Страшната пещера
Сигурно много хлапаци искат да са на мястото на Сам Силвър, не ще и дума. Години наред четеш приключенски романи и в един момент съдбата ти предоставя възможност да участваш в тях. Векът на технологиите със сигурност няма къде да избяга, така че едно пътуване назад във времето, където се шляят пирати и всякакви разбойници, може да е от полза за порастването. Предполагам, че и момичетата ще искат да са на мястото на Чарли, нежната част от пиратския екипаж. Цели седем приключения е доста добра статистика за придобиване на пиратски умения, затова осмото трябва да се получи перфектно. „Картата на съкровището“ („Фют“, 2014, с превод на Ирина Манушева) е точно класически прочит на пиратския живот, без излишни финтифлюшки и фалшиви илюзии. Ако попаднеш на тайнствена карта, просто събираш групата и тръгваш смело напред. Но тази история е по-интригуваща, защото в нея има много непредвидими неща. Има още
Тренираните читатели на Сам Силвър със сигурност ще забележат, че в седмата поредна книжка има повече изненади. Хлапаците със сигурност ще са доволни, защото „Морски вълк“ акостира на остров с коренно население и дива джунгла. Сега определено всички трябва да бъдат по-внимателни, освен ако не искат да приключат с пиратската си кариера. Но тук не индианците са лоши, а десетките наемници, които могат да погледнат с удоволствие единствено страдащи хора и придобито с жестокост имущество. За разлика от нашите пирати, те не следват никакви принципи и често стават причина за погубване на невинни животи. Бърчет и Воглър смело навлизат в този причудлив свят на индиански духове и обикновен живот, съобразен с околната среда. „Приятели в беда“ („Фют“, 2014, с превод на Ирина Манушева) определено има с какво да се похвали. 
Може би трябва да е тъжно, защото истината е тъжна. Но, както в много други истории, и тази трябва да премине през палитрата на всички емоции. Нормално е да искаш тежестта на тъгата да бъде отмита и светът отново да предложи щастието на представите и въжделенията, но често пъти точно тези ръждиви осколки, заседнали в подсъзнанието, от време на време трябва да напомнят за времената на невероятни трагедии и скръб. Трябва да познаваме тъгата и страданието, за да познаем и щастието. И точно тази история е важна, защото поставя на изпитание ума и сърцето. „Хана“ („Сонм“, 2019, с превод на Добромир Григоров) е един от онези „деструктивни“ романи за войната, които оголват раните и разпръскват вонята от загнилото минало, могат да втрещяват и замислят, да преодоляват поколения и поколения през времето, за да ни предпазят от същите грешки. 
„Виждали ли сте някога пиян човек да рита квичащо куче? Кучето започва да вие още по-силно и макар да е пиян, той усеща, че квиченето е основателно и е като обвинение срещу неговата жестокост. Човекът не е способен на съзнателно разкаяние, но жалният вой на кучето поражда чувство на неудобство, което той прикрива с още по-жестоко поведение. По-силни ритници, още по-силно квичене, докато накрая човекът рита кучето до смърт. Най-накрая то не може да го изобличи.“
Фактите стоят като тежки окови върху полето на Историята, реални и непроменими. Хитлер е скъсан на изпита в Академията за изящни изкуства и не става художник. Хитлер навлиза в политиката и е избран да управлява. Хитлер води война за лични идеали и провежда Холокост. Хитлер губи войната и се самоубива. Това е част от реалността, която всички са приели, и всяко следващо поколение се запознава с тези събития. Всеки може да направи избор и този избор да предопредели бъдещето му. А понякога друг прави този избор за нас. Ако Адолф Хитлер беше одобрен и приет в Академията, нещата можеха да протекат по съвсем различен начин. Може би никога нямаше да има Втора световна война, нямаше да загинат десетки милиони и нямаше да има държава Израел. Шмит поема по разклонението и пише алтернативна история, в която късметът на Адолф Хитлер се усмихва и той влага своята енергия в рисуването – един Адолф Х., който се бори за своето бъдеще и започва да се отдалечава от човека, когото всички познаваме. 
