение на Нелсън
Какви ли не забавления могат да си спретнат група хлапета! Нелсън Кейн обаче е малко встрани от тях и трябва да се постарае, за да привлече внимание. Но пък е наследствен нинджа, а това е доста строго пазена тайна и никой извън семейството не трябва да разбира. Така Ан Доу заплита новото приключение в „Момчето нинджа: Нинджата започва да лети!“ („Кръг“, 2019, с превод на Юлия Спиридонова – Юлка) Типично за десетгодишните, всичко се случва вихрено и е страшно важно да е интересно. С втората книга поредицата започва да придобива собствен образ, макар да припокрива доста от идеите на други подобни. Всъщност Нелсън живее в среда, която го разграничава от средностатистическите хлапета, но пък си има баба изобретател и тепърва ще се справя с предизвикателството да е нинджа. Там го чака и Сара, която трябва да бъде убедена, че си заслужава да го има за приятел. Има още
Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници. 
Още си спомням 
Мнението ми за тази книга се оказа нееднозначно, макар съвсем ясно да говори за едно трагично време, когато войната е определяла стойностите на човешкия живот. В края на книгата е споменато откъде идва историята и какво е вдъхновило написването ѝ, така че да онагледява напълно идеята на Хедър Морис, но въпреки това усещането за стойност малко се губи. Честото маркиране на определени събития и факти, без да се акцентира върху причината за тях, създава празнота, макар това да е лична история и да не цели изящество и пълнота. Ако човек е решил да прочете книгата, трябва да познава доста добре тази част от събитията, за да се включи в действието. „Татуировчикът на Аушвиц“ („Рива“, 2019, с превод на Маргарита Дограмаджиян) явно не цели мащабност, а просто се опитва да разкаже една история за съхранението на ценностите, без които можем да загубим себе си. 
Откакто се срещнах с Блейк Крауч чрез „Уейуърд Пайнс“, имах голямото желание да прочета още нещо негово. Мина известно време и на хоризонта изгря необикновеният фантастичен трилър „Тъмна материя“ („Ибис“, 2019, с превод на Коста Сивов). Определено сценарият не се оказа класически и това веднага ме „залепи“ за книгата още с първите страници. Интересът ми към квантовата механика, застъпена в литературно произведение, е повече от логичен, но все пак останах втрещен от изненадите, които ме очакваха. След последната страница мога нескромно да заявя, че Крауч е почти брилянтен, когато става въпрос за необичайни сюжети. Динамика, обрати, извратена логика, каквато се случва обикновено в една Мултивселена и по законите на квантовата механика. Така да се каже, ако не живееш с разбиранията на съвременната наука, едва ли би повярвал и на думичка от написаното. 
Когато апокалипсисът е неизбежен, настава времето за равносметка. Обикновено всички знаят какво може да се случи, ако важен ресурс е на изчерпване, но съвсем малко хора ги е грижа за това. Докато не стане прекалено късно. След това оцеляват най-издръжливите. Когато чета антиутопии, през главата ми минават какви ли не сценарии и варианти, но остава и една горчилка – че нещата са пределно сериозни, а мислещите хора са малцинство. Започвам по този начин, защото настоящата книга ми се стори доста реалистична, макар да е определена като поредната антиутопия за тийнейджъри. Никъде не видях заигравка с нещо, което да ме наведе към мисълта, че нещата се „разкрасяват“, за да бъде по-интересно. Може би затова и не бих казал, че е „интригуваща“ или „допадна ми“. „Нито капка вода“ („Прозорец“, 2019, с превод на Ирина Манушева) обаче доставя онова усещане за безвъзвратност, което всички искаме да има в една антиутопия. 
Да последваш текстовете на Нотомб е риск, който сам избираш, с всичките условности и изненади по пътя. Няма друга като нея, биха казали повечето читатели, докоснали се до абсурдните ѝ сценарии и колоритни задявки. Или ще последваш „недресираната“ авторка, като се оставиш на изненадите, или ще предпочетеш да следваш „стандартите“. След три прочетени книги едва ли съм видял много, предвид това, че са повече от двайсет, но любопитството ми е на линия и не смятам да спирам. Така стигнах до „Речи против Катилина“ („Колибри“, 2017, с превод на Светла Лекарска), без изумление и трепет, но с желанието да надникна още веднъж зад преградата, където са скрити провокациите. Пък и винаги съм там, където се говори за любов, която явно не свършва, въпреки всички предизвикателства. Но Нотомб си е Нотомб, затова всичко изглежда по-разчупено и носи специфично удоволствие. 
Трябва да започна с това, че за пръв път чета такъв тип произведение. Определено като есе, „Изповед“ („Кръг“, 2018, с превод на Денис Коробко) „произвежда“ в себе си мисли и идеи, възникнали в ума на писателя Лев Толстой, но разглеждащи основно неговата човешка страна. Геният е „принуден“ да се сбори с въпросите за живота, смъртта и вярата в зрелия период от жизнения си път, обхванат буквално от терзания за смисъла и волята на човека. Това особено състояние го вдъхновява да търси „златната среда“, изключвайки крайните възгледи за съществуването като логически неприемливи. Текстът е провокативен и малко странен, нестроен, дори хаотичен на места. На пръв поглед целта е да се изведат идеи, които биха помогнали на автора си да намери някаква своеобразна „истина“, способна да успокои разбунения му дух. Собствените му познания и разсъждения го довеждат до създаването на принципно нова философия, изведена след своеобразен диалог с идеите на Соломон, Буда, Сократ и Шопенхауер, които го „следват“ непрестанно като съветници за придобиването на търсените въпроси и отговори. 
