Песните на Северна Корея
„Граждани, съберете се около високоговорителите… Любимият ни ръководител Ким Чен Ир е съветвал инженерите, разширяващи плавателния канал по река Тедонг. Докато Любимият ни ръководител е поучавал работниците на екскаватора, над главата му спонтанно се събрало ято гълъби и осигурило на достопочтения ни генерал жадувана сянка в горещия ден… Граждани, не забравяйте, че забраната за наблюдение на звездите все още е в сила…“
Северна Корея. Десетилетия след войната нищо не подсказва, че тази изолирана и контролирана с безпощадна ръка държава ще намери изход от съществуването си на ръба на бездната. Всъщност не търси изход. Умелата диктатура на семейство Ким държи под контрол живота и смъртта, а гражданите са вперили хипнотизираните си погледи към Божеството, за да попият и най-малката подробност от изречените от него думи. Има още
Един ден може би ще усетиш, че светлината се пречупва по особен начин и ще видиш как облените образи изкривяват реалността. Вероятността да се случи не е изчислена, но пък можеш да отвориш книга, чрез която да достигнеш до определени проявления на това магическо преобразяване. Нещо подобно се случва с „Когато великани ходеха по земята“ („Жанет-45, 2019) – един сборник с нефилтрирано от реалността съдържание, където всяка история крачи с различен ритъм и излъчва необичайно сияние, все едно си на пътешествие из измеренията, а екскурзоводът натиска различни бутони по пулта, за да променя възприятията на пътниците. Явно такъв екскурзовод е Мартин Касабов, чиято вихрена фантазия намига на читателите от всеки колоритен герой. Но пък ако се замислиш, тази магия живее във всеки ум и от време на време се процежда навън, за да промени всичко. 
Приятелството е безценно, ще каже всеки, който е изпитал положителните емоции от споделянето с близък човек. Да обичаме и ценим приятелите е в основата на всичко, което се случва в живота. Дали различието е достатъчна причина за пренебрежението между нас и можем ли да бъдем човечни, когато това е необходимо? Героите на Раймондо са пред изпитание, което ще ги научи на толерантност и да ценят приятелството, въпреки всички пречки и различия. „Приключенията на Пиляпа, малкото бръмбарче“ („Колибри“, 2019) е един от прекрасните примери за нуждата да не бъдеш сам в огромния свят, който те заобикаля. Тази книга е написана за всички, не само за малките човеци, готови да тръгнат на път за своите приятелства и щастливи моменти. Това е пътят, изпълнен с много трудности, препятствия и сериозни изводи. 
Тази книга се появи съвсем ненадейно на българския пазар, за да попълни една празнина между популярните, но многократно преработени приказки и книгите за фолклор, легенди и митове, чиито първоизточници в писмен вид датират опреди стотици години, но водят своето съществуване може би доста по-отдавна. Фолклористът Алвин Шварц се е постарал да направи селекция и преразкаже онези страховити истории, които са преминали цедката на времето и биха развълнували широката аудитория, била тя дори от хлапаци с живо въображение. Повечето истории определено имат връзка със северноамериканския фолклор и градски легенди, а някои са получили вдъхновение от по-старо време, но пък са достатъчно разбираеми за нашите ширини, за да имаме издание на български. „Страшни приказки за мрачни вечери – 1“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) е и забавна, ако не се впечатляваме толкова от страшните елементи. 
Нямах кой знае какви колебания дали да чета тази книга – дебют в жанровата литература у нас само по себе си е любопитно събитие. В България трилъри се четат много, но писането е друга работа. Така или иначе вече се натрупа база и по-смелите могат да изпробват перото си в жанра. За Даниела Георгиева не знам почти нищо, но през книгата много неща могат да се видят. Сюжетът е разпознаваем, но началото не подсказва в каква посока ще поемат събитията. Всъщност имах някакви притеснения заради краткостта на текста и честото маркиране на факти, от които не произлизаше почти нищо с напредването на историята. Много автори на трилъри доста добре умеят да уплътняват сюжетите си с „обогатяващи сцени“, които наистина карат читателя да усети напрежението и напълно да „влезе“ в действието Но все пак „Заключени спомени“ („Сиела“, 2019) се оказа сравнително добро начало и не мисля, че заслужава пренебрежение. 