„Да се изложи драмата на душата и плътта, без да се говори еднакво свободно и за двете, ми се струва невъзможно.“
Непонятно, недоловимо, далечно, чуждо… Мястото на сливането с природата, с онези брънки от веригата на живота, които сме погребали и забравили. Където е мочурището, с крясъците на чайките и невидимото съществуване на хилядите дребни същества, оформили тази екосистема. „Където пеят раците“ („Лабиринт“, 2019, с превод на Лидия Шведова) е красива, трогателна, но и толкова тъжна история, която бавно прораства в сърцето като жилав корен и носи неясна трагичност. Ако има сълзи, които да значат толкова много, това са именно тези, споделени с Кая и нейната вселена от мелодии, наситили околната природа. Неусетно изостряш слуха си, за да чуеш трептенето на живота. Тръгваш по влажните пътеки и потъваш в мочурливата почва, усещаш миризмата на живите и мъртвите. Всяка сцена и всеки миг в мочурището се превръщат в поетична диря. Някъде отвъд са другите, чиито дом е затворен в непрогледност.
С удоволствие констатирам, че поредицата за Сам Силвър все още набира скорост, което означава изненадващи нови предизвикателства и усмихнати хлапета. Всяка книжка е по стотина странички, заедно с илюстрациите, но пък е препълнена със събития, все едно чета пиратски роман на поне двеста години. Ако бях на десет, непременно щях да се почувствам като в кожата на Сам. „Двойна игра“ („Фют“, 2014, с превод на Ирина Манушева) е сладка нова порция хитрости, смелост и битки, точно по вкуса на любителите на приключения. На Бърчет и Воглър наистина им се получава добре, макар поредицата да се състои от цели десет книжки и всички те да се нуждаят от солидна доза разнообразие. Е, дозата е напълно достатъчна и всичко изглежда от прекрасно по-прекрасно. Но едва ли самият Сам е очаквал, че новите му подвизи на „Морски вълк“ ще се отложат за неопределено време. Пиратите също не са никак доволни, защото корабът им е отнет в най-неподходящия момент. 
Не е учудващо, че и самите пирати от 18 век са срещали трудности с поддържането на боен дух, не само хлапаците, които си мечтаят да пиратстват в 21 век. 😁 По онова време, преди триста години, е било трудно да се намери по-голяма свобода от това да изразиш недоволството си от богатите имперските кораби, натъпкани със злато и накити, пътуващи към препълнените хазни на кралските особи. Решението: стани пират! За момче като Сам Силвър това е възможност да изостави скучното ежедневие вкъщи и да последва приключенския си дух. Таен пират, но все пак пират, нали? Предстои едно наистина свежо приключение, в което опасностите са повече, отколкото килограмите на намереното съкровище. „Огънят на дракона“ („Фют“, 2014, с превод на Ирина Манушева) определено минава на по-високо ниво. Тук пиратите просто трябва да оцелеят, за да се надяват на дълга и ползотворна кариера в отнемането на съкровища. 
Краят на XIX век е изпълнен с толкова много важни събития за науката и литературата, че ме привлича неудържимо, и, естествено, бих прочел почти всяка историческа книга, позиционирана като действие в този период. Ако съм имал някакви съмнения относно „Последните дни на нощта“ („Orange Books“, 2019, с превод на Богдан Русев), то присъствието на такива ярки личности като Томас Едисън, Никола Тесла и Джордж Уестингхаус ги изключиха съвсем от уравнението. Било е време на важни изобретения, бизнес империи и истински разцвет в западния модерен свят, чийто корени са избуяли и превзели напълно нашата съвременност. Макар крушката с нажежаема жичка вече да е наследена от по-съвършени нейни аналози, историята на появата ѝ не може да бъде забравена лесно. А епичната битка, получила името „Войната на токовете“, остава като пример за вечните сътресения около патентите и борбата за първенство в изобретяването и/или подобряването на иновативни технологии. 
