„Пощальонът“ на Дейвид Брин

Героят на мъртвата цивилизация

   Постапокалиптична история, да. Светът, какъвто го познаваме, изчезва почти безследно и на негово място намираме само пустош и малки зони на „комфорт“, които лесно могат да бъдат унищожени от мародери. Сякаш това е достатъчно, за да се опише поредната книга за „свършека на света“. Но „Пощальонът“ („Бард“, 2018, с превод на Венцислав Божилов) има какво да покаже на свикналите с катастрофичните сюжети. Всъщност Брин не обяснява надълго и нашироко как се стига до колапса, а ни повежда по стъпките на един самотник, чието оцеляване зависи от собствената му приспособимост. Той знае за опасните територии и върви към някаква своя си цел. 

Advertisements

„Ной“ на Колийн Ливингстън

Потопът идва и Ной запретва ръкави

   Казват, че Ной си е свършил работата, като е прибрал в „ковчега“ семейството си и двойки животни от всички видове. Това е историята. Ами ако беше взел друго решение? Ей така, за разнообразие, за забавление, или просто защото е имал опак характер. „Ной“ („Сердика ИТ“, 2015) е книга-игра и, съответно, трябва да служи за целите на смеха. Но пък не е особено детска и не предоставя някакви поуки. Затова и се разходих из лабиринта на изборите, за да отморя. Докато следиш къде ще те отведе всеки от различните сюжети, прочиташ не повече от десетина страници. Всичко е забързано, непосредствено и с препратки към злободневната ни, но ограничена и смехотворна действителност. 

„Всичко, което не помня“ на Юнас Хасен Кемири

Изпитанието на спомените

   Трябваше малко да помисля, преди да започна да пиша. Да подредя всеки спомен, всяка сцена и личност, за да възстановя цялата картина. Тук-там има неясни образи, които изплуват като мираж, парченца действителност, смесени с фантазия. Спомените се напластяват, сливат се или се деформират, докато не се получи нещо коренно различно. „Всичко, което не помня“ („Матком“, 2018, с превод на Мария Змийчарова) е като игра на спомени, едно непрестанно търсене из податливите човешки умове, „замърсени“ с принципи, желания и страхове. Кемири създава нестабилна основа на произведението си, но смело поема по пътя на спомените, изграждайки образа на героя си. 

„Градът на скелетите“ на Анна Гюрова

Легенди и мистерии

   Много се вълнувам, когато подхващам нови за мен автори на разкази. Дали ще се изненадам приятно, зависи от моята и авторовата фантазия, както се казва. Това е един процес на опознаване, в който има доста егоизъм и мрънкане за определени сюжетни решения и герои. Сборниците обаче са до толкова натъпкани с идеи и настроения, че винаги намирам своето в тях. „Градът на скелетите“ („Гаяна“, 2017) е разделен тематично, което предполага и различни типове истории. Много обичам изненадите, затова се доверих на Анна Гюрова и получих в замяна куп прекрасни разкази и легенди. Ето тук е новото – легендите. 

„Коралайн“ на Нийл Геймън

Кошмари в друга реалност

   Който се страхува, не ходи в гората при мечките. Но не става въпрос за Коралайн. Тя има много основателна причина да потърси отговори на въпросите си и си пъха носа навсякъде, дори когато има вероятност да се изплаши. И не се нуждае от убеждаване. Родителите ѝ смятат, че са си свършили работата за няколко години и не ѝ предоставят така необходимото внимание. Направо деликатна ситуация, която влече след себе си тъжни изводи. Затова е време за едно пътуване из мрачните дебри на подсъзнателното, където фантазията и реалността са огледални образи, но с различна окраска. Геймън започва да ровичка из тези мистерии на детството и ни кара да отворим вратата, за да се изправим пред страха. 

„Бразилски храст“ на Велина Минкова

Интимната прическа на отминалото време

   Ако сте прочели малката и спретната книжка „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, няма как да не се изпълните с любопитство и към този сборник. Минаха години, а още се усмихвам на онази история за седмокласничката, която описва своите перипетии на пионерски лагер в Северна Корея. Велина Минкова не пише много, но си личи, че влага в историите си доста повече, отколкото може да се побере в един разпокъсан спомен, готов за пренасяне върху хартия. Чел съм изключително много разкази от български автори и рядко попадам на толкова естествен и свеж поглед към определени събития и случки. Каквато и да е историята зад написването на разказите, резултатът е наистина впечатляващ. 

„Нощта на отмъщението“ на Фабрицио Силеи

Зловещата възстановка

   От време на време си харесвам по една детска поредица и намирам чудесни примери за забавление на хлапетата. Не мога да ги изживявам като дете, но затова пък ги оценявам с разбирането на възрастен. Преди няколко месеца започнах поредицата „Мистерии от Замъка на страха“ с намерението да открия бисери, които да препоръчвам чистосърдечно, и нещата вървяха добре, поне до книжка номер три. След чудесните „Загадъчната ръка“ и „Една опасна игра“, дойде „Въртележката на куклите“, която свали нивото, ако говорим за детски хорър. „Нощта на отмъщението“ („Фют“, 2018, с превод на Евдокия Златарова) обаче е от съвсем друг калибър. 

„Въртележката на куклите“ на Алесандро Гати

Тайната на новата къща

   „Мистерии от Замъка на страха“ се оказа доста приятна поредица за деца. Предните две книжки бяха на висота и биха привлекли вниманието на хлапетата. Леко, мистериозно, малко страшничко, добре дозирано и кратко – каквото е необходимо, за да навлезеш в света на необяснимите неща, без да изпиташ притеснение. Дори е полезно, ако питате мен. След „Загадъчната ръка“ и „Една опасна игра“, нещата изглеждат повече от добре. Прочетох, че Алесандро Гати не е писал детски хорър до този момент и ми беше интересно доколко се е справил с „Въртележката на куклите“ („Фют“, 2018, с превод на Евдокия Златарова). Хич не е лесно да се заиграваш със страховете на децата, без да ги ужасиш до степен да не посегнат повече към подобни книги. 

