Подмолна война в училище „Бюканън“
Може би свикнах да очаквам повече хумор в поредицата „Дневникът на един нинджа“, затова петата книга ми се стори по-сериозна, макар и пълна с традиционните училищни перипетии. Но не съм разочарован, защото Маркъс Емерсън отново е сътворил шеметно приключение. Ако бях хлапе на възрастта на героите, бих изчел всичко с широко отворени очи и на заключена врата, за да не ме прекъсват родителите ми с безкрайните си изисквания. 😁 „Шок и ужас в Деня на талантите“ („Хермес“, 2019, с превод на Коста Сивов) дори ми се стори още по-шеметна и изпълнена с приключения. Ако ме питате за дивите деца, които вършат само щуротии в училище и вредят на себе си, спокойно ще отговоря, че предпочитам вариантът на Емерсън, а не познатите на всички алкохолни и наркотични проблеми. Всъщност тази поредица набира скорост и лично аз съм доволен от интереса към нея. Има още
Преди години Мартин се появи на българския пазар с няколко фантастични произведения, а след това настана „апокалипсисът“ с „Песен за огън и лед“, който почти „затри“ за читателите всичко, издадено от него преди това. Но Мартин е написал чудесни книги и беше редно да ги видим и тях, в последно време в нови издания и корици, така странно напомнящи епичната му фентъзи поредица (няма как иначе). Но пък фантастиката ми лежи повече на душата, така че започнах пътуването из тази необикновена Мартинова вселена без да му мисля. „Приключенията на Тъф“ („Бард“, 2018, с превод на Росен Рашков) дори я четох два пъти, вторият вече в новото издание, и съм доволен от своето решение. Мисля, че я оцених подобаващо едва сега, макар да си я спомням с добри чувства и тогава. Всъщност се оказа, че я харесвам доста повече от 
Появи се и шеста книга от любопитната детска хорър поредица „Мистерии от Замъка на страха“. Макар повече популярност в жанра да имат британските и американските автори, тук имаме цяла плеяда от италианци, приели предизвикателството да се включат със свои произведения. Тайни, необикновени истории, странни хора и невероятни приключения – това е есенцията на поредицата, чрез която всяко хлапе може да усети тръпките на страха, удобно развити от собствената му фантазия. Разбира се, ще спомена отново каква тренировка е това за трупането на смелост и психическата устойчивост. Главните персонажи са все деца, така че аудиторията е ясна. Наблюденията ми показват, че повечето четящи вече са стигнали до Стивън Кинг, макар някои негови книги да не са подходящи за тази крехка възраст. „Тайната на Пепелния остров“ („Фют“, 2019, с превод на Евдокия Златарова) отново съдържа доза мистика и е приятно допълнение, наред с типичните за жанра страхотии в предишните книги. 
Вече натрупах солиден опит с четене съвременни детски книги, пък и ревютата за тях набъбнаха доста. Но едва ли много хора имат повече опит с това от Ненко Генов чрез блога 
Жертва на обстоятелствата и жажда за живот – всичко може да бъде обяснено с изборите, които правим, за да бъде нашето съществуване поне малко по-смислено. Не само да гледаш, но и да виждаш, да изпитваш жажда, да изпиваш и горчивото заедно със сладкия нектар, който ти поднася случайността. Но и да правиш необходимите крачки напред, защото само по този начин ще постигнеш удовлетворение. И още десетки и десетки лични просветления ме занимават след прочитането на „Жажда“ („Сиела“, 2018). Макар и кратка, книгата на Захари Карабашлиев улавя много от нюансите на съществуването. Сцената е семпла, сякаш подготвена за тъмнината, която винаги обгражда живота и ни подготвя за поредното бягство от действителността. Телата са „опаковани“ в тленност и само общуването може да разсее трупащите се наоколо черни краски. 
Спокойно мога да твърдя, и то с пълна убеденост, че десетата книга от поредицата „История на войните“ е една от най-интригуващите, макар да е документална и да представя суха материя в исторически план. Крехките ми знания относно нашествието на викингите из Европа може би имат известно влияние за това мое мнение, но и стегнатият стил на книгите също си казва думата. „Ерата на викингите“ („Millenium“, 2019) определено свали от плещите ми това наивно митологизиране на „чудовищата“ с рогатите шлемове от Севера. Георги Марков със завидна вещина анализира всички предпоставки за влиянието на войнствените народи от Дания и Норвегия, които променят из основи Запада и Изтока на Стария континент през далечните 9-и, 10-и и началото на 11-и век. 
Трябваше ми съвсем малко време, за да разбера, че в тази книга ще попадна на доста познат сюжет, както при много други постапокалиптични романи. Това не би ме спряло, защото харесвам този фантастичен поджанр и не бих пропуснал удоволствието от четенето. Изненадата ми бе в това, че е написан главно за тийн аудитория, което му личи след първите трийсетина страници. Реалистичните илюстрации пък дават малко на фантазията, но присъствието им наистина обогатява цялостното изпълнение. „Архипелаг Ню Йорк“ („Лексикон“, 2018, с превод на Цветана Генчева) си е като бижу на хартия, имайки предвид уменията на Владимир Тодоров в графиката и стажът му в Холивуд. 
Колкото повече тършувах, толкова повече откривах. Сякаш пространството в произведенията на Борис Априлов добива смисълът на Вселена – разширява се постоянно и неизменно, докато не покрива всичко. Да опознаеш един свят е ценност само по себе си, а деветте тома, с които съм се заел са наистина впечатляващи. Всичко започна с един недовършен роман, прелял в автобиографична композиция, представяща писателя Борис Априлов. 