Това е една от малкото книги, които не разузнах в подробности предварително. Вслушвах се в някои коментари и все не намирах причина да започна. Направи ми впечатление „роман пътешествие“ и „книга за любопитството и любознателността“ от задната корица, но бях сигурен, че това е само рамка на съзнателното ми търсене, типичното претегляне на думи и изрази, сякаш очаквах книгата да закопчае белезниците и лесно да ме разходи извън обичайната действителност. Все пак се оказах в капан, капана на лутането и търсенето на смисъл. „Бегуни“ („ICU“, 2019, с превод на Силвия Борисова) няма „твърда основа“, тя следва движението на телата в безвременно и почти безпространствено пътуване, а късовете от събития и сцени не се нуждаят от логическа връзка. Поне на пръв поглед. Това се оказа бягство от статичността – мислено, изпълнено с тревожност, което не се ограничава само в търсенето на смисъл, а преброжда темата в психоаналитичен контекст. 
Животът, който живеем. Стъпки, посока, цел. Едва ли е достатъчно това описание, за да ни послужи като елегантна формула в центъра на едно съществуване. А може би не разбираме основанието за тези няколко думи. В много книги животът сякаш цъфти от събития, поднесени в достатъчно прецизна форма, та чак човек да поиска да го изживее на мига. Толкова е вълнуващо и пълно с предизвикателства. В „Цял един живот“ („Аквариус“, 2018, с превод на Даря Хараланова) стъпките са тихи, посоката е някъде зад завоя, а целта е удовлетворението. Дали това не е просто съществуване? Но все пак Зееталер не пише формули, а между раждането и смъртта има достатъчно признаци на живот. В началото идеята ме притесни, направи ме страничен наблюдател, който е принуден да разчертае една схема и да нанася важни дати и събития. Но книгата се оказа по-деликатна, по начин, достоен за единствения основен персонаж вътре. 
До тук поредицата за Сам Силвър наистина се развива страхотно и вече не остава свободна страница без приключения и нови предизвикателства. Макар да я чета само за забавление и почивка от другите книги, времето не е изгубено. След „Смъртоносният капан“ („Фют“, 2013, с превод на Ирина Манушева) дори има още шест и се надявам да са също толкова готини. По мое време имаше едни други книги с подобна тематика, които не бяха съвсем детски, затова съм впечатлен, че и тук се употребяват огнестрелни оръжия и се бесят хора. 😅 Но, така е било в пиратските времена. Засега Сам се държи и все още ползва всичките си крайници, не се притеснявайте. А и „Морски вълк“ е в пълен състав. Е, когато момчето отново се телепортира на кораба, има известна промяна. Новият пътник изглежда ще донесе нови богатства на ненаситните пирати, освен ако не е този, за когото се представя. 
Ако можеш да се пренесеш триста години назад във времето, приключението ти е в кърпа вързано. А ако се казваш и Сам Силвър, със сигурност ще те запомнят. За всяка популярна поредица легендарният герой е задължителен, а Сам наистина има капацитета да развълнува хлапаците, докато самите те не го превърнат в свой любимец. Засега това е най-дългата детска поредица, която съм започвал, и мисля да довърша с удоволствие. Героите са колоритни по своему и на всеки един е дадено време да се изяви, така че си имаме чудна банда за епични приключения. А и в „Отвличането“ („Фют“, 2013, с превод на Ирина Манушева) материалът е достатъчно разнообразен за да задоволи всякакви претенции. Бърчет и Воглър си знаят, че само клатушкане насред морето и опоскване на търговски кораби не са достатъчни. Нашата тайфа от пирати си има „Морски вълк“ и достатъчно самочувствие да сее страх в Карибско море, но и воля да се справя с непредвидените трудности. 
Ако съдбата ти е свързана с морето, няма как в един момент да не потеглиш към далечния хоризонт. За Борис Априлов това е пътуване към човешкото и интимното, където прозренията се крият зад всяка вълна и не са достъпни само за пътешествениците. Но трудно се навлиза в този свят без усещането за принадлежност, без търпеливата отдаденост, която човекът на морето излива от себе си, сякаш самото то живее в него. „Далечни плавания“ непредубедено посреща всеки ентусиаст, готов да поеме по вълните, екипиран само с ума и мечтите си. Това са разкази и повести с особена сила. Както стана и при том първи (