„Последната територия“ на Момчил Николов

Територията на сънищата

1-12345665432   Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх.  Има още

„Небостъргач“ на Дж. Г. Балард

Висините и падението

1-12345432   Тревогите, че с течение на времето класиките във фантастиката изгубват от мощта на внушенията си, са безпочвени. Тук не е важно дали ще станеш пророк, пишейки за бъдещето, а дали си имал смелост да се противопоставиш на желанието за създаването на някакво съмнително утопично бъдеще. Не за друго, а защото никой не може да ни го даде. Дълбоко в себе си усещаме напрежението от неизвестността и се крепим на надеждите за нещо по-добро, което да ни направи щастливи и доволни. Но истината е, че ни трябва друго, от което да се уплашим, за да не се отпускаме прекалено, да имаме едно наум за непредвидимото.  Има още

„Водосрез“ на Паоло Бачигалупи

Истински апокалипсис

1-198277_b   В реда на нещата е от време на време да се появяват такива книги – за борбата между хората и природата, за грешките и последствията, които един високоцивилизован вид оставя в наследство на децата и внуците си. Картината във „Водосрез“ („Сиела“, 2016, с превод на Елена Павлова) е апокалиптична, нездрава, рушаща устоите на градената с хилядолетия цивилизация. Това са остатъците от стихийното технологизиране на малката планета, късметлийски успяла да събере всички необходими елементи за развитието на интелигентен живот. Но, както обикновено се получава в един сблъсък между човека и природата, последната винаги излиза напред с едни гърди.  Има още

„Екс орбита“ на Васил Георгиев

 България над всички – с ирония към бъдещето
1-199793_b

   Отдавна се питах дали е възможно някой да напише роман за бъдещето на българите като народ, без да включва космически кораби, свръхтехнологии или да се впуска в нереалистични фантазии. Ние си се познаваме и едва ли ще се намерят хора, които с чиста съвест да си фантазират за колосална промяна в мисленето и начина на живот точно на територията на България. При нас идеализмът се родее по-скоро с личната настройка и няма нищо общо с цялостното добруване на нацията. Тарикати ли сме, глупави ли сме, или просто така ни харесва? Въпроси колкото щеш, а отговорите са малко и в по-голямата си част са мъгляви или половинчати. А може би не искаме да има отговори. Има още

„Героят“ („Легенда“ – книга 3) на Мари Лу

   Борба за интереси, борба за разум

1-192159_b   Най-после стигнах до края на трилогията, с която Мари Лу доста вдигна летвата на предпочитанията ми в жанра. Може би един ден ще прочета прословутата „Игрите на глада“ и ще разбера докъде се простират интересите ми сред многобройните тийнейджърски антиутопии. Засега се радвам, че Мари Лу се показа като наистина умела в писането и за три книги успя да ме нахъса да потърся и други толкова добре описани бъдещи световни сътресения. Жалкото  е само, че в повечето случаи са намесени Съединените щати. Все пак в трилогията са споменати и други части от света и е разяснено доста добре откъде идва цялата тази катастрофичност в сюжета. Мога да спомена стопяването на ледовете в Антарктика, наводняването на огромни територии от САЩ и последвалото въздигане на новите световни сили: самата Антарктика и Африка. Да, има какво да се обсъди, но първо трябва да преминете през „Легендата“ и „Феноменът“, които постепенно разкриват цялата ситуация. На мен най-много ми допадна рязкото променяне на мащабите, когато се разбира, че Републиката и Колониите са просто две петна на картата, а размерът на света е просто лично усещане на всеки от героите. Тази подсказка няма да наруши по никакъв начин удоволствието от четенето, тъй че дишайте спокойно.

