„Екс-САЩ“ на Рийд Кинг

Бъдеще на разпада

   От известно време има раздвижване в преводите на научна фантастика и антиутопии за пораснали, макар все още да се чувства „глад“ в тези атрактивни жанрове. Хубавата новина е, че има добра подборка и единственото нещо, което може да ме откаже, е стилът на писане и определени сюжети. След като купчинката от желани книги взе да нараства прогресивно, започнах все по-често да посягам към нея. Първоначално „Екс-САЩ“ („Колибри“, 2022, с превод на Владимир Полеганов) ми се стори доста добър избор, макар да имах притеснения относно поредното „прекрояване“ на света, свързано с достатъчно глупави хора, че да оставят красивата ни планета да заприлича на бунище пред очите им. Забавното в случая не е естествената ни склонност към саморазрушение, а разделението, което си го има още след изграждането на първата ограда и е логично да се сърдим единствено на себе си. Оттам нататък лошият сценарий е просто обект на символични редакции, които не вършат кой знае каква сериозна работа. В този случай Рийд Кинг не дава особен шанс за промяна, а просто доразвива всичко в наистина апокалиптични размери, наблягайки на науката, философията и религията.

„Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд

И Бог създаде човека по Своя образ…

 Тази книга определено носи тежест, особено във време, когато човечеството решава дали да бъде свободно по „предизвикателен“ или „поносим“ начин. Разбирате какво искам да кажа. Ако се замислите, понятието „свобода“ акумулира повече от едно тълкуване, просто защото може да се интерпретира различно. Единственото разумно решение е предоставянето на избор – правилен или грешен. Затова „Разказът на прислужницата“ („Orange books“, 2017, с превод на Надежда Розова) изглежда непоносимо мрачна и минорна творба, дори трагична, ако се вгради в едно недалечно бъдеще, наследило свят, пълен с противоречия, грешки и прекалени илюзии. В даден момент хаосът трябва да приеме някаква форма, нещо като красив и подреден математически израз на всички различия, подобно на прословутата Теория на всичко. Разбира се, въпросите винаги са били повече от адекватните отговори. И всяка една антиутопия ги задава, очаквайки отглас от новите поколения. Естествено е представения в книгата хипотетичен свят да не ни харесва. Всъщност Маргарет Атууд не си фантазира. Решението ѝ е да изгради бъдеще от собствените ни предразсъдъци и решения, без нито една фалшива нотка. Романът наистина е изграден от исторически правдиви „компоненти“. Съберем ли подбраното накуп, ще получим сюжет за антиутопия.

„Бягащият човек“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Състезанието на живота

  Четвърти Бакманов роман. Написан доста преди да бъде публикуван, той е романите на надеждата за Стивън Кинг и неговите ранни опити да направи голямата крачка към писателското поприще. Историята зад създаването му също е любопитна. Точно преди „Кери“ да пожъне неочакван успех, Кинг е във фургона, налазен от трите си малки деца и пише трескаво за мъж, който в отчаянието си решава да участва в игра, плод на дистопична реалност. Явно е вече, че разказите не са опция, предвид приходите от тях. Преподаването също не е изход от мизерията. Трябва му роман, който да напише за кратко време, но и да бъде одобрен за публикуване. Кинг бяга от любимия си стил и се насочва към нещо различно. „Бягащият човек“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) е завършен за седмици, но също остава да чака по-добрите времена. „Раждането“ на Ричард Бакман позволява и на този ранен роман да получи своята аудитория и по-късно той придобива почти култов статус за част от почитателите на Кинг. И има защо. Тук дистопията и реалити предаванията се свързват в „свещен съюз“, далеч преди последните да променят телевизионната реалност и книжният пазар да се напълни с подобни сюжети. Лично аз не съм от най-големите му почитатели, но определено се вълнувах и при второто четене.

„В шепа прах“ („Нито капка вода“ – книга 2) на Минди Макгинис

Път към мечти и представи

   Какъв е пределът на човечеството? А на човешкото? Продължението на „Нито капка вода“ отговаря на съвсем други въпроси от очакванията ми. Съвсем естествено се насочих към „В шепа прах“ („Прозорец“, 2020, с превод на Ирина Манушева), пленен от първата книга. Животът на Лин и майка ѝ се оказа голямо предизвикателство, предвид стихийността на бедствието, което се беше загнездило не само в околното пространство, а и в разбиранията на героите. Под шапката на роман за младежи, началото беше изпъстрено с психологически заряд и повод читател като мен да надникне по-дълбоко в наглед класическата антиутопична действителност. Какво всъщност изразяват действията и защо е това обвързване с апокалиптичната среда? Продължението сякаш е по-предвидимо още със самото си начало. Никак не се спогодих с рязката смяна на ситуацията и липсата на малко предистория.