„Война на световете: Изтреблението“ на Стивън Бакстър

Новата война обещава погром за човечеството

   Ако не сте чели оригиналната класика „Война на световете“ на Хърбърт Уелс, не започвайте тази книга, защото е директно продължение и носи със себе си тежестта на  далечния си първоизточник. „Война на световете: Изтреблението“ („Бард“, 2018, с превод на Милена Илиева) всъщност е алтернативна история, запазила духа и писателското въображение на Уелс, обогатявайки неимоверно много идеята му отпреди 120 години. Книгата на Бакстър е и ретро фантастика, която ни среща с актуалните за времето на действието специфични особености, наред с цяла плеяда светила на науката, политиката и военното дело от началото на 20 век. 

„Тя е моя“ на Иво Христов

Сърце на отмъщението

   Имах доста време да осмисля първите две книги на младия автор Иво Христов. Щом разбрах, че пише в жанрове, които харесвам, реших да проследя творческите му изяви от самото начало. Друг път не съм го правил и усещането е странно, защото той се намира съвсем в началото на желаната от него кариера. Шансът му е предоставил възможност да публикува първите си произведения на крехка възраст, без да е отработил собствен стил и да е придобил достатъчно усет към чисто техническото изпълнение. „Приятелите умират заедно“ и „Животът не струва пари“ ми показаха до известна степен в каква посока се движи, така че любопитството ми е възбудено. „Тя е моя“ („Гаяна“, 2016) е третата му книга – новела за любов, надежди и грозното лице на страстта. 

„Един ден в Страхоландия“ на Р. Л. Стайн

Атракциони на ужасите

   Измина почти година от прочита на поредната книжка от хитовата детска хорър поредица на Р. Л. Стайн. Не всички успяха да ме задоволят напълно, но и аз не се вмествам изцяло в читателската аудитория от хлапета. 🙂 Все пак имам поглед към жанра и с удоволствие прибавям от време на време по някое ново впечатление. Който не познава творчеството на Стайн, едва ли е наясно колко интересни и провокиращи въображението са неговите малки книжки. Когато ми падне, винаги препоръчвам по-страшнички книги, за да свикват младите със собствената си фантазия и да я развиват по удачен начин. Жива тренировка, както се казва. Пък и всяка книга носи по нещо ново и обогатява. 

„Червеното пиано“ на Джош Малерман

Мистерия в пустинята

   Вероятно много хора се чудят какво всъщност се случва в произведенията на Джош Малерман. Странен въпрос, но напълно подходящ за този автор, мисля си. Обикновено се случват наистина странни неща и на човек не му остава нищо друго, освен да търси собствен път към разбирането им. Започва едно лутане, което може да не стигне крайната точка, въпреки че всичко е прочетено и се очаква някаква развръзка. Още с „Кутия за птици“ ми стана пределно ясно, че ще се сблъсквам всеки път с ирационалното и ми трябва определена настройка. Всъщност първият му роман е доста по-разбираем и лесно четим. „Къщата на езерното дъно“ със сигурност е мистерия и човек трябва да се потруди, за да открие някои деликатни връзки. 

„Артемида“ на Анди Уеър

Лунни приключения

   В едно интервю прочетох, че и самият Анди Уеър не е очаквал възторжени отзиви за „Артемида“ („Бард“, 2018, с превод на Милена Илиева). Приказката му с „Марсианецът“ наистина си беше приказка и малко хора могат да го оспорят. А и аз страшно много харесах първата му книга и години наред се настройвах за нещо наистина потресаващо силно като история. Представете си учебник по физика или химия, написан като приключенски роман, наситен с хумор. „Не разбрах доста неща от техническо естество, но много ми хареса!“ 😀 Очаквах нещо подобно и от този роман, но нещата се развиха в друга посока. Луната е позната територия, несъмнено, и един любител на фантастиката би се чувствал доста комфортно. 

„Джунглата на скакалците“ на Андрю Смит

Апокалипсис на съзряването

   Случвало ми се е да чета много деликатни книги, а също и доста „разпуснати“, ако говорим за младежките стълкновения с израстването. Аз лично предпочитам дързостта и истината, която научаваш от първа ръка. Шестнайсетгодишните няма как да ги поставиш в клетка и да очакваш всичко да е мирно и тихо. Почти всичко е свързано със секс и свобода, стихийност и експерименти с нещата от живота. „Джунглата на скакалците“ („Deja Book“, 2018, с превод на Надя Баева) наистина отива към крайната точка, също като при опънат до скъсване ластик, и изобщо не се съобразява с някакви строго установени норми. 

„Нощна смяна“ на Стивън Кинг

Страхът според Стивън Кинг

   Обичам да говоря за Стивън Кинг, особено с хора, които имат същото усещане към произведенията му, каквото и аз. Това си е любовен призив към страха и ужасите, които дебнат на всяка крачка, стига да имаш смелост да се вгледаш в тях с широко отворени очи. Всъщност всички обсъждат страховете си всекидневно, като в повечето случаи става въпрос за куп дреболии, от които на мен ще ми се приспи. Но писател като Кинг може така да подреди нещата, че безкрайно малките подробности да се превърнат в нещо кошмарно, което лесно може да отприщи фобия или да доведе до лудост героите му.