„Лили“ на Братя Мормареви

Момичето с фантазия безкрай

 Като малък лесно прочитах всякакви жанрови вариации на детска класика и въображението ми работеше на пълни обороти. Четях много. Вероятно заради това съм пропуснал да направя доста бели и от днешна гледна точка си спомням само безметежните и щастливи часове в спокойни игри и четене, все едно съм бил изолиран от останалия свят. Просто фантазията запълваше всичко. Сред чуждите романи имаше и доста български. В един момент преминах през Братя Мормареви чрез „Васко да Гама от село Рупча“, „Войната на таралежите“, „Мъже без мустаци“ и „Задача с много неизвестни“. Книгата за Лили се е появила по-късно, в по-ново време, и вероятно в този пропуск има някаква логика (като за младеж на солидна „детска възраст“. 😃). Сигурно дори не съм я забелязал. С последните издания дойде и идеята за препрочитане и първа среща с „Лили“ („Сиела“, 2020). Въпреки името, едва ли някой си мисли, че романът е предназначен основно за момичета. Авторите следват гледната точка на децата, но всъщност пишат за всички, независимо колко са пораснали. В книгите на Братя Мормареви има достатъчно материал и за родителите, несъмнено. Всъщност тази книга е излязла изпод перото само на Марко Стойчев (Мориц Йомтов почива през 1992 година), но той гарантира, че неговият дългогодишен приятел в писането е присъствал по някакъв начин и затова на корицата стои общият им псевдоним. Това не пречи да се подписва като Марко Мормарев. Каквато и да е историята, настоящата книга е едно истинско откровение за перипетиите и на децата, и на родителите им. Легендата продължава да е жива.

„Мамник“ на Васил Попов

Пратеник на злото

   Скоро не се бях връщал към любимите си страховити истории, които чета с особено удоволствие още от началото на 90-те години на миналия век. Тогава няколко „скрити“ от читателите жанрове спокойно попълниха липсата на разнообразни четива и започнаха да вдъхновяват родните автори. Наистина беше особено удоволствие да „потънеш“ в свят, населен с митологични чудовища и модерни интерпретации на приказки, наситени с откровено извратени сцени, сякаш създадени да нарушат завинаги спокойните сънища. Градските легенди в западен стил се вляха като пълноводна река, но тук-там имаше разкази за мрачни създания от нашия фолклор, наподобяващи нови приказки. Беше си естествено родното фентъзи първо да привнесе от другаде определени идеи и сюжети и да се насити на чуждото влияние, за да погледне сериозно на по-близките до нас митологични същества. Всичко това минаваше някак скрито, в ъндърграунд средите, сред шепата автори на хорър истории с малка, но стабилна аудитория, част от която съм и аз. На другия полюс ставаше нещо интересно. През последните години постоянната „езотерична публика“ намери добър отдушник в позабравените обичаи и тайнства от народния фолклор и свързаните с тях магии, обреди и „обикновен“ живот. Това се отрази на литературата ни и модерният читател навлезе сред тайнствата на родните мъдреци, чиято своеобразна философия чертае път извън световните катаклизми и политически борби. Просто животът няма смисъл да е толкова сложен и заплашителен. Новата действителност изглежда точно като щастлива приказка, в която всеки може да поговори с „учителите на живота“ и да следва техните съвети. Но когато тези две открояващи се течения се слеят, без натрапчивата показност, се получава нещо наистина интересно. Насред отдалечени и почти скрити от модерната цивилизация места се крият тайни за вещерство, проклятия, зловещи митични същества и проходи между живота и смъртта . „Мамник“ („Ерове“, 2022) идва в точния момент, за да събере две коренно различни аудитории и да предизвика въображението на родна почва. Романът започва като страшна приказка разказана чрез аудиосериал. Слушаме някаква невъобразима история, вплитаща в себе си древното и модерното, необичайна среща между възродения свят на митовете и легендите и криминално разследване с неясен край.

