Винаги има място за чудеса
Доста дълго време не съм се връщал към българската класика, но това е предвидимо, защото през годините съм изчел доста. Но както се случва често при мен, срещнах човек, който в момента „броди“ из дебрите на българските книги, онези, които могат да се нарекат „вечна класика“. Започнах с „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков и… реших да продължа За любими книги не съм се замислял сериозно, но на тази плоскост Павел Вежинов прави особено впечатление. Фантастичните и мистериозни сюжети винаги са ме привличали и „Бариерата“ („Сиела“, 2014) си застана на точното място. А тя прави изумително впечатление, ако читателят и е изпълнен с въображение. На пръв поглед сюжетът не е никак богат, но ако се „вмъкнеш“ в главите на героите, сякаш преминаваш от едно измерение в друго, непрекъснато и неизменно. Има още
Представях си Ромен Гари по друг начин, особено след прочитането на разказите в 
Странно. Не толкова това, че за пръв път се потапям в книга на Пасков, а защото усещането е за безвремие, макар да съществува време на действие и то да носи своя отпечатък в исторически план. „Балада за Георг Хених“ („Сиела“, 2017) сякаш надраства времето, прониква отвъд видимите граници на позицията си и престава да старее – един вид противовес на самия майстор на цигулки. В романа всяко мъртво нещо по някакъв начин е по-живо и въздействащо: материалите за направата на инструмента, духовете, които очакват своя роднина и приятел при себе си, и дори самата смърт, защото означава спасение за Георг. Постепенно тишината се изпълва със звуци, мисълта става видима и се слива с утопията за безсмъртие. 
Винаги с особено удоволствие чета всеки жанров сборник на Явор Цанев, още от времето, когато беше по-скоро скрит от широката публика. Постепенно осъзнах, че колкото повече негови произведения изчитам, толкова повече ме обсебват претворените му на хартия идеи. Не беше трудно да откривам ценното в тях, макар и обгърнато от мистерии и хорър елементи, нещо трудно възприемчиво от много хора. Явно в света на книгите му за възрастни всичко тече по мед и масло, така че една детска книга би била като диамант сред останалите. Този път дори имаме кратък роман, добре структуриран и увличащ, точно както би го харесало едно хлапе. „Злостории“ („Upper earth books / Горната земя“, 2018) е изключително богат и пълен с изненади. 
Често отказвам книги, в които става въпрос за някое секретно разузнаване или политически машинации. Нещата са ясни още на първите страници, затова на мен ми трябва и нещо допълнително, малко „украса“, за да не заспя по средата на някое изречение. „Операция ‘Орфей’“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има точно такава вграден нишка, която създава мистерията и да води цялата интрига. Освен това е набъркан странен експеримент, нещо достатъчно замислящо за претенциозните читатели. Не че не сме чували за такива от Студената война, но това си е знак за някакъв потенциал. Мосави наистина умее да забърква каши около това и онова секретно разузнаване, но и се насочва към целта на експеримента. Целта е да се разгледат по-подробно психологическите ефекти и всичко да заприлича на една голяма мистерия. 
Все ще се случи един ден с някой приятел да седнете в заведение за по питие и поговорите неангажиращо. Постепенно темите преливат и се губят в мъглата, покрила всички световни проблеми. Но пък нещата винаги опират до дребните недостатъци и съвършенства, оценявани по достойни и недостойни критерии. В един момент и двамата осъзнавате важността на темите – съвсем човешки и пълни с материали от миналото, – далеч от философстването и сериозния тон. Две-три усмивки и малко смях биха били съвсем подходящи за случая. Така могат да се родят едни „Празни мисли на един празен човек“ („Пергамент прес“, 2017, с превод на Станимир Йотов). Да четеш подобни есета не действа въздигащо, просто ще си подредиш мислите и осъзнаеш докъде си стигнал. 
Радвам се, че тази книга попадна при мен, защото се впечатлявам доста от опити на български автори специално във фантастиката. За фентъзито всичко е ясно – вече имаме доста ентусиасти, въвлечени в измислените светове. За фантастиката обаче „измислен“ свят означава доста повече, особено ако опитите имат научна основа. „Кубът“ („Фабрика за книги“, 2018) има претенции и това се вижда още в сюжета. Макар тук да се повтаря една до болка позната конструкция от много книги и филми, нещата стоят доста добре. Освен това харесвам странни артефакти, появили се незнайно откъде. Математика, физика, времеви парадокси – точно това би запалило читател като мен. Подобни теми в книга винаги са ме карали да впрягам цялото си въображение, както се опитват да направят и героите тук. 
Вгледах се назад и се оказа, че не съм чел кой знае какво от Джеръм К. Джеръм, нито съм знаел, че второто му име е Клапка. Един роман, тук-там някой негов разказ или откъс от такъв, няколко „крилати фрази“ и… това е. Наскоро захванах кратките произведения от чудесната поредица „Малка класика“ и, разбира се, стигнах до „Разговори след вечеря“ („Фама“, 2016, с превод на Йордан Костурков) – странен разказ за група от колоритни типове, споделящи си забавни истории за призраци. Не че Джеръм ще се остави да го разконспирирам веднага, но първото ми впечатление беше минорно. Още си спомням колко не ми се услади Удхаус и май съм един от малкото, които не са впечатлени от него. 