„Нито капка вода“ на Минди Макгинис

Свят на предела

   Когато апокалипсисът е неизбежен, настава времето за равносметка. Обикновено всички знаят какво може да се случи, ако важен ресурс е на изчерпване, но съвсем малко хора ги е грижа за това. Докато не стане прекалено късно. След това оцеляват най-издръжливите. Когато чета антиутопии, през главата ми минават какви ли не сценарии и варианти, но остава и една горчилка – че нещата са пределно сериозни, а мислещите хора са малцинство. Започвам по този начин, защото настоящата книга ми се стори доста реалистична, макар да е определена като поредната антиутопия за тийнейджъри. Никъде не видях заигравка с нещо, което да ме наведе към мисълта, че нещата се „разкрасяват“, за да бъде по-интересно. Може би затова и не бих казал, че е „интригуваща“ или „допадна ми“. „Нито капка вода“ („Прозорец“, 2019, с превод на Ирина Манушева) обаче доставя онова усещане за безвъзвратност, което всички искаме да има в една антиутопия. 

„Последната територия“ на Момчил Николов

Територията на сънищата

   Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх. 

„Небостъргач“ на Дж. Г. Балард

Висините и падението

   Тревогите, че с течение на времето класиките във фантастиката изгубват от мощта на внушенията си, са безпочвени. Тук не е важно дали ще станеш пророк, пишейки за бъдещето, а дали си имал смелост да се противопоставиш на желанието за създаването на някакво съмнително утопично бъдеще. Не за друго, а защото никой не може да ни го даде. Дълбоко в себе си усещаме напрежението от неизвестността и се крепим на надеждите за нещо по-добро, което да ни направи щастливи и доволни. Но истината е, че ни трябва друго, от което да се уплашим, за да не се отпускаме прекалено, да имаме едно наум за непредвидимото. 

„Водосрез“ на Паоло Бачигалупи

Истински апокалипсис

   В реда на нещата е от време на време да се появяват такива книги – за борбата между хората и природата, за грешките и последствията, които един високоцивилизован вид оставя в наследство на децата и внуците си. Картината във „Водосрез“ („Сиела“, 2016, с превод на Елена Павлова) е апокалиптична, нездрава, рушаща устоите на градената с хилядолетия цивилизация. Това са остатъците от стихийното технологизиране на малката планета, късметлийски успяла да събере всички необходими елементи за развитието на интелигентен живот. Но, както обикновено се получава в един сблъсък между човека и природата, последната винаги излиза напред с едни гърди. 

„Екс орбита“ на Васил Георгиев

 България над всички – с ирония към бъдещето

   Отдавна се питах дали е възможно някой да напише роман за бъдещето на българите като народ, без да включва космически кораби, свръхтехнологии или да се впуска в нереалистични фантазии. Ние си се познаваме и едва ли ще се намерят хора, които с чиста съвест да си фантазират за колосална промяна в мисленето и начина на живот точно на територията на България. При нас идеализмът се родее по-скоро с личната настройка и няма нищо общо с цялостното добруване на нацията. Тарикати ли сме, глупави ли сме, или просто така ни харесва? Въпроси колкото щеш, а отговорите са малко и в по-голямата си част са мъгляви или половинчати. А може би не искаме да има отговори.

„Героят“ („Легенда“ – книга 3) на Мари Лу

   Борба за интереси, борба за разум

   Най-после стигнах до края на трилогията, с която Мари Лу доста вдигна летвата на предпочитанията ми в жанра. Може би един ден ще прочета прословутата „Игрите на глада“ и ще разбера докъде се простират интересите ми сред многобройните тийнейджърски антиутопии. Засега се радвам, че Мари Лу се показа като наистина умела в писането и за три книги успя да ме нахъса да потърся и други толкова добре описани бъдещи световни сътресения. Жалкото  е само, че в повечето случаи са намесени Съединените щати. Все пак в трилогията са споменати и други части от света и е разяснено доста добре откъде идва цялата тази катастрофичност в сюжета. Мога да спомена стопяването на ледовете в Антарктика, наводняването на огромни територии от САЩ и последвалото въздигане на новите световни сили: самата Антарктика и Африка. Да, има какво да се обсъди, но първо трябва да преминете през „Легендата“ и „Феноменът“, които постепенно разкриват цялата ситуация. На мен най-много ми допадна рязкото променяне на мащабите, когато се разбира, че Републиката и Колониите са просто две петна на картата, а размерът на света е просто лично усещане на всеки от героите. Тази подсказка няма да наруши по никакъв начин удоволствието от четенето, тъй че дишайте спокойно.

