„Град от месинг“ („Хрониките на Девабад“ – книга 1) на С. А. Чакраборти

Град на интриги и чест

1-221812_b   Не съм чел скоро фентъзи и тази книга ми се стори като пиршество – богата, подробна и с ясно изразена идея, която отпраща из дебрите на митологиите на Ориента, съвсем като приказка, но с повече разработени линии и усещане за непредвидимост. Някак се зарадвах, че се прицелва в младежката аудитория, защото обикновено става въпрос за трилогии без странични разклонения. А и не съм почитател на „строги“ тухли като поредиците, клонящи към безкрайност. При тях определено „замиташ“ две-три книги от по-слабите части и чакаш години, за да се насладиш на нещо надграждащо и завладяващо. „Град от месинг“ („Ибис“, 2019, с превод на Вера Паунова) има точната пропорция да се превърне и в добър пример, понеже не робува изцяло на романтиката, а предоставя пълната палитра от отношения между различните [фентъзи] раси, с тяхната богата образност, мечти и дълг към себеподобните си. Има още

„Диханието на нощта“ на Алексей Ремизов

Сънища, апокрифи и сказания

1-221419_b   Може би защото е толкова особен и саможив, Алексей Ремизов няма аурата на повечето от съвременниците си в началото на миналия век и рядко се вписва в каквито и да е литературни пространства. Самата подборка в това спретнато томче подсказва, че се търси по-специфична аудитория. Представете си автор, който съзнателно публикува сънищата си, превръщайки ги в литературна форма, способна да споделя на определена честота, а всъщност са метареалност, прозрачна диря, отзвук от несъзнаваното или просто „прочистване“ на деструкции в мисловния процес. „Диханието на нощта“ („Факел“, 2019, с превод на Огняна Иванова) преминава от форма във форма, с което следва нестроен път, способен да обърква. Всяка от трите обособени части блика от свой собствен извор и смесването им по-скоро би попречило на читателя да остане с ясни впечатления. Има още

„Машини като мен“ на Иън Макюън

Човекът в машината

1-219875_b   Представата за едно далечно технологично бъдеще може да съблазни всеки с по-живо въображение. От стотици години науката се надсмива над всякаква робска почит към божественото и ни тегли напред към сценарий, предопределен от интелигентността и превзет напълно от логиката на природните закони. Невъзвратимо. Поне до появата на изкуствения интелект. След което идва време да си зададем онези невралгични въпроси, свързани морала, човешкото и всичко онова, което ни дава поводи да се чувстваме като единствени на върха на пирамидата. Тогава една машина, сътворена да наподоби нас, ще се опита да бъде нас, да си задава въпроси, да осъзнае предназначението си, да се вмести в уравнението. Точно тези мисли ме навестиха, докато четях „Машини като мен“ („Колибри“, 2019, с превод на Иглика Василева). Започваш да си представяш едно трепкащо съзнание или набор от инструкции, които постепенно се смесват с вариациите на неопределеността, търсиш живота в очите, може би душата… Има още

„Синът на управителя на сиропиталището“ на Адам Джонсън

Песните на Северна Корея

1-221163_b-002  „Граждани, съберете се около високоговорителите… Любимият ни ръководител Ким Чен Ир е съветвал инженерите, разширяващи плавателния канал по река Тедонг. Докато Любимият ни ръководител е поучавал работниците на екскаватора, над главата му спонтанно се събрало ято гълъби и осигурило на достопочтения ни генерал жадувана сянка в горещия ден… Граждани, не забравяйте, че забраната за наблюдение на звездите все още е в сила…“

   Северна Корея. Десетилетия след войната нищо не подсказва, че тази изолирана и контролирана с безпощадна ръка държава ще намери изход от съществуването си на ръба на бездната. Всъщност не търси изход. Умелата диктатура на семейство Ким държи под контрол живота и смъртта, а гражданите са вперили хипнотизираните си погледи към Божеството, за да попият и най-малката подробност от изречените от него думи. Има още

„Когато великани ходеха по земята“ на Мартин Касабов

Фантазия и реалност

1-221362_b   Един ден може би ще усетиш, че светлината се пречупва по особен начин и ще видиш как облените образи изкривяват реалността. Вероятността да се случи не е изчислена, но пък можеш да отвориш книга, чрез която да достигнеш до определени проявления на това магическо преобразяване. Нещо подобно се случва с „Когато великани ходеха по земята“ („Жанет-45, 2019) – един сборник с нефилтрирано от реалността съдържание, където всяка история крачи с различен ритъм и излъчва необичайно сияние, все едно си на пътешествие из измеренията, а екскурзоводът натиска различни бутони по пулта, за да променя възприятията на пътниците. Явно такъв екскурзовод е Мартин Касабов, чиято вихрена фантазия намига на читателите от всеки колоритен герой. Но пък ако се замислиш, тази магия живее във всеки ум и от време на време се процежда навън, за да промени всичко. Има още