Рядко чета подобни книги, макар темите, епохата и нюансите им да са ми напълно познати, защото съм израснал в „ядрото“ на проблема, така да го кажа. Обикновено ме обземат противоречиви настроения и нагласата ми е да се разграничавам от тази клаустрофобична реалност в първите години на демокрацията, понеже нямам много допирни точки с „бунтовната“ част от населението. Но Промяната е факт и върви заедно с нелицеприятните си особености, описани чинно в „Химн на демократичната младеж“ („Парадокс“, 2019, с превод на Албена Стаменова) – една книга, напомняща за „полудяването“ на Източния блок и стихията на Промените. Сега гледам назад и ме досмешава, защото сценарият ми изглежда като нелепо представление на треторазреден цирк. Жадан няма особена алтернатива и подхожда с хумор поради причината, че типът персонажи изключва всичко останало. 
Както и да отразяваш реалността, винаги я пречупваш през собствения си разум. А може просто да пренебрегнеш статичността ѝ, да анулираш предвидимото с художествени похвати, да преобърнеш всякакви представи и синхронизации с физиката, стъпвайки на многоизмерна основа. В „Итанесиес“ („Аквариус“, 2016, с превод на Ася Григорова и Даря Хараланова) Кржижановски е тайнствен изследовател на „разклатеното равновесие“, в което приликата с реалността е като сън в съня. Но тази фантазия не пренебрегва разума, а се сприятелява с него. Сякаш вървиш към мост, на който сегментите сочат в различни посоки, без да е оптична илюзия. Ако се оставиш на думите, пътуването ще те отведе право в небивалите земи, където царува „експерименталният реализъм“. Като в някаква нелогичност самият Кржижановски ще се роди отново десетилетия след смъртта си, сякаш е пътувал по невидим коловоз, скрит от историята, зачеркнат от бушуващите мисловни парадокси на времето, в което е живял. 
Ако ме питат коя е най-страшната книга, която съм чел, ще ми е трудно да отговоря, особено след като се научих да се нагаждам съзнателно към спецификата и внушенията, съпътстващи всяка книга. Трудно е да се определи, щом самият аз ровичкам из дълбоко скритите страхове в главата ми и се старая да усиля ефекта. Бих казал, че малко хора имат ефективен „усилвател“. Чакащите да бъдат изплашени, така да го кажа, трудно биха разбрали подобен „спусък“ и ефектите, произлезли от него. Обикновено филмите облъчват с емоции, а книгите използват читателското въображение, затова второто средство е по-подходящо за „настройката“ и е сигурен тест за възприемчивост към страшните истории. „Затова „Психо“ („Сиела“, 2018, с превод на Николай Аретов) не е предназначена за всеки. Наглед кратката и леко мистериозна история от 1959-а няма заряда на съвременните си аналози, но ако се вгледа човек в подробностите, нещата стават далеч по-сериозни. 
Новооткрити земи и странни народи, сред които човек от западната цивилизация би намерил Рай или Ад. Зависи дали бяга от строго подредения ред или идва като натрапник, склонен да налага собствените си идеали и предразсъдъци. За „Ноа ноа“ („Сиела“, 2018, с превод на Валентина Бояджиева) и двете са верни. Таити е разбунен от вещи колонизатори, които се намесват в живота и обичаите на местното население, но там боговете са силни и традициите продължават да покълват с всеки новороден обитател. Гоген открива един причудлив Рай, в който удоволствието и безметежността са във вечен синхрон, където един приходящ би зърнал осъществените си мечти. Видяното подклажда поетични оргии и насища всяко чувство с дълбочината на съновидение. Наоколо е диво и прелестно, хората си лягат с усмивка и се събуждат с усмивка. Творец като Гоген би намерил вдъхновение и спокойствие за своето изкуство – той чинно описва това кътче на вечно спокойствие и ленивост. 
Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид. 
Към книгата ме привлече игривото заглавие, макар да съм сигурен, че повечето книги на „Лист“ ще ми допаднат, основно заради добрата селекция, и в един момент ще съм ги прочел. В тази история има романтика, поезия и драма, но не е от типа претенциозни и дълги саги за вечните въпроси и отговори, които любовта предлага. Почти шеговито, краткият роман се впуска в едно щуро приключение, за да разнообрази живота на пощальона Билодо, намерил бързо своето призвание в света на писмената комуникация. Сред тази своеобразна идилия, за зла участ… или пък не, нашият герой си е измислил начин да разнообрази битието си с не толкова легални прийоми, т.е. съвсем „невинно“ и добронамерено наднича в личния живот на непознатите, отваряйки писмата им преди да ги пусне в пощенските кутии. Идеята на Дени Терио не изглежда нова, но пък е добре подплатена с необходимата за случая екстравагантност. 
Всяка история има пластове, които бавно разкриваме по време на четене. Разгръщаме страниците и подреждаме логиката на нещата. Често книгата е като тест за личните ни мисли и мечти, едно огледало, в което искаме да видим собствените си представи за нещата, без чужди илюзии. Докато илюзията за нас ни впримчва в своята „истина“, не можем да проникнем отвъд границата. Ние сме проектор на собствената си реалност, вградени в безкрайната самота на предначертаното от нас. И докато разсъждавам покрай прочита на „Тетрамерон“ („Колибри“, 2015, с превод на Захари Омайников), мисълта ми се лута сред историите на Сомоса и търси подходящ остров, където да складира поредните спомени. Погледнато от друг ъгъл, това е вечното търсене на себе си, метод за опознаване на собствената личност и следващата я естествената самооценка, докато не се постигне синхрон и настъпи спокойствие. 
Вече познавам писането на Джо Хил, предвид срещите ми с неговите романи „Кутия с форма на сърце“ и 
Предвид многото класически произведения, които съм си подготвил за четене, афинитетът ми към жанровите книги бавно, но сигурно губи борбата за сметка на „по-мълчаливите“ книги на пазара. Без да прекрачвам изцяло тази граница, се оглеждам за онези с натрапчивите и любопитни сюжети. Ако ме питате, погледът отгоре ми показва, че издателите проявяват повече смелост към „интелектуалните“ четива, така да го кажа. Вече има огромен избор и ценителите могат да си отдъхнат, защото изборът е наистина огромен. Така се намерихме и с Робърт Зееталер – наистина любопитен автор, съвсем определено със свой почерк и идеи, които „събуждат“ читатели като мен. Подборката ми става все по-интересна и промяната е за добро. Е, не бих изоставил любимите си жанрови автори, но посоката се променя. Така е лесно да попаднеш на книга като „Продавачът на вестници и цигари“ („Колибри“, 2019, с превод на Жанина Драгостинова), и то без много усилия. 
Дълго четох тази книга. Незнайно защо се застоявах на определени страници и препрочитах някои пасажи, но без да търся нещо специално. Резюмето е ясно и привлича със своята невъзвратимост – все едно историята е предвидима и само трябва да се подредят сцените в ума на читателя. Но „Празнината“ („ЖАР – Жанет Аргирова“,2018, с превод на Мария Стоева) се оказа далеч по-всеобхватна и „трънлива“ книга. Когато погледнеш в нечии очи, можеш да видиш емоции и отражения, но тук очите са почти хипнотизиращи, поели всичкия дух на човешкото усещане за живот. От една страна книгата е сложно преплетена сага, но реалистичността на образите я изпълва с познати емоции. Бавна, непринудена, без фанфари и илюминации, сякаш тегли нещо тежко и огромно, което в един момент ще бъде застопорено на място, за да послужи като монумент пред поколенията. 