 

„Кучешките звезди“ на Питър Хелър

   За да оцелее духът и тялото

   Мощната вълна от антиутопии за тийнейджъри вече доста години разрушава света по всякакъв начин и се гордее с нестихващия интерес на младите. От тях не съм прочел достатъчно и си планирам няколко заглавия. Но стане ли въпрос за сериозни антиутопии, няма начин да не посегна към тях. Именно такава е „Кучешките звезди“ („Екслибрис“, 2013, с превод на Борислав Стефанов), написана от Питър Хелър. На пръв поглед книгата не привлича с нищо особено, но между кориците се крие един трудно податлив за несвикналия читател текст. Първата ми мисъл беше: „Как е успял да си свърши работата преводачът, когато половината изречения в книгата не биха издържали на нито една дори повърхностна читателска проверка?“ Реших да не си блъскам главата и продължих с четенето.

„Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел

   За цивилизацията и цивилизацията след нея

   Нямам особено подходящо заглавие за ревюто на тази книга. Като че цялото ми впечатление от нея се размива прекалено много и нито едно изречение не е достатъчно ярко, за да служи като отправна точка. Би ми било интересно и да надникна отвъд книгата, след края ѝ, защото цялата тази смес от минало и настояще, размесени по необичаен начин, не ми беше достатъчна, сякаш историята можеше да продължи безкрайно дълго в още няколко тома. „Станция Единайсет“ („Екслибрис“, 2015, с превод на Борислав Стефанов) стои доста встрани от повечето антиутопии и не създава достатъчно напрежение, за да може читател като мен да се задъха подобаващо и да забрави всичко останало за известно време. Все пак я има тръпката и постоянното очакване безредните сцени да акумулират в себе си достатъчно връзки, за да придобият завършеност.

„Кутия за птици“ на Джош Малерман

   Обсебващият страх на оцелелите

   Страхът от неизвестното е наистина обсебващ. Това е един от многото изводи, които човек би си направил, ако прочете „Кутия за птици“ („Deja Book“, 2015, с превод на Невена Дишлиева-Кръстева), първият опит на Джош Малерман да привлече читателското внимание. Някои от нас се подиграват на страха, осмиват хората, които „постигат“ завидни висоти в страхуването от заобикалящият ни свят и никога не са се замисляли, че страхът всъщност означава оцеляване. Страхът е в природата ни. Сега страхът се крие дълбоко под мозъчната кора и напомня за себе си в момент на опасност. В днешно време страхът може да доставя и удоволствие – нещо едва ли не противоестествено на човешката природа. 

„ЧЕРВЕН ИЗГРЕВ“ („ЧЕРВЕН ИЗГРЕВ“, КНИГА 1) НА ПИЪРС БРАУН

   Антиутопия с космически мащаби

   Първоначално смятах, че антиутопиите са изцяло позиционирани на Земята. Нямам представа откъде ми хрумна това, но вече знам, че малката ни планета, сравнена с размера на космическото пространство, е тясна за писатели, които имат по-големи цели. Пиърс Браун се е заел с нелеката задача да надгради този така популярен жанр и да го изстреля първо на Луната и Марс, а след това из цялата Слънчева система. И тук антиутопията опира леко в научната фантастика – съвсем леко, но достатъчно, за да ме заинтригува много. „Червен изгрев“ („Сиела“, 2015) се оказа далеч по-мощна книга от „сгушените“ в земни условия нейни подобия и се радвам, че е и дебютна за самия Браун. Заслужава си да се види как ще се развие кариерата му. Надявам се втората част на трилогията да излезе скоро, а за третата ще се наложи да чакам до началото на следващата година. Но да видим с какви впечатления останах от първата.

   И тази, както и всички останали антиутопии, се занимава с описването на народ, поробен от група ентусиазирани противници на демокрацията, които се заемат със задачата да налагат властта си с жестокост и всяване на страх. Историята ни пренася на Марс, където милиони първопроходци се трудят под скалите, за да добиват материали, които са нужни за тераформирането на планетата. Те са Червени – най-низшата каста, която живее в тунелите, прокопавани с много усилия в почни невъзможни условия за живот. Поколения от тях вярват, че самите те са брънката, от която зависи изграждането на една процъфтяваща цивилизация. Под повърхността животът е къс и труден – тринайсетгодишните са вече достатъчно пораснали, за да вършат най-тежката работа, а на четиринайсет могат да мислят за създаването на собствено семейство. Дароу е вече на шестнайет и е спец в една от най-трудните и опасни професии – Пъклолаз. С грубо стъкмен скафандър тип Пържилник, той се вре къде ли не из тунелите, за да заслужи храната на клана си. И… това е – всеки ден е ден, в който смъртта ще бъде измамена. Навсякъде из тунелите са пръснати монитори, които агитират за послушание и упорит труд, за да не се наложи обичайното наказание за неподчинение – смърт. От време на време идват членове на най-висшата каста – Златните, за да напомнят за какво се борят всички.