„Кучешките звезди“ на Питър Хелър

   За да оцелее духът и тялото

1-173175_b   Мощната вълна от антиутопии за тийнейджъри вече доста години разрушава света по всякакъв начин и се гордее с нестихващия интерес на младите. От тях не съм прочел достатъчно и си планирам няколко заглавия. Но стане ли въпрос за сериозни антиутопии, няма начин да не посегна към тях. Именно такава е „Кучешките звезди“ („Екслибрис“, 2013, с превод на Борислав Стефанов), написана от Питър Хелър. На пръв поглед книгата не привлича с нищо особено, но между кориците се крие един трудно податлив за несвикналия читател текст. Първата ми мисъл беше: „Как е успял да си свърши работата преводачът, когато половината изречения в книгата не биха издържали на нито една дори повърхностна читателска проверка?“ Реших да не си блъскам главата и продължих с четенето.

„Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел

   За цивилизацията и цивилизацията след нея

 1-84837487  Нямам особено подходящо заглавие за ревюто на тази книга. Като че цялото ми впечатление от нея се размива прекалено много и нито едно изречение не е достатъчно ярко, за да служи като отправна точка. Би ми било интересно и да надникна отвъд книгата, след края ѝ, защото цялата тази смес от минало и настояще, размесени по необичаен начин, не ми беше достатъчна, сякаш историята можеше да продължи безкрайно дълго в още няколко тома. „Станция Единайсет“ („Екслибрис“, 2015, с превод на Борислав Стефанов) стои доста встрани от повечето антиутопии и не създава достатъчно напрежение, за да може читател като мен да се задъха подобаващо и да забрави всичко останало за известно време. Все пак я има тръпката и постоянното очакване безредните сцени да акумулират в себе си достатъчно връзки, за да придобият завършеност.

„Кутия за птици“ на Джош Малерман

   Обсебващият страх на оцелелите

1-193503_b   Страхът от неизвестното е наистина обсебващ. Това е един от многото изводи, които човек би си направил, ако прочете „Кутия за птици“ („Deja Book“, 2015, с превод на Невена Дишлиева-Кръстева), първият опит на Джош Малерман да привлече читателското внимание. Някои от нас се подиграват на страха, осмиват хората, които „постигат“ завидни висоти в страхуването от заобикалящият ни свят и никога не са се замисляли, че страхът всъщност означава оцеляване. Страхът е в природата ни. Сега страхът се крие дълбоко под мозъчната кора и напомня за себе си в момент на опасност. В днешно време страхът може да доставя и удоволствие – нещо едва ли не противоестествено на човешката природа.  Има още

„ЧЕРВЕН ИЗГРЕВ“ („ЧЕРВЕН ИЗГРЕВ“, КНИГА 1) НА ПИЪРС БРАУН

   Антиутопия с космически мащаби

   Първоначално смятах, че антиутопиите са изцяло позиционирани на Земята. Нямам представа откъде ми хрумна това, но вече знам, че малката ни планета, сравнена с размера на космическото пространство, е тясна за писатели, които имат по-големи цели. Пиърс Браун се е заел с нелеката задача да надгради този така популярен жанр и да го изстреля първо на Луната и Марс, а след това из цялата Слънчева система. И тук антиутопията опира леко в научната фантастика – съвсем леко, но достатъчно, за да ме заинтригува много. „Червен изгрев“ („Сиела“, 2015) се оказа далеч по-мощна книга от „сгушените“ в земни условия нейни подобия и се радвам, че е и дебютна за самия Браун. Заслужава си да се види как ще се развие кариерата му. Надявам се втората част на трилогията да излезе скоро, а за третата ще се наложи да чакам до началото на следващата година. Но да видим с какви впечатления останах от първата.
   И тази, както и всички останали антиутопии, се занимава с описването на народ, поробен от група ентусиазирани противници на демокрацията, които се заемат със задачата да налагат властта си с жестокост и всяване на страх. Историята ни пренася на Марс, където милиони първопроходци се трудят под скалите, за да добиват материали, които са нужни за тераформирането на планетата. Те са Червени – най-низшата каста, която живее в тунелите, прокопавани с много усилия в почни невъзможни условия за живот. Поколения от тях вярват, че самите те са брънката, от която зависи изграждането на една процъфтяваща цивилизация. Под повърхността животът е къс и труден – тринайсетгодишните са вече достатъчно пораснали, за да вършат най-тежката работа, а на четиринайсет могат да мислят за създаването на собствено семейство. Дароу е вече на шестнайет и е спец в една от най-трудните и опасни професии – Пъклолаз. С грубо стъкмен скафандър тип Пържилник, той се вре къде ли не из тунелите, за да заслужи храната на клана си. И… това е – всеки ден е ден, в който смъртта ще бъде измамена. Навсякъде из тунелите са пръснати монитори, които агитират за послушание и упорит труд, за да не се наложи обичайното наказание за неподчинение – смърт. От време на време идват членове на най-висшата каста – Златните, за да напомнят за какво се борят всички.

