Бьорнстад – градът на предизвикателствата
Не мога да обясня защо се вълнувам толкова, когато гледам филми за спортни легенди, останали в историята със силния си дух и воля за борба – да надделееш над противника си, въпреки всички пречки и неволи, които те обграждат. Може да са бегачи, борци, скиори или шахматисти, но импулсът да се включиш с емоциите си, сякаш те поставя на предния ред, все едно си част от състезанието и можеш да повлияеш с енергията си на участниците. Когато научих, че „Бьорнстад“ („Сиела“, 2017, с превод на Любомир Гиздов) е книга на спортна тематика, в мен се зароди някакво очакване за вълнуващи битки на терена, тренировки с пот и сълзи, драми с падения и възходи, докато не се достигне до върха. Има още
С удоволствие се върнах към една книга, която съм чел като хлапе. Новото издание на „Резерватът на таласъмите“ („Бард“, 2017, с превод на Живка Рудинска) ми дойде като истински подарък от прекрасните времена, когато тършувах из читалищните библиотеки за фантастични истории и ги поглъщах с нетърпението на малък изследовател на необикновеното. Така се зарадвах и на 
Макар да чета рядко книги на подобна тематика, някои ми правят изключително впечатление. Вече имам такива от 
Поредицата книжки „История на войните“ е наистина добра основа за проучването на фактологията около най-големите битки в човешката история. Макар и с малък обем, те отлично се вписват като стойностни помагала за интересуващите се от история. За лаик по темата като мен, който гледа основно документални филми, архивни ленти и възстановки, посягането към тях ми доставя почти приключенско удоволствие. За разлика от предишните книжки от поредицата, „Втората световна война. Битките за Харков“ („Millenium“, 2015) ми се стори доста по-напоителна, ако говорим за фактология, анализи и схеми. 
През 1972 година Стивън Кинг започва да пише роман за градче, обсебено от странни пришълци, които се нанасят в Марстъновия дом – сграда със страховита история, попила страха на всички жители. Наоколо продължават да се носят слухове и легенди за мрачните ѝ тайни, но животът в провинциалното градче си тече безметежно и никой не предполага какво ще се случи съвсем скоро. По това време 
Първата изненада от тази книга дойде при нейното представяне. Видях младо, сериозно и разсъдливо момче, което говореше с убеденост и рутина, за която можех само да му завидя. Същата вечер прехвърлих случайно избрани десетина страници и разбрах, че трябва да оставя книгата да отлежи, но не като вино, което с времето става по-хубаво, а заради темата в нея. Балкански синдром – странната и до болка позната ни особеност на нашето вечно състояние на неудовлетвореност и разбиране към живота. 
Напоследък често ми се случва да се заинтригувам от по-младежки книги. Дали за отмора между другите или поради някакви още по-невинни причини, се заредиха книга след книга, та до „Каравал“ на Стефани Гарбър („Бард“, 2017, с превод на Милена Илиева). Обикновено са някакви фантазьорски или хумористични, тъй че си имам оправдание до някаква степен. 😀 Реших да не се ограничавам, гарантирайки си спокойствие само с трилърите. Младежките книги също имат какво да кажат, стига да ги приемаш за… младежки. 🙂 
Ако има душевен апокалипсис на хартия, той със сигурност носи яркото послание на един смразяващ трилър. Страниците навяват ужас и безнадеждност, злото може да се помирише, а детайлите създават усещането, че си в Ада. Винаги е така, когато наоколо бродят истински психопати, намерили достатъчно условия, за да изпълнят ужасяващата си мисия. Мъчения, кръв, смърт… Спокойствието е заменено с постоянна агония и психически сривове, нормалността отстъпва място на страха. Изчадието с човешка сянка пирува в своя извратен свят, подвластен единствено на болката и смъртта. И за да е още по-сюрреалистична обстановката, се появява той – Джак Изкормвача-младши, за да доведе нещата до съвършенство. 
Винаги са ме привличали космическите пътувания и не се оказа трудно да се спра на „Дарла – 172 часа на Луната“ („Ергон“, 2017, с превод на Анюта Качева). Предназначен за по-младите читатели, романът се „разхожда“ и в средата на тийнейджърските представи за живота, и сред мрачните пространства на неизвестното. Всъщност идеята му се върти около нещо изключително необичайно, за което не бях чувал до този момент. Така да се каже, фантастичният елемент не е точно в пътуването до Луната (и как би могло?), а в мистерията, която се открива пред екипажа след кацането. 
Въпреки че предпочитам трилъри с психопати и „тежка“ психология, не съм против мистериите от друг тип. „Пасажер 19“ („Бард“, 2017, с превод на Иван Златарски) е по-скоро класически трилър за претърпяна загуба и отмъщение, но написан с мисъл и куп подробности около самолетите, полетите и изобщо международната авиация. Тук няма много побоища, нито чак толкова напрегнати моменти. Затова пък имах щастието да се насладя на премерена и стройна мисъл от страна Ларсен и методичното следване на криминалната нишка. 
Както се случва с интересните и вълшебни книги, човек не осъзнава, че е стигнал до финала на приключението. Книжките за Мина се водят детски, но сложната постановка и многобройните основни персонажи ги поставят наравно със събратята си за възрастни. Също като в 
Е, това беше… Последната книжка за Кърпена глава е прочетена. Малкият и чудноват герой ми влезе сериозно в главата за няколко месеца, въпреки че би трябвало да му се радват само хлапетата. Когато видя страхотни детски истории, не ме свърта на едно място и веднага ги прочитам. В детската литература трудно може да се промъкне нещо недостойно за въображението на малките човеци, а понякога се появяват и истински попадения. Тази поредица от шест книжки е прекрасен пример, че страшните истории също могат да бъдат достойна част от хилядите вече наложили се като детска класика. Само аз си знам на какво приятно вълнение ме подложиха. 🙂 
С много ентусиазъм и респект се приближавам към последната шеста книжка от поредицата за героя от кръпки. Кърпена глава е първият и най-неуспешен експеримент на лудия професор Еразъм Еразмус, затова не е никакво чудовище, а просто съшита от парцали и непотребни части кукла, оживяла ненадейно в тъмното мазе на историята. За сметка на това му се налага да се справя с истински чудовища, превръщайки ги в мили и сладки чудовищенца, но не без помощта на саморъчно забърканите си отвари. Както той, така и те не са хора, затова ще им простим невежеството относно нашия вид. 
За излизането на книгата „Добрите, лошите и грозните“ на кинокритика Благой Д. Иванов („Ибис“, 2017) не се заговори толкова много, колкото очаквах, но със сигурност ще остане дълго време в сърцата на любителите на страшните филми, защото може да се приеме като истинско събитие на книжния ни пазар за тях. Оставяме настрана това, че на запад винаги е имало от всичко по много, включително качествена кинокритика. Ако се дистанцираме малко от хашлашкия образ на Благой в личен план, той е един безспорно полезен магьосник, стане ли въпрос за жанрово кино (и не само). 
Не разбирам от политика. Хм, по-скоро политиката не разбира от мен. Едно време, когато всячески се опитвах да си обясня тази дума, ми ставаше все по-тъжно и все по-тъжно. Така ставаше, защото си представях политиците като стожери на разума и справедливостта. Светът обаче никак не се интересуваше от моето мнение (а и от доста други) и произвеждаше едни други политици, от които съвсем ми се „разкисваше“ настроението. Нищо ново под небето. В „Разкази за родината“ („Сиела“, 2017, с превод на Васил Велчев) има много от това, за което всички говорят и се подсмихват, все едно четат виц. 