„Островът на Немия“ на Гуидо Сгардоли

Сага за живота

   Преди пет години четох една малка книга на Гуидо Сгардоли, част от популярна хорър поредица за деца. Оказа се, че този автор има далеч по мащабни проекти, от които е и семейната сага за бившия моряк Арне Бьорнебу и неговите потомци. Макар „Островът на Немия“ („Емас“, 2020, с превод на Вера Петрова) да има структурата на типична сага, описваща родовите връзки и взаимоотношения на няколко поколения, по смисъл е книга за млади читатели. Днес вероятно малко младежи проявяват интерес към предците си, които не са били част от живота им, рядко разгръщат стари албуми с пожълтели снимки и не разпитват за отдавна изгубените си прародители, станали причина самите те да съществуват. Сто и петдесет години назад е достатъчно дълъг период, за да прекъсне всякакви спомени и интерес, още повече когато модерните технологии са заели цялото пространство и мисли на бъдещите родители. Сякаш всичко преди тяхното раждане е просто част от легенда и престава да съществува веднага щом фокусът се измести в друга посока. Тази книга обаче не е за спомените и бледите откъслеци мъгла, загубени през годините, а за живата и въздействаща природа на човешкото единение, неподвластно на времето и обстоятелствата.

„Сянката на щуреца“ на Юлия Спиридонова

Въпросите на порастването

   От доста време гледам към книгите на Юлия Спиридонова и реших, че е време да прочета една. Интересното заглавие и сюжет веднага ме насочиха към „Сянката на щуреца“ („Кръгозор“, 2022) – едновременно забавна и сериозна, каквото е и всяко порастване, дългото лутане из човешките емоции и страсти, намиране на смисъл в живота сред неговите превратности. Изумително е колко препятствия може да срещне човек докато търси „своя начин“ и място за осъществяване на желанията си. Какво е да имаш смелост, самочувствие, приятели… Важното е, че всяко следващо поколение е различно, носи своя „окраска“ и онзи свеж полъх, без който бъдещето би било мъгла от еднаквост и безразличие. В тази книга вълшебството на младостта се сблъсква с наистина голям проблем, грозен белег за съвременното общество, и достатъчно сериозен, за да му обърнем подобаващо внимание. Бих казал, че е наистина важна книга, която със сигурност ще привлече интереса и на възрастната аудитория. Тя е зов за диалог между поколенията и ако проявим съответното разбиране, можем да постигнем наистина много.

„Дебютант“ на Сергей Лебедев

Идеологията на смъртта

   Шпионската тематика в литературата е далеч от моите интереси, макар от време на време да проследявам някой нашумял случай от последните години. Казвам си, че това е действителност, от която могат да произтекат тревожни бъдещи събития, но никога не съм се замислял сериозно. Може би заради художествените интерпретации, които щедро разкрасяват фактите и превръщат темата просто в част от популярната култура, т. е. забавление за масите. Ако се замислим сериозно, истината е далеч по-плашеща. Студената война стои удобно в миналото, почти превърната в легенда за новите поколения. Може би нищо не е приключило, а е преминало на ново ниво. Сергей Лебедев усеща необходимостта да се пише за това, сериозно и с нужното внимание към детайлите. Романът трябва да избяга от преструвките и героичните интерпретации, да бъде нещо повече от шпионски трилър със задължителни елементи. Точно това виждам в настоящата книга. Подобни на нея се пишат и ще продължават да се пишат, независимо от моментната оценка на минали и настоящи събития. „Какво се случва?“ и „Защо се случва?“ са особено важни въпроси, отговорите на които се получават трудно и са свързани с много условности. „Дебютант“ („Кръг“, 2022, с превод на Денис Коробко) изследва тревожна действителност, съшита от минало, чието влияние се е простряло и в настоящето.