   „Вие, храбри Червени първопроходци на Марс – най-силните от човешкия род, – се жертвате в името на прогреса, жертвате се, за да прокарате пътя за бъдещето. Вашият живот, вашата кръв плащат в аванс безсмъртието на човечеството, когато ние ще заживеем отвъд Земята и Луната. Вие отивате там, където ние не бихме могли. Вие страдате, за да не страдат другите.“

   Всъщност доста ме заплени началото – дори дългият ми стаж като читател на фантастика не ми позволи да застана в опозиция на тарикатските прийоми на писателите – да вземат наготово идея от класиката и просто да я почовъркат от всички страни, префасонирайки я в своя. Самият Дароу не е кой знае какъв голям герой – неговата мисия да измъкне Червените от блатото на робството никак не му е по душа. Идеята простолюдието да завземе властта, си е чиста проба комунистически идеал. Но все пак това не е идея на Дароу, а на местните „партизани“, които от доста време се опитват да изпратят на повърхността свой „представител“, дегизиран като Златен, за да постелят с червен килим пътя си към властта. Ситуацията доста напомня на тази, в която определени хора се „програмират“ да извършват неща, които самите те никога не биха направили, ако са с ума си – завеждат Дароу до място, от което той е пределно възхитен: пълно с дървета, трева, прозорец с изглед към звездите и т.н. Миризмата на свобода го опива до делириум и дори скорошната смърт на любимия човек не е в състояние да го откъсне от видението.
   Все пак Браун се измъква от клишето и замисля доста стройна система за висшите кръгове на властта. На повърхността на Марс не живеят в мир и спокойствие, а воюват помежду си с всички възможни средства и под строгостта на куп „иновативни“ закони (съвсем в реда на нещата за скучаещите властимащи). Няма да издам прелюбопитните подробности, но ще спомена онази част, която се докосва до научната фантастика в книгата: антигравитационни обувки, напредничави медицински манипулации, космически флотилии, междупланетни пътешествия, тераформиране на множество светове. Тук диктаторите са на светлинни години пред познатите ни от историята, че и дори от множеството стандартни антиутопии. Космическият мащаб на историята в „Червен изгрев“ просто плаче да бъде изкопиран от други автори. Дори се надявам това да се случи, защото може да доведе до по-засилен интерес на младите читатели към научната фантастика. С тъга осъзнавам, че антиутопиите са едва ли не единственото, което могат да търсят тийнейджърите в книгите. „Червен изгрев“ може да послужи като трамплин към по-сериозните фантастични книги – научната фантастика.
   Оставам с добро чувство към книгата, въпреки че е написана за по-млади читатели. Пиърс Браун е автор с вкус, който напълно ме задоволява. Ако търсите път към научната фантастика, може да започнете именно с тази книга.
Оценка от мен: 4.3 / 5
Други ревюта:

„Феноменът“ („Легенда“ – книга 2) на Мари Лу

   Втората книга от трилогията навлиза смело сред тайни, които трябва да видят бял свят

