„Гробище за домашни любимци“ на Стивън Кинг

Смъртта тегли отвъд зримото

   Ако ужасът има лапи, то той ги протяга към смъртта и тайнственото ѝ очарование в литературата. След няколко класически и модерни теми, свързани с жанра, Кинг се насочва директно към последния стон на погубените души и страданието на живите, погребали своите близки. Естествено, в „Сейлъм’с Лот“ също се прокрадват идеи за връщане от смъртта (без да включваме призрачните проявления), но „Гробище за домашни любимци“ („Бард“, 2019, с превод на Весела Прошкова) прегръща темата с щедро изцапани пръсти и я превръща в зловеща история, която има способността да предизвиква кошмари. Тук митологичната част е заета древно индианско поверие и тайнствено гробище, обитавано от сили отвъд смъртта. По това време читателите са си изградили специално отношение към писателя и творчеството му. Страшните истории вече са запълнили солидна част от рафтовете вкъщи и никой не иска да бъде разочарован. Всъщност смъртта е вечна тема, накъдето и да се взре човек, но ако се пренесе с всичките си „фокуси“ в съвремието ни, то нещата опират или до лудост, или до възкресяване на легендите. Нека избягаме от почти забавните начини за „комуникация“ с мъртвите и да се насочим към по-зловещите варианти, дали на тази книга култовия статус на една от най-обичаните книги на Краля.

„Особени сезони“ на Стивън Кинг

Четири вдъхновения

 Не си спомням точно кога за пръв път четох тези новели, но пък помня усещането, въпреки че беше доста отдавна. Тогава вече имах впечатление от няколко книги на Кинг и очаквах все зловещи истории. Сигурно и читателите на първите му романи са били напът да свикнат с това очакване. Той признава, че е бил предупреден навреме, но не се е уплашил достатъчно. Така или иначе Кинг е изпитвал нужда и удоволствие да пише, да развива и пресъздава малки или големи идеи, да се захваща с неща, които му правят впечатление. Самият аз мисля, че дори не си е представял да пише само в определен жанр. Друг въпрос е какво е мислил редакторът му тогава. Пък и това са новели. Друго си е да получиш пълнокръвен роман, който да те „разсее“ за по-дълго време. Преди това Кинг събрал ранните си разкази в сборника „Нощна смяна“, много от които публикувани първоначално в известни списания – нещо като подарък след първите успешни романи. Той казва, че никога не знае докъде ще го доведе поредната история. Някои просто не стават романи или не влизат изцяло в жанра хорър. Точно това имаме в „Особени сезони“ („Бард“, 2009, с превод на Симеон Николов) – едни прелестни творения, писани между последните му тогава книги, които говорят доста красноречиво, че Кинг има особено богат идеен ресурс и разпознаваем стил, дори да „бяга“ от най-страшните си произведения. Освен това оттук са тръгнали и едни от най-обичаните филмови адаптации. За мен пък изобщо не стои въпросът дали харесвам тези новели. Определено ги обожавам.

„Проектът ‘Аве Мария’“ на Анди Уеър

Епично пътуване с много неизвестни

 Изминаха повече от седем години от срещата ми с „Марсианецът“, но това не ми пречи и сега да изпитвам подобаващо вълнение при спомена за тази книга на Анди Уеър. Епично, приключенско, забавно… А и сериозно, ако говорим за научната фантастика такава, каквато заслужава да бъде. Междувременно се появи и „Артемида“, без да постигне нито нужното ниво, нито претенциите на автора. Разбира се, и нея прочетох с удоволствие, но разликата се усещаше през цялото време. Нямам предвид техническите подробности и науката, от които Уеър черпи щедро. Дали щеше да има още от изпитаната формула? Отново минаха години и най-после „бинго!“. В „Проектът ‘Аве Мария’“ („Бард“, 2021, с превод на Иван Иванов) имаме мащаб, енергия и несравнимо повече наука, която трябва да помогне за спасяването на човечеството. Ако това напомня на много други книги, разликата несъмнено я прави Анди Уеър. Време е за пътуване с повече неизвестни, отколкото класическата математика е склонна да позволи и истинско предизвикателство за възможностите на човешките технологии. Радвам се изключително много, че авторът не преследва неизвестното бъдеще, пълно с предполагаеми фантастични изобретения, а остава в орбитата на разбираемото и логичното, каквото ни предоставя съвременността. Е, Грейс, героят на този роман, е учител, който не иска да се занимава с подобни епични гадости, но пита ли го някой? 😃

„Пътна мрежа“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Бунт за възмездие

 Историята показва, че всичко започва от „Кери“ и онова, което Кинг пише преди този кратък роман, не е достатъчно добро за публикуване, като изключим няколко десетки разкази, намерили място първоначално в популярни списания. Това са романи от чекмеджето, които са преки свидетели на упоритостта на един начеващ автор да пробие сред големите. След като става известен като хорър писател с няколко романа и сборник с разкази, публикуването на нещо различно едва ли би се приело с ентусиазъм. Любопитството на Кинг ражда Ричард Бакман и под този псевдоним започват да излизат преработените му ранни романи. Вече писах за експерименталните „Гняв“ и „Дългата разходка“. С „Пътна мрежа“ („Бард“, 2005, с превод на Иван Коларов) обаче нещата са други. Тук имаме пълнокръвен роман, драматична семейна история, която не парадира с харизматични герои, но пък поставя множество въпроси, наситени с илюзии и стремежи, каквито се раждат при всеки бунт за справедливи каузи. Тази история се изследва бавно и с внимание, макар да среща и непреклонни читатели, които очакват един атрактивен Кинг и много забавни моменти. Ако се подготвите за психологическа драма, няма да сгрешите.