„Приключенията на Пиляпа, бялото бръмбарче“ на Раймондо Варсано

В търсене на приятелството

1-3565432   Приятелството е безценно, ще каже всеки, който е изпитал положителните емоции от споделянето с близък човек. Да обичаме и ценим приятелите е в основата на всичко, което се случва в живота. Дали различието е достатъчна причина за пренебрежението между нас и можем ли да бъдем човечни, когато това е необходимо? Героите на Раймондо са пред изпитание, което ще ги научи на толерантност и да ценят приятелството, въпреки всички пречки и различия. „Приключенията на Пиляпа, малкото бръмбарче“ („Колибри“, 2019) е един от прекрасните примери за нуждата да не бъдеш сам в огромния свят, който те заобикаля. Тази книга е написана за всички, не само за малките човеци, готови да тръгнат на път за своите приятелства и щастливи моменти. Това е пътят, изпълнен с много трудности, препятствия и сериозни изводи.  Има още

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 1 (съставител: Алвин Шварц)

Разказани истории

1-23456765432   Тази книга се появи съвсем ненадейно на българския пазар, за да попълни една празнина между популярните, но многократно преработени приказки и книгите за фолклор, легенди и митове, чиито първоизточници в писмен вид датират опреди стотици години, но водят своето съществуване може би доста по-отдавна. Фолклористът Алвин Шварц се е постарал да направи селекция и преразкаже онези страховити истории, които са преминали цедката на времето и биха развълнували широката аудитория, била тя дори от хлапаци с живо въображение. Повечето истории определено имат връзка със северноамериканския фолклор и градски легенди, а някои са получили вдъхновение от по-старо време, но пък са достатъчно разбираеми за нашите ширини, за да имаме издание на български. „Страшни приказки за мрачни вечери – 1“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) е и забавна, ако не се впечатляваме толкова от страшните елементи.  Има още

„Заключени спомени“ на Даниела Георгиева

Живот извън спомените

1-219683_b   Нямах кой знае какви колебания дали да чета тази книга – дебют в жанровата литература у нас само по себе си е любопитно събитие. В България трилъри се четат много, но писането е друга работа. Така или иначе вече се натрупа база и по-смелите могат да изпробват перото си в жанра. За Даниела Георгиева не знам почти нищо, но през книгата много неща могат да се видят. Сюжетът е разпознаваем, но началото не подсказва в каква посока ще поемат събитията. Всъщност имах някакви притеснения заради краткостта на текста и честото маркиране на факти, от които не произлизаше почти нищо с напредването на историята. Много автори на трилъри доста добре умеят да уплътняват сюжетите си с „обогатяващи сцени“, които наистина карат читателя да усети напрежението и напълно да „влезе“ в действието Но все пак „Заключени спомени“ („Сиела“, 2019) се оказа сравнително добро начало и не мисля, че заслужава пренебрежение.  Има още

„Химн на демократичната младеж“ на Сергий Жадан

Рискът на професията

1-218953_b-001   Рядко чета подобни книги, макар темите, епохата и нюансите им да са ми напълно познати, защото съм израснал в „ядрото“ на проблема, така да го кажа. Обикновено ме обземат противоречиви настроения и нагласата ми е да се разграничавам от тази клаустрофобична реалност в първите години на демокрацията, понеже нямам много допирни точки с „бунтовната“ част от населението. Но Промяната е факт и върви заедно с нелицеприятните си особености, описани чинно в „Химн на демократичната младеж“ („Парадокс“, 2019, с превод на Албена Стаменова) – една книга, напомняща за „полудяването“ на Източния блок и стихията на Промените. Сега гледам назад и ме досмешава, защото сценарият ми изглежда като нелепо представление на треторазреден цирк. Жадан няма особена алтернатива и подхожда с хумор поради причината, че типът персонажи изключва всичко останало.  Има още

„Итанесиес“ на Сигизмунд Кржижановски

Поглед и реалности

1-28192157._SY475_   Както и да отразяваш реалността, винаги я пречупваш през собствения си разум. А може просто да пренебрегнеш статичността ѝ, да анулираш предвидимото с художествени похвати, да преобърнеш всякакви представи и синхронизации с физиката, стъпвайки на многоизмерна основа. В „Итанесиес“ („Аквариус“, 2016, с превод на Ася Григорова и Даря Хараланова) Кржижановски е тайнствен изследовател на  „разклатеното равновесие“, в което приликата с реалността е като сън в съня. Но тази фантазия не пренебрегва разума, а се сприятелява с него. Сякаш вървиш към мост, на който сегментите сочат в различни посоки, без да е оптична илюзия. Ако се оставиш на думите, пътуването ще те отведе право в небивалите земи, където царува „експерименталният реализъм“. Като в някаква нелогичност самият Кржижановски ще се роди отново десетилетия след смъртта си, сякаш е пътувал по невидим коловоз, скрит от историята, зачеркнат от бушуващите мисловни парадокси на времето, в което е живял.  Има още