Чета Джон Уиндъм отново, след повече от трийсет години. „Чоки“ („Изток-Запад“, 2019, с превод на Теодора Давидова) е една от десетките ми любими книги през детството, когато момчешката фантазия ме караше да се ровя из рафтовете на читалищната библиотека с широко ококорени очи. Какво се е случило по-нататък е лесно да се предвиди, защото животът ми протече в близост до хиляди книги, докато не достигна своя пик с блога и настоящата ми работа. Няма пресмятане, няма планове, просто така е трябвало да стане. Също като в науката – правиш откритие за нещо, което съществува почти от зората на Вселената. Тогава не бях объркан, просто следвах пътеката, която ме отведе на желаното място. Тази книга зае подобаващо място сред спомените ми, а новото издание върна всичко, все едно се е случило съвсем наскоро. Чудни нови светове, чужд разум, непознати сетивни възприятия и постоянно натрупващи се знания, предизвикващи нови въпроси и подновен интерес. 
Бях далеч от мисълта, че ще получа от тази книга повече, отколкото съдържа в действителност, но все пак очаквах повече мистериозност и „литературни ефекти“. „Пророчества от лудницата“ („Кибеа“, 2012, с превод на Пейчо Кънев) си е редови политически трилър, оставен сякаш да се развива на произвола, като в един момент ми досади, въпреки прочетените стотици подобни, които поглъщах с удоволствие навремето. Все пак мога да кажа и добри неща, макар да са доста малко, предвид обема и позоваването в действителни събития. Кийс е известен с една друга книга, която още не съм чел, защото не можах да намеря никъде. Пък и без това не обичам да слагам в една кошница всички книги на един автор, така че този факт ме улеснява допълнително. 
Тя е Джулия Алвестън, но всъщност само Търтъл, на четиринайсет, с няколко оръжия в запас и поглед на непримирима бунтарка. Момичето, което живее с баща си и далеч от всички останали. Сякаш това е достатъчно, за да опише едно особено детство, изпълнено с вечната борба между истината и лъжата, преплетени в детското съзнание. Търтъл е едновременно жертва и победител, зависи от трудните решения, които взима всяка една минута от краткия си живот. И от онова, което тя позволява да се случи в собствената ѝ ограничена вселена. Може би човек трябва да се съсредоточи напълно, за да проникне зад бронята на Търтъл. Както и да интерпретирам сюжета, „Моя абсолютна любима“ („Екслибрис“, 2019, с превод на Надежда Розова) изглежда е точно това, което се вижда от първите страници: трудна за възприемане ситуация, пресъздаваща нещо, до което никой не би искал да попадне в действителност. 
Наистина съм обсебен от някои сюжети и определени книги. Доста време мина, откакто реших да прочета „Плажът“ („Алма“, 2017, с превод на Албена Левакова), напълно обсебен от едноименния филм преди години. Знаех, че книгата ще разкрие доста повече, както се случва обикновено. Образите ще бъдат родени само от моето въображение и нищо няма да ми попречи да го развихря така, както аз си знам. И наистина получих подобаващ коктейл от драма, малко приключения и психологическо напрежение. Точно тази книга не бих оценил с чиста съвест, защото обсебването си го имаше и всичките ми емоции преливаха извън определените норми. Ако човек погледне нещата отстрани, би видял просто една „развлечена“ история, която би могла да бъде поне със стотина страници по-кратка. Фактите говорят, че се случва прекалено малко и някак пресилено, доста далеч като сравнение с други подобни книги. 
Продължавам да чета и препрочитам по-ранните произведения на Мартин и се убеждавам все повече, че има смисъл да си ги припомняме в нови издания. Освен качествена фантастика, сред страниците има достатъчно истории от типа „замисли се“, макар да са писани за забавление на читателите с въображение. Но в „Планетата на ветровете“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов) има достатъчно и от Лайза Татъл, за да се превърне в една приказна история за мечтите, които могат да се сбъднат, стига да го искаш достатъчно силно. Звучи като съвет към хлапе, като някакво наивно правило за живота, от което се объркваш все повече и повече, защото всичко наоколо показва, че ти трябва повече късмет, а не само огромно желание. Така или иначе книгата се чете леко, без да се „втурва“ към някакви сериозни изводи за човешкото и неговите безкрайни лутания чрез придобитото знание. 
Когато се чуе, че някой има бръмбари в главата си, не звучи като комплимент, нали? Но пък история с бръмбари звучи прекрасно, още повече че е написана за умници и любопитковци. От една страна „Момчето и бръмбарите“ („Дуо Дизайн“, 2018, с превод на Михаил Балабанов) е типичната забавна книга с приключения и фантастични елементи за подрастващи, но е и мистерия с малко свежа наука за разкош. Освен това си е пълнокръвен роман, разказан с мисълта да привлече внимание към едни доста пренебрегвани същества. Може винаги да твърдим, че сме си добре с нашия чисто човешки егоизъм и преекспонирани емоционални проблеми, но картинката далеч не е толкова проста. Ленард определено може да забавлява, дори когато ни кара да погледнем на живота от друг ъгъл, направо през очите на нашите съседи по обитание. 
Промяната винаги е част от онова, което ни заобикаля, и на тази основа жена като Мариан Форестър изглежда като безвременна, напълно застинала във времето, със своите тайнствени способности да влияе на околните по невероятен начин. Четенето на тази книга създава известни тръпки точно заради този образ, почти идеализиран от Уила Катър, сякаш цяла една епоха зависи от нейното излъчване и чар. Все пак се извършва някакъв преход и събитията се „втурват“ към невъзвратимата промяна, за да погълнат остатъците от поколението на мечтателите. „Жена без път“ („Кръг“, 2018, с превод на Надежда Розова) навява по-скоро една прагматичност, защото тази промяна не търпи илюзии. Кратка книга, но примерите да кажеш всичко с по-малко думи, се срещат достатъчно често. 