Не за първи път срещам ново криминале, написано от български автор, но пък доволно рядко се срещат такива, които да ми привлекат вниманието. В случая „Убийство по милост“ („Сердика ИТ“) попадна при мен от приятел, а чисто криминалната нишка ме заинтригува достатъчно. Точно тук бих казал, че това е „класическа“ история с всичките прийоми на старите криминални автори, без прикачане на модерната визия в художествен план. Не знам откъде е хрумнало на Денис Топов да пише по този начин, но пък със сигурност запълва една ниша, която отдавна беше превзета от криминалните трилъри с „добавена свежест“ в сюжетите си. Някъде по света могат и да се пишат и издават много такива, но у нас трудно биха „пробили“, заради спецификите на пазара. Всъщност точно тази книга е доказателство, че един сам-самичък детектив с акъл може да „украси“ достатъчно историята, за да стане интригуваща и привлекателна за читателите. 
Стане ли въпрос за далечни планети в някоя книга, веднага ми светва една лампичка и се впускам в предложеното пътешествие. Джордж Р. Р. Мартин не ме привлича много с фентъзи световете си, но фантастичните му произведения от седемдесетте няма как да пропусна. Ранният Мартин е плодовит на идеи и необикновени истории, така че въпросът дали да подхвана нещо, ми се струва безсмислен. Типично за хлапе, израснало през осемдесетте, фантастиката за мен е един вид добавена реалност, заедно със страшните прогнози за бъдещето на човечеството, от които почти припадам от удоволствие. „Нощен летец“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов и Милко Стоименов) носи именно такава сладост, затова приех този сборник присърце и останах изключително доволен. Освен това се радвам на новите издания, нищо че част от историите в тях вече съм прочел преди години. 
Винаги се опиянявам от детайлите, които ме затрупват в кратките разкази. Текстът става плътен и те обвива като в пашкул, думите се събират като добре подредена войска и нахлуват в личното ти пространство с тактическия похват на авторовия замисъл. И Нинко Кирилов не бяга от това най-хубаво богатство на литературата. „Човек сред хората“ („Black Flamingo“, 2017) действа едва ли не терапевтично за ума и съзнателната способност да прехвърляме кадри от живота с умерената скорост на личното си доволство. Героите са скицирани като реална алтернатива на художествените образи – поне така се „прожектираха“ в главата ми. Човек няма представа доколко те са измислени или дали съвпадат напълно с образите, които срещаме. В началото не разбирах желанията и идеалите им, сякаш съм чужд на тяхното измерение; все нещо дестабилизираше възприятията и скриваше идеите. 
Когато изпитваш чувство, то може да е неописуемо. Тъгата, мълчанието, смъртта, деструкцията на битието… Усещането е за безпокойство и тревожно втренчване в безкрая – онази невидима „граница“, която те засмуква в непреходността и нищото. „Кедер“ („Жанет 45, 2018) е израз на това мистериозно усещане, където спомените и смъртта си разделят човешкото, за да изчезне отвъд познаваемото. Да прочетеш думите, да ги усетиш с ума и душата си. Нямах представа колко хубави са тези разкази. Един ден някой просто трябваше да сложи тази книга в ръката ми, за да заживея с думите. Чета, мислите ми „сънуват“ отвъд тях, все едно не са просто букви, подредени една след друга. Сякаш е много малко за „получаване“, а усещанията са толкова дълбоки… 
Каквото и да се каже за тази част от българската история, винаги ще има разминавания в мненията и оценките. Затова е трудно да се разчепква миналото и да се отделят тези факти, които „говорят“ на всички езици. Но, така или иначе, Балканските войни са част от българската история и е необходим свеж и безпристрастен поглед, за да се извлекат правилно данните. Както разсъждава Александър Стоянов в края на книгата, трудно ще отделим емоциите от реалността и логическия изход на конфликтите. „Балканските войни на българската армия“ („Millenium“, 2015) определено си заслужава отделеното време, защото не преекспонира събитията, предоставя факти и разумни доводи, от които може да си направим съответните заключения. 
Римската империя не е израснала за кратко време. За да се превърне в чудовището, което познаваме, е трябвало да се случат стотици кръвопролитни битки и да се сблъскат велики пълководци. Един от големите ѝ противници по онова време е Ханибал Барка. Когато Картаген се кичи с лаврите на регионална сила в Средиземноморието, Рим все още няма блясъка на империя. Георги Марков методично и с вещина разкрива причините двете сили да се вкопчат една в друга за слава и почести. „Ханибал срещу Рим“ („Millenium“, 2015) е колкото изследване на една бурна епоха, толкова и разказ, подплатен от изворите на древните историци. Поредицата „История на войните“ не престава да ме впечатлява със своя специфичен стил на поднасяне на информацията, без да напряга или доскучава. 
Едно минало, което притиска ума и го затваря в клетка, за да не „произвежда“ бъдеще, но пробужда отново мисълта за свобода и революции в съзнанието. „Германия, мръсна приказка“ („Сиела“, 2017) е писана точно тогава, когато ще бъде разбрана и приемана с отворени обятия, и макар първите стъпки на свободата да са вече изминати, все още е необходимо да четем и да си припомняме отминалите години. Навлезеш ли в същността на настоящата история, пробуждането ще е стряскащо и пределно реално. Един Пасков е достатъчен да прогледнеш и да откриеш смисъл в свободата, която и последното поколение трябва да осъзнае и разбере. И най-вече, че чудеса не съществуват в свят на непрестанна борба с човешките пороци. 