1-188652_b   Радвам се, че избрах именно тази тийнейджърска антиутопична трилогия, защото може да повлече крак към други от нароилите се подобни издания. Жанрът позволява да се създават доста ярки образи, които всеки може да съпоставя с известни личности от историята. Все още е трудно да се откриват и обезвреждат диктатори, преди да направят белята с масовите убийства на невинни граждани, оказали се на неправилното място и в неправилното време. Антиутопиите са един вид паралелни реалности, в които познати личности като Хитлер, Сталин, Мао, Кадафи, Мугабе, Ким Чен Ир и много други, могат да приемат нови образи. Във „Феноменът“ („Хермес“, 2014) на Мари Лу нещата стоят малко по-поносимо, защото Електор Примо оставя след себе си млад и неопитен наследник. В „Легендата“, първата книга от трилогията, е описана стройна система, която има амбициите да просъществува векове наред. Направи ми впечатление, че Мари Лу доста умело и подробно е обрисувала една безрадостна и гадна обстановка. Във втората книга събитията вече подсказват, че може да има промяна към по-добро – борбата за надлъгване е безмилостно жестока и първите стъпки към спасението са направени.

„Легендата“ („Легенда“ – книга 1) на Мари Лу

 Терор и страх в постапокалиптична Америка

1-183080_b   Това е първата тийнейджърска антиутопия, която чета и съм щастлив, че ми допадна. Малко ми е странно, че младите читатели се прехласват по книги с описано откровено насилие срещу деца, но това си е литература като всяка друга – явно това им харесва на децата и писателите реагират адекватно към нуждите на пазара. Антиутопиите вече си имат хиляди фенове в България и изобщо не е чудно моето любопитство към този вид литература. Класическите антиутопични романи са познати на всички, включително и на мен, но сега ще се занимаем с превърналите се в мода техни тийн варианти. Героите, разбира се, са младежи на възрастта на учениците и не отстъпват по умения във всякакви области от възрастните. Разликата е, че децата имат по романтични представи за чувствата, които изпитват и съответно държанието им се предопределя от възрастта.

"ВЕТЕРАН" НА ГАВИН СМИТ

Тежка военна фантастика, променяща възгледи и смисъл

   Гавин Смит не ме изненада много, въпреки смелостта си да вкара в сюжета интересни герои със странни въжделения и страсти. Книгата развлича и си е добра военна фантастика, но изграденият от автора свят е поредния опит да се покаже колко глупаво и ограничено може да е човечеството, толкова много, че да съсипе не само планетата, на която живее, но и себе си.
   Разумът вирее на Земята под мрачно и негостоприемно небе. Войната е нещо обичайно през последните няколкостотин години, което е достатъчна причина технологиите, съвсем естествено, да се сраснат с хората. Войниците са дрогирани бойни полумашини, при които естественият за човека вид е нещо неразумно и ограничаващо, а резултатът от киборгизирането е масова смърт по бойните полета. Преди шейсет години, човечеството е поставено пред угрозата от изтребление от странна извънземна раса, която мачка наред и побеждава във всяка битка. Те са Нинджи и Берсерки – цивилизация, продукт на генно инженерство. Насилието е превзело страниците на „Ветеран“ с грозни подробности, а героите понасят безчет травми и кръвопускане, което не е особен проблем, защото могат буквално да бъдат поправени.
   Джейкъб Дъглас смята, че е приключил с военната си кариера и заедно с останалите натирени ветерани, се е отдал на безсмислени забавления: незаконни боеве, алкохол, дрога и виртуални почивки в специални стаички, в които няма забранени неща. Не всички ветерани имат този късмет – повечето обикалят бунищата и просят, останали без части от телата си, ненужни и отритнати от политическата върхушка. За Джейкъб всичко тече лежерно и без много усилия, докато не е привикан за мисия от човек, който не харесва – майор Ролистън. Едно извънземно успява да преодолее защитите на Земята и се разбива безславно. Нашият герой тръгва по следите му и среща спътници, с които споделя бъдещите си приключения, изпълнени с превратности и неочаквани обрати. Спътниците му са любопитни персонажи – малката проститутка Мораг (малко чудовище, ако питате мен), журналиста Хауърд Маджи и сержант Грегър Макдоналд (бойните другари на Джейкъб), религиозния хакер Езичник (в книгата всички хакери са религиозни!!!, търсещи своя Бог във виртуалното пространство), воина гуркха Рану и пирата киборг Балор (страшен главатар на пасмина видоизменени във водни чудовища хора).
   Много писатели са поели по лесния път на военната фантастика, което не е учудващо, понеже и в настоящето човечеството все води някакви битки на всякакви фронтове. Различни групи от населението на Земята са си заградили свои територии, които защитават, понякога с цената на войни, предизвикани от всякакви политически възгледи. Аз с нетърпение чакам някакви (каквито и да е) извънземни да ни стреснат, за да преосмислим ценностите си и да не си играем глупавите игрички на планета, която е общ дом за всички.