Спомням си с добро чувство „Бел Ами“ и „Един живот“. Мопасан е изключително интересен автор, събрал писанията си само в едно десетилетие, през 19 век, докато се бори със сифилиса и фамилната болест на „умопомрачението“. Но талантът му на наблюдател и съдник на вихрещите се около него събития и нрави го кара да прояви таланта си на разказвач. Натуралист до мозъка на костите си, той изгражда образи, които преминават безпрепятствено през поколенията, за да развличат и днешните читатели. Показателно е, че неговите идеи не звучат никак ретро, макар езикът да е далеч от модерната проза, с която сме свикнали. „Лоената топка“ („Фама“, 2015, с превод на Мария Коева) е израз на неговата чувствителност към нравите в родната му Нормандия. 
Трудно се коментира книга, която е обвързана с философията на автора си. Позицията на времето, мисленето, принадлежността към определен вид течение – всичко говори, че произведенията на Сартр са неделима част от неговите „философски размисли“. Не бих казал, че Сартр е труден за четене, но определено трябва да се проучат възгледите му. Както е при всички останали интелектуалци, и той извежда нови насоки към разбирането на света около нас и отношенията между хората. Съвсем не случайно един от персонажите му казва: „Адът – това са другите“. В „Интимни отношения“ („Фама“, 2016, с превод на Мария Коева) сякаш няма блясък – всичко е провокирано от една до болка позната част от личните отношения на брачна двойка, които споделят последните дни на своята интимна история, преди да вземат окончателното решение за връзката си. 
Никой не би се учудил на произведение с призраци, създадено през пълната с литературни събития Викторианска епоха. Но все пак си имаме Оскар Уайлд, който не е овчедушен свидетел на живота и предразсъдъците на английското общество. Така че история като тази е просто задължителна за четене, ако говорим за онези времена. Ако пък не е толкова забавно да навлезеш в тази територия, то би могло да е трагикомично в очите на един ирландец като Уайлд. Самият той не може да се похвали с деликатно отношение към собствената му персона, но пък може да разиграе театър на сенки и призраци, в който да изложи собственото си виждане. Така се появява „Кентървилският призрак“ („Фама“, 2016, с превод на Теодора Джебарова), история за мрачен английски дом, където броди същество без плът и кръв, но с типичното „очарование“ на живия си предтеча. 
Преди двайсетина години започнах да чета една интригуваща поредица от Дохърти (псевдоним на Боб Майер), отново със заглавие „Зона 51“. Тогава беше нещо различно и постепенно изчетох всичките девет книги. Затова изобщо не се церемоних и грабнах новата мистерия. Принципно военната фантастика ми е доста тегава като жанр и изключенията са прекалено малко. „Нощните ловци“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има с какво да се похвали, но наистина напомня на маршируване по устав, ако мога така да се изразя. Сюжетът е с интрига и има доста мистерии, покрай които читател като мен би забравил всичко друго, докато не изчете книгата, поне докато не се сблъска описаните технологични средства за водене на война. Като цяло всичко изглежда като учебник на военните, били те барети или някой от тайните отряди със специално предназначение. 
Иманяри, археолози, престъпници и полицаи са интересна комбинация от персонажи за една добра история, стига да има и съкровище. А в „Светилището“ („Монт“, 2018) има такова, и то доста добре известно на всеки. Криминалното разследване носи допълнителна интрига, с което краткият роман на Янислава Вълкова придобива съвсем видими очертания. За мен беше изненада да открия, че има още една нейна книга от същия тип, която съм пропуснал, но лесно ще издиря и прочета скоро. Това ме навежда на мисълта, че Вълкова е отработила добре една идея, за да я превърне постепенно в поредица. Все пак тази книга може да се чете и напълно самостоятелно, защото наистина не остават неизяснени неща до края. Освен това сюжетът е привлекателен и без да е усложнен от допълващи елементи, както се получава при подобни книги. 
Дойде време и за петата книга от страшничката поредица за деца „Мистерии от Замъка на страха“. Четирите предишни успяха да ми оставят доста добро впечатление. Авторите са различни, но целта е само една – тръпката от странните прояви на детското въображение и от време на време нещо истинско, което би могло да потренира неукрепналата психика. Едно време се четяха доста страшни приключенски истории, които все още влизат в списъка за лятно четене на хлапетата. Най-малкото можеш да срещнеш човекоядци, които да те пожелаят за храна. 😀 Сега има кратки романи, написани само за деца, най-популярни от които са тези на Р. Л. Стайн. Настоящата поредица не пада по-долу, но пък е с по-кратки текстове, които могат да се прочетат скоростно от всяко дете. 
Невероятно как човек може да попадне на любопитна книга, за която изобщо не е чувал, въпреки че, едва ли не, живее сред книги. „Моят малък черен опит“ („No Comment Group“, 2014) се оказа едно малко съкровище, гореща препоръка от добра приятелка. Първоначалната ми нагласа беше за тъжно четиво, предвид корицата и не добре интерпретираното заглавие. Всъщност видът ѝ съвсем целенасочено препраща към Черния континент, Африка, и по точно Ангола, държава, за която не съм чувал нищо друго, освен че е сцена на военен конфликт за продължителен период от време. Документалните филми бяха красноречиви, но пък зад тази тежка съдба стои нещо, което може да бъде предадено единствено чрез пътепис от човек, опознаващ страната за първи път. 