„Мистерия в Барселона“ („Детективи по неволя“, книга 9) на Бьорн Суртлан

Музеи или корида

   Пътешествията продължават, но въпросът е кога семейство Бергвик най-сетне ще си изкара една хубава почивка? В поредицата „Детективи по неволя“ това си е направо невъзможно, особено когато на линия са и техните неизменни мъчители. Но пък има ли хлапе, което да предпочита скуката, вместо да си спретне състезание с крадци на изкуство? Ето възможност малките читатели да си представят собствените си семейства в ролята на приключенци. Както изглежда, Суртлан все още има козове в ръцете си и предлага все нови и нови проблеми за мирни и добронамерени хора. 😃 „Мистерия в Барселона“ („Фют“, 2016, с превод на Анюта Б. Качева-Барбарова), както в предните книги, също следва принципа за принудителна намеса в семейните ценности, не ще и дума. Трите деца вече имат солидно участие в този непрестанен екшън, но главната атракция се пада на Давид, нещо като екстремен изпит за придобиване на мъжественост, макар той да смята, че му е малко рано. Не казвам, че задължително трябва да се забърква в престъпление, за да натрупа необходимия опит, но по света се случват какви ли не произшествия. Книгата определено върви посока, достатъчно интригуваща за дете с излишък на потенциална енергия.

„Мистерия в Париж“ („Детективи по неволя“, книга 8) на Бьорн Суртлан

Пикасо и Дора Маар

   Детските криминалета са особено привлекателни на фона на хилядите приказки, така че едно поотраснало хлапе с удоволствие може да се потопи в историите за кражби и други престъпления, без да избяга от поуките. Поредици като „Детективи по неволя“ обаче имат и нещо повече в себе си, освен класическо разследване и арестуване на престъпници. Бьорн Суртлан запознава малките любопитковци с едни от най-известните градове на света и техните културни забележителности. Номерът в случая е, че разходката се превръща в истинско екшън приключение с кражби, отвличане, преследване и щури моменти с хубостниците от семейство Бергвик, тръгнали просто на почивка през една от ваканциите си. И освен това им се налага да спасяват произведения на изкуството, откраднати от местните музеи и галерии. Днешната „Мистерия в Париж“ („Фют“, 2016, с превод на Анюта Б. Качева-Барбарова) не е по-малко страховита и опасна макар да изглежда първоначално като разходка покрай Айфеловата кула, „Лувър“ и Център „Помпиду“. Суртлан знае много добре как се крадат картини на Пикасо, така че с удоволствие би споделил това с читателите си. 😃

„Последните дни на Ханс“ на Михайло Свидерски

Земя за диктатори

   Сигурно много хора биха искали да разберат какво се случва в умовете на диктаторите, как планират и подготвят действията си, защо решават да действат по определен начин и дали наистина осъзнават последствията от своята позиция на главнокомандващи. Да си избереш за герой подобен човек е истинско предизвикателство. Той ще се държи по точно замислен сценарий и несъмнено ще „кривне от пътя“, както и да е обрисуван. Може да се изготви психологически портрет, да се вземат предвид всички факти и отново да имаме непълна картина. Винаги се получава така, защото не можем да прочетем мислите му и да изходим от правилната позиция. Но можем да го осъдим. В „Последните дни на Ханс“ („Персей“, 2022, с превод на Таня Попова) Свидерски изготвя портрет на хипотетичен персонаж с черти от характера и мисленето на подобен човек, минал през системата на диктаторски режим и развил своя потенциал като лидер и носител на цялата власт. Повечето подобни режими съществуват ограничено време поради техните основни характеристики на „машини за смърт“, крайно отричани от цивилизованото човечество. Нека си представим един оцелял представител, който споделя мисли и идеи за света, вече възрастен отшелник, оставил цялата власт зад гърба си. Не можем да знаем дали Свидерски е стрелял право в целта, но нека извървим този път на този хипотетичен герой след неговата „оставка“.

„Пакс. Пътят към дома“ на Сара Пенипакър

В търсене на себе си

   Измина доста време, откакто прочетох първата книга за Пакс и Питър, но красивата и малко тъжна история не изчезна сред купищата други книги, на които се насладих оттогава насам. Това прави от „Пакс“ прекрасна и значима, солиден спомен, който продължава да се завръща след поредните споделени впечатления от нея с бъдещи читатели. Несравнима е представата за двата различни свята – на хора и диви животни. Постепенно те се събират в една цялостна картина и човек осъзнава, че всъщност имат доста допирни точки. Препоръките ми бяха насочени предимно към деца, но тази история може да прозвучи убедително на всеки, стига да се чувства съпричастен с живота на всяко едно същество, независимо дали е човек или животно. Сара Пенипакър е решила приключението да продължи, с което удивителната история сякаш започва отново. „Пакс. Пътят към дома“ („Лабиринт“, 2022, с превод на Богдан Русев) припомня за раздялата на лисичето Пакс и човекът Питър. Питомното животно трябва да опознае истинския си дом – природата, а момчето – да преживее всичките си проблеми и лоши спомени и да порасне наистина. Всеки трябва да спечели щастието си, а това е достатъчно трудно и изисква сериозни решения.