„Живата факла“ („Подпалвачката“) на Стивън Кинг

Огънят на Апокалипсиса

   Прехвърлил първите години от успешната си кариера на писател, Стивън Кинг продължил да търси сюжети с герои, носители на парапсихически способности. Това била добра новина за постоянно увеличаващата се маса от почитатели, свикнали да получават все нови и нови порции освежаващ хорър. Не бих го винил, защото точно тези първи романи ще се окажат трамплин за най-епичните му и мрачни творби. Не след дълго и един класически американски автомобил ще започне да проявява признаци на своеволие. 😉 Страхът рядко има едно лице, затова може да влезете в капана му дори да не ви е страх от духове и хора с необикновени способности. При Кинг нещата имат и друга страна. Да, обича да плаши и интригува, но и е придирчив към самата история. Понякога може да ви се стори, че е твърде подробен и „раздут“, сякаш не може да остави дори малко на читателското въображение. Но твърде често тази „писателска тлъстина“ се оказва необходима, за да направи илюзията по-съвършена – все едно потапя самата реалност в блато, от което няма измъкване. Така е и с „Живата факла“ („Бард“, 2006, с превод на Вихра Манова) – роман, сякаш излязъл от най-тъмните катакомби на американската лудост, времето на тайните правителствени организации, чиито бюджети нямат горна граница, нито особени скрупули относно работата си. Така да се каже, дайте да се подготвим, защото не се знае кой ще ни изненада неприятно.

„Мъртвата зона“ на Стивън Кинг

Да съзреш отвъд

   От самото начало на кариерата си Стивън Кинг приема присърце темата за парапсихическите таланти, заедно с последиците от тях, и я развива до съвършенство в няколко романа. Това определено се е харесало на тогавашната публика и авторът получава прозвището Крал на ужаса. Както се казва, почвата е облагородена, трябва само да се обере реколтата. „Кери“ е наистина прекрасно начало, но „Мъртвата зона“ („Бард“, 2017, с превод на Стоянка Ангелова) е далеч по-сложен роман, дълбоко потънал в „екстремните“ години на американската политика и амбиции. Доста време си задавах въпроса защо точно тази книга на Кинг е избрана като подходяща за издаване у нас в далечната 1986 година и скорошното препрочитане ми даде добро предположение. (В това издание е запазен стария превод, изпълнен прекрасно в стилистиката на автора.) В сюжета присъстват доста примери за религиозна разюзданост и политически машинации, които създават определена настройка към Западните общества. А ако вникнем в идеята, лесно ще разпознаем подбудите за написването на произведението. Представете си, че някой е способен да влияе на случващото се в едни от най-невралгичните години в съвременната американска история. Той със сигурност трябва да притежава умение, което да го поставя в достатъчно благоприятна позиция. Изненадващо, но това се оказва един обикновен Джон Смит, толкова невидим и невзрачен, колкото и името му.

„Дългата разходка“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

В капана на поредната крачка

   „Дори запасите от страх могат да се изчерпят, когато смъртта е в изобилие“, мисли си Рей Гарати, докато преодолява поредната миля. „Дългата разходка“ („Бард“, 2016, с превод на Юлиян Стойнов) е твърде ранно произведение, чиято идея се е прокраднала още в студентските години на Кинг. Не е тайна, че много от книгите на автора имат препратки към петдесетте и шейсетте години, когато в американската действителност са се случили много сътресения. Кинг е от следвоенните деца, превзети от мисълта за дълбока промяна, живот на гребена на зараждащата се буря. Дете на времето си, както се казва. След първите си успешни романи, той вади от чекмеджето „бунтовни“ ръкописи като „Гняв“ и „Дългата разходка“. Псевдонимът Ричард Бакман се оказва чудесно прикритие за публикуването им, макар времето на този бунт да е останало в миналото. Първоначално интересът към тях не е бил толкова голям, но е било и някак неестествено да не последва своеобразен отглас на Кинг след нашествието на битниците и хипитата. Влечението му към хорър литературата определено върши своята работа, а разкритието за авторството по-късно помага на ранните романи да се превърнат в неделима част от творчеството на знаменития писател. Поредното поколение читатели на Краля едва ли виждат нещо друго в „Дългата разходка“, освен необичайна дистопия, написана в неповторимия му стил. Дори гледана само по този начин, тя определено е станала любима на милиони читатели по цял свят.

„Сблъсък“ (Том 1 и 2) на Стивън Кинг

Капитан Трипс опустошава света

   