   „Вие, храбри Червени първопроходци на Марс – най-силните от човешкия род, – се жертвате в името на прогреса, жертвате се, за да прокарате пътя за бъдещето. Вашият живот, вашата кръв плащат в аванс безсмъртието на човечеството, когато ние ще заживеем отвъд Земята и Луната. Вие отивате там, където ние не бихме могли. Вие страдате, за да не страдат другите.“

   Всъщност доста ме заплени началото – дори дългият ми стаж като читател на фантастика не ми позволи да застана в опозиция на тарикатските прийоми на писателите – да вземат наготово идея от класиката и просто да я почовъркат от всички страни, префасонирайки я в своя. Самият Дароу не е кой знае какъв голям герой – неговата мисия да измъкне Червените от блатото на робството никак не му е по душа. Идеята простолюдието да завземе властта, си е чиста проба комунистически идеал. Но все пак това не е идея на Дароу, а на местните „партизани“, които от доста време се опитват да изпратят на повърхността свой „представител“, дегизиран като Златен, за да постелят с червен килим пътя си към властта. Ситуацията доста напомня на тази, в която определени хора се „програмират“ да извършват неща, които самите те никога не биха направили, ако са с ума си – завеждат Дароу до място, от което той е пределно възхитен: пълно с дървета, трева, прозорец с изглед към звездите и т.н. Миризмата на свобода го опива до делириум и дори скорошната смърт на любимия човек не е в състояние да го откъсне от видението.

   Все пак Браун се измъква от клишето и замисля доста стройна система за висшите кръгове на властта. На повърхността на Марс не живеят в мир и спокойствие, а воюват помежду си с всички възможни средства и под строгостта на куп „иновативни“ закони (съвсем в реда на нещата за скучаещите властимащи). Няма да издам прелюбопитните подробности, но ще спомена онази част, която се докосва до научната фантастика в книгата: антигравитационни обувки, напредничави медицински манипулации, космически флотилии, междупланетни пътешествия, тераформиране на множество светове. Тук диктаторите са на светлинни години пред познатите ни от историята, че и дори от множеството стандартни антиутопии. Космическият мащаб на историята в „Червен изгрев“ просто плаче да бъде изкопиран от други автори. Дори се надявам това да се случи, защото може да доведе до по-засилен интерес на младите читатели към научната фантастика. С тъга осъзнавам, че антиутопиите са едва ли не единственото, което могат да търсят тийнейджърите в книгите. „Червен изгрев“ може да послужи като трамплин към по-сериозните фантастични книги – научната фантастика.

   Оставам с добро чувство към книгата, въпреки че е написана за по-млади читатели. Пиърс Браун е автор с вкус, който напълно ме задоволява. Ако търсите път към научната фантастика, може да започнете именно с тази книга.

Оценка от мен: 4.3 / 5

Други ревюта:

Книголандия

Аз чета

Приумици

Shadow Dance

My_Life

„Феноменът“ („Легенда“ – книга 2) на Мари Лу

   Втората книга от трилогията навлиза смело сред тайни, които трябва да видят бял свят

   Радвам се, че избрах именно тази тийнейджърска антиутопична трилогия, защото може да повлече крак към други от нароилите се подобни издания. Жанрът позволява да се създават доста ярки образи, които всеки може да съпоставя с известни личности от историята. Все още е трудно да се откриват и обезвреждат диктатори, преди да направят белята с масовите убийства на невинни граждани, оказали се на неправилното място и в неправилното време. Антиутопиите са един вид паралелни реалности, в които познати личности като Хитлер, Сталин, Мао, Кадафи, Мугабе, Ким Чен Ир и много други, могат да приемат нови образи. Във „Феноменът“ („Хермес“, 2014) на Мари Лу нещата стоят малко по-поносимо, защото Електор Примо оставя след себе си млад и неопитен наследник. В „Легендата“, първата книга от трилогията, е описана стройна система, която има амбициите да просъществува векове наред. Направи ми впечатление, че Мари Лу доста умело и подробно е обрисувала една безрадостна и гадна обстановка. Във втората книга събитията вече подсказват, че може да има промяна към по-добро – борбата за надлъгване е безмилостно жестока и първите стъпки към спасението са направени.