„Пътят от мен до черешата“ на Паола Перети

Мафалда и истинските неща

   „Не мога да не прочета тази книга“, казах си аз, когато разбрах каква тема разглежда и от кого е написана. В един момент от живота си Паола Перети разбира, че страда от болест на Щаргарт – рядко генетично заболяване на очите, което неотменно завършва със слепота. Моментът на истината е в разбирането какво следва след това, как човек да продължи живота си, да свикне с мисълта, че познатия свят ще престане да бъде видим и това ще е наистина голяма промяна. Настоящата книга е следствие от тази трансформация в живота на авторката. „Пътят от мен до черешата“ („Екслибрис“, 2019, с превод на Любомир Николов) е за малките, които още събират впечатления от заобикалящия ги свят и попиват всичко с голям интерес, за да придобият съответните умения и да се справят с бъдещите предизвикателствата. Докато четях, си спомних за „Алис Андершен“ на Турюн Лиан и самотните тревоги на малкото момиче, което живее с болезнено притеснение и се опитва да намери изход от психологически капан. Мафалда ще изгуби зрението си и това ще е драстична промяна, достатъчно стряскаща, че да прилича на непреодолимо изпитание. Може ли да свикне с тъмнината, която ще остане завинаги? Може ли да се справи с противоречивите чувства, които запълват месеците преди светлината да угасне?

„Смола“ на Ане Рил

Лив и животът

   Понякога срещам книги, от които трудно мога да се откъсна дълго време след прочитането, все едно някой е положил върху тях печат със заклинание и отварянето им значи сбогуване с всичко познато и логично. Завинаги. Те стоят тихо и скромно, докато историята вътре не превземе ума и не разчупи оковите на ежедневието. Сякаш попадам в друг свят със свои правила, където постоянно бродят призраците на съмнението, че нещо не е наред и трябва да се поправи. Няма магия, няма позната емоция, с която да следвам стъпките на героите. „Смола“ („Lemur“, 2022, с превод на Светлана Старирадева) напомня на психологическа задача с много капани и затрупани изходи. Ако решиш да се пробваш, трябва да имаш търпението да заживееш с непоносимата патология на травмите и трудните решения. Този роман не се приковава към определен жанр, а бавно дълбае в реалността и я променя незабелязано. Историята на Лив е тъжна и в някакъв смисъл разбираема, но никак не беше лесно да я следвам с любопитство и вълнение. Нещо някъде е пречупено и трябва да се настави, за да има удовлетворение. Незабравимо усещане!

„Мазето“ на Благой Д. Иванов

Звярът и щастието

   Винаги съм се питал дали в страховете надделява вече изградената емоционалност или на преден план излиза древния инстинкт за самосъхранение. Вероятно реагират и двете, просто пътят е различен и разклонението със сигнализиращия семафор се ръководи от случайните решения в играта на живота. След прочитането на тази книга човек би следвало да обърне взор към себе си и да потърси издайнически улики за нещо прикрито и нездраво, което тихо си проправя път към съзнанието, готово да поеме контрола. Самата идея е плашеща и означава, че не винаги сме готови да погледнем истината в очите. Благой Д. Иванов използва две думи за описване на състоянието на героя си: повреден и счупен. Представата е за нещо механично, грешка в системата или физически недъг. Но ако говорим за чувства, нещата опират до психопатично състояние, способно да преодолее преградите на съзнателните решения и да избяга на свобода. „Мазето“ („Сиела“, 2020) е роман за любовта, силата на чувствата и дръзновението да живееш извън правилата, когато единственият ти избор е да задоволяваш собствените си страсти. Свежа и напоителна книга за Звяра в ума и сърцето, онази трудно контролирана страст във всеки от нас. Разбира се, в този случай на преден план излиза тъмната страна.

