Тъмната река на страданието
Литературата отдавна се опива от страданието и раните на времето, способна е да си играе с чувствата на поколения читатели, сякаш тества пригодността им да живеят истински. Всяка подобна книга е добре смазан механизъм за изтезание, заради собствените ни слабости и присъда, произнесена далеч преди усещането за предстояща трагедия. „Болката“ („Аквариус“, 2020, с превод на Катя Пере) е тревожна и много лична книга, пропита със самота и невъзвратимост, с копнеж и пречупени съдби, чрез които Ришо претворява драмата на плътта и духа. Писана между двете Световни войни, тя е жертва на забравата заради провокативния си сюжет и особеностите на онова време, когато противниците са и врагове по презумпция. Рожба на едно от големите стълкновения през миналия век, романът е и поглед към тихата скръб на низвергнатите и опит да се изведат на преден план травмите на живота, които ни следват непрестанно с грозната си безнадеждност. Макар в историята да липсва онази философска нишка, която да тегли основната идея и последващите изводи, усещането за драматичност е достатъчно силно и показва чисто човешката страна на проблема, без притворство и ограничения.
Животът, който живеем. Стъпки, посока, цел. Едва ли е достатъчно това описание, за да ни послужи като елегантна формула в центъра на едно съществуване. А може би не разбираме основанието за тези няколко думи. В много книги животът сякаш цъфти от събития, поднесени в достатъчно прецизна форма, та чак човек да поиска да го изживее на мига. Толкова е вълнуващо и пълно с предизвикателства. В „Цял един живот“ („Аквариус“, 2018, с превод на Даря Хараланова) стъпките са тихи, посоката е някъде зад завоя, а целта е удовлетворението. Дали това не е просто съществуване? Но все пак Зееталер не пише формули, а между раждането и смъртта има достатъчно признаци на живот. В началото идеята ме притесни, направи ме страничен наблюдател, който е принуден да разчертае една схема и да нанася важни дати и събития. Но книгата се оказа по-деликатна, по начин, достоен за единствения основен персонаж вътре. 
Както и да отразяваш реалността, винаги я пречупваш през собствения си разум. А може просто да пренебрегнеш статичността ѝ, да анулираш предвидимото с художествени похвати, да преобърнеш всякакви представи и синхронизации с физиката, стъпвайки на многоизмерна основа. В „Итанесиес“ („Аквариус“, 2016, с превод на Ася Григорова и Даря Хараланова) Кржижановски е тайнствен изследовател на „разклатеното равновесие“, в което приликата с реалността е като сън в съня. Но тази фантазия не пренебрегва разума, а се сприятелява с него. Сякаш вървиш към мост, на който сегментите сочат в различни посоки, без да е оптична илюзия. Ако се оставиш на думите, пътуването ще те отведе право в небивалите земи, където царува „експерименталният реализъм“. Като в някаква нелогичност самият Кржижановски ще се роди отново десетилетия след смъртта си, сякаш е пътувал по невидим коловоз, скрит от историята, зачеркнат от бушуващите мисловни парадокси на времето, в което е живял. 
Сигурно трудно ще се намери човек, който да не каже две-три хубави думи за Париж, да си представи бавната Сена и монолитните стари сгради на една вълшебна столица, да премине мислено по „Шанз-Елизе“ (буквално Елисейските полета) и да се вгледа в Триумфалната арка. Този Париж сме виждали с очите си, на живо, или в рекламните каталози; приятели са ни разказвали за гостоприемството и красотата на една от най-посещаваните и харесвани столици. Идилия от представите, идилия от съвременността. През 1923 година Газданов, заедно с десетки хиляди руски емигранти, заминава за Париж, прогонен от Октомврийската революция и Гражданската война. 
Прочетох няколко отзива за тази книга и веднага я поставих на видно място, за да ми напомня, че е задължителна. Причината не е нито принадлежността ѝ към руската емигрантска литература, нито забележителният стил на писане на Газданов. Винаги намирам доводи да се захвана с някоя книга, без дори да се самоубеждавам или „да меря три пъти“, както се препоръчва за какво ли не. Причината може да се крие дори само в неизвестността, която дебне от страниците вътре, а и от любопитното заглавие. А в тази книга дебне призрак. 