 

    Прекарах си чудесно с книгата на Гавин Смит. Написана е умело, с много хумор (аз поне се забавлявах) и много, ама много екшън.
   Тази визия за бъдещето е грозна и по-добре да не ни се случва, въпреки че кибернетиката продължава своето развитие с бесни темпове и не виждам някой да се притеснява, че военната индустрия намира все нови и нови начини да навреди на невинните граждани. Виновниците за страданията са шепа хора, които са известни с гръмкото определение „лидери“, а всъщност са ненаиграли се пораснали деца, служещи на имагинерни идеи и фантазии, останали от древни времена. Техните послушковци получават хартийки (нарочно съм пропуснал кавичките), за да им се кланят и да изпълняват много често неуместни и безсмислени заповеди. Но… както и да е.

Още ревюта:
Книголандия
Книгозавър
Shadow Dance
Изумен
The dark corner
Scifi.bg

"МАНИФЕСТЪТ НА ЕДИН БОГ" НА СТОЯН АВДЖИЕВ

Първи роман на Стоян Авджиев, криещ голям потенциал

    Увлекателно написан кратък роман на младия Стоян Авджиев, в който сюжетът е достатъчно атрактивен за широката публика. Някои сцени са претупани набързо, но пък основната идея е развита почти перфектно. Слабости могат да се намерят, но като за първи роман, надявам се не и последен, авторът е преценил достатъчно своите възможности, пък и е вплел в повествованието своя философски потенциал. Ако Авджиев има писателски цели, трябва да създава и герои, които да бъдат еталон в творчеството му, да бъдат достатъчно ярки, за да покълнат в съзнанието на читателите. В писането има магия, която се крие в умението на автора да привлече първо издателя, а след това и читателя с качествата на своята проза и със собствения си усет и знания. Авджиев безспорно има знания. Аз останах доволен.
   Доминик Кейн е нахъсан млад студент по физика, който е решил веднъж и завинаги да спечели надпреварата в научните среди със своето велико изобретение – проект, който ще спъне корпоративната наглост в световен мащаб. С почти магичен усет и стремителна отдаденост, той се заема с конкурсния проект на тема: „Да създадем по-добро утре“ за проектиране на иновативно изобретение, на което основното приложение е свързано със сектора на отбраната. Доминик не е сам, помага му небезизвестния хакер Джеръми „Плъха“ Бейкър, постигнал своята слава с „пробиването“ на държавни сървъри, за което е вкаран в списъка на потенциално опасните за сигурността на държавата хора. Мисията на Доминик крие своите корени в детството му, когато съдбата го запраща към централата на мегакорпорацията „Омега“ с несвойствената за потенциала на ума му задача да бъде хигиенист. Подготовката отнема години, но довежда героя до мига на победата. Мечтата да се превърне в Бог е готова да бъде реализирана.
   Всъщност този роман може да бъде разработен в далеч по-голям мащаб. Маркирането на определени събития в повествованието, без да претърпят сериозно развитие, не е грешка или някакъв недостатък, но читателят може да остане неудовлетворен от пренебрегването на някои сюжетни линии. Надявам се този роман да полежи в съзнанието на автора като мигаща лампичка, която да засвети след време като свръхнова и да роди мащабно произведение, изтъкано от интересни герои в една почти правдива вселена.

 

   Надявам се някой ден български писател да вкара България в „голямата игра“ с някой готин научнофантастичен роман. Постоянно чета за американски агенти и тайни лаборатории в Съединените щати или Великобритания, а герои са все са чужди учени и капацитети. Трябва да вкараме България във фантастичната литература.

Друго ревю за книгата от Христо Блажев, отговорен за публикуването ѝ:
Книголандия