„Мистерия в Лондон“ („Детективи по неволя“, книга 7) на Бьорн Суртлан

Пикасо, Матис и мошениците

   Доброто впечатление от „Детективи по неволя“ продължава да ме съпътства. Поредицата е приятно развличаща и няма дори намек, че написана с идеята да наложи контрол върху страшните сцени и добрия екшън. Само си спомнете какви приключенски истории четяха децата преди време. Бьорн Суртлан знае, че и днешните хлапаци биха захвърлили всичко, което ги кара да се чувстват подведени. Ако има престъпници, наистина е необходимо те да са страшни, гадни и лъжливи. Все пак трябва да си заслужат присъдите и затвора. А сега нека добавим и Лондон като място, подходящо за развъждане на крадци на изкуство. 😃 Пикасо и Матис са подходящи за целта. „Мистерия в Лондон“ („Фют“, 2016, с превод на Анюта Б. Качева-Барбарова) заслужава да се нарече една от най-атрактивните книги в поредицата, не само заради струпването на мошеници, а и защото изглежда, че децата заемат все повече основни роли от родителите си. Приятно откритие да младите читатели, нали? Пък и настоящата загадка стои зад дълго планиране и изобщо няма да бъде лесно за неспециалисти да открият правилната нишка.

„Мистерия в Осло“ („Детективи по неволя“, книга 6) на Бьорн Суртлан

И вкъщи не е безопасно

   Днешните хлапаци със сигурност има какво да четат, ако обичат криминални истории. У нас вече са издадени десетина подобни поредици, които доста успешно се справят с любопитството им и доставят необходимия заряд и приключения. Ако някой родител се притеснява, че повечето са „прекалено детски“, то успокоението идва от писатели като Бьорн Суртлан с неговите напрегнати криминални случаи. В „Детективи по неволя“ събитията са достатъчно сериозни, за да послужат за сценарий на някой екшън, като изключим разказвача, разбира се. В случая Давид е на 11 години и изживява всичко, което се случва със семейството му като всеки хлапак с развинтено въображение и често изобщо не му е весело. Да си герой трябва смелост и той добре разбира това. В „Мистерия в Осло“ („Фют“, 2016, с превод на Анюта Б. Качева-Барбарова) продължава сериозната гонитба с престъпници, но кой би си помислил, че ще се случи не в поредната екскурзия по света, а точно у дома, където всичко трябва да е спокойно и изпълнено с приятни моменти. Добре дошли вкъщи… т.е. в Осло, при семейството приключенци, които смятат дома си за крепост и знаят, че най-голямата заплаха е останала в Австралия, за да излежава дълга присъда.

„Стръв“ („Бънк Ромеро“ – книга 3) на Емил Минчев

Затворници и изпитания

   След първите книги за Бънк Ромеро „Нюх“ и „Бяс“, имах не малко причини да очаквам още повече изненади от тази поредица, приютила фантастичен свят с нови правила и магическа нишка с особен чар и влияние. Вече съм убеден, че не мога да я сравня с нищо, написано от български автор, и чувството е като на откривател на нов континент. Всъщност представата не е за някаква добре замислена фантастична епопея, далечна планета и куп иновативни инструменти за подсигуряване на сценария. По-скоро ми напомня на криминална драма с добавена реалност, която се вгражда в читателя като причудлива мисъл и не го оставя до самия край. Поне при мен е така. В „Стръв“ („Vision Books“, 2019) дори видях нещо особено притегателно – затворническа история, поела в себе си всичко известно до този момент. Минчев доста добре жонглира със събитията, връща стари герои и създава връзки с нови, не по-малко любопитни с характера и излъчването си. Представете си цяла планета за изучаване, местен ъндърграунд и затвор за престъпници от всякакъв калибър. Там вече се подвизава и Бънк – детектив мутант с изострен нюх, чиято сметка все още е открита, готов да намери поредната следа към куп изобретателни престъпници. Така или иначе вече е сред тях, но изненадите далеч не са свършили.