„Психо“ на Робърт Блох

Страхът в телата, страхът в умовете

1-214131_b   Ако ме питат коя е най-страшната книга, която съм чел, ще ми е трудно да отговоря, особено след като се научих да се нагаждам съзнателно към спецификата и внушенията, съпътстващи всяка книга. Трудно е да се определи, щом самият аз ровичкам из дълбоко скритите страхове в главата ми и се старая да усиля ефекта. Бих казал, че малко хора имат ефективен „усилвател“. Чакащите да бъдат изплашени, така да го кажа, трудно биха разбрали подобен „спусък“ и ефектите, произлезли от него. Обикновено филмите облъчват с емоции, а книгите използват читателското въображение, затова второто средство е по-подходящо за „настройката“ и е сигурен тест за възприемчивост към страшните истории. „Затова „Психо“ („Сиела“, 2018, с превод на Николай Аретов) не е предназначена за всеки. Наглед кратката и леко мистериозна история от 1959-а няма заряда на съвременните си аналози, но ако се вгледа човек в подробностите, нещата стават далеч по-сериозни.  Има още

„Ноа ноа“ на Пол Гоген

Страстта на Таити

1-215024_b  Новооткрити земи и странни народи, сред които човек от западната цивилизация би намерил Рай или Ад. Зависи дали бяга от строго подредения ред или идва като натрапник, склонен да налага собствените си идеали и предразсъдъци. За „Ноа ноа“ („Сиела“, 2018, с превод на Валентина Бояджиева) и двете са верни. Таити е разбунен от вещи колонизатори, които се намесват в живота и обичаите на местното население, но там боговете са силни и традициите продължават да покълват с всеки новороден обитател. Гоген открива един причудлив Рай, в който удоволствието и безметежността са във вечен синхрон, където един приходящ би зърнал осъществените си мечти. Видяното подклажда поетични оргии и насища всяко чувство с дълбочината на съновидение. Наоколо е диво и прелестно, хората си лягат с усмивка и се събуждат с усмивка. Творец като Гоген би намерил вдъхновение и спокойствие за своето изкуство – той чинно описва това кътче на вечно спокойствие и ленивост.  Има още

„Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ на Ерик-Еманюел Шмит

Сред тайните на музиката

1-217755_b-001   Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид.  Има още

„Странните преживелици на един пощальон“ на Дени Терио

Поетичната любов на Билодо

1-220734_b   Към книгата ме привлече игривото заглавие, макар да съм сигурен, че повечето книги на „Лист“ ще ми допаднат, основно заради добрата селекция, и в един момент ще съм ги прочел. В тази история има романтика, поезия и драма, но не е от типа претенциозни и дълги саги за вечните въпроси и отговори, които любовта предлага. Почти шеговито, краткият роман се впуска в едно щуро приключение, за да разнообрази живота на пощальона Билодо, намерил бързо своето призвание в света на писмената комуникация. Сред тази своеобразна идилия, за зла участ… или пък не, нашият герой си е измислил начин да разнообрази битието си с не толкова легални прийоми, т.е. съвсем „невинно“ и добронамерено наднича в личния живот на непознатите, отваряйки писмата им преди да ги пусне в пощенските кутии. Идеята на Дени Терио не изглежда нова, но пък е добре подплатена с необходимата за случая екстравагантност.  Има още

„Тетрамерон“ на Хосе Карлос Сомоса

История след история

1-197792_b   Всяка история има пластове, които бавно разкриваме по време на четене. Разгръщаме страниците и подреждаме логиката на нещата. Често книгата е като тест за личните ни мисли и мечти, едно огледало, в което искаме да видим собствените си представи за нещата, без чужди илюзии. Докато илюзията за нас ни впримчва в своята „истина“, не можем да проникнем отвъд границата. Ние сме проектор на собствената си реалност, вградени в безкрайната самота на предначертаното от нас. И докато разсъждавам покрай прочита на „Тетрамерон“ („Колибри“, 2015, с превод на Захари Омайников), мисълта ми се лута сред историите на Сомоса и търси подходящ остров, където да складира поредните спомени. Погледнато от друг ъгъл, това е вечното търсене на себе си, метод за опознаване на собствената личност и следващата я естествената самооценка, докато не се постигне синхрон и настъпи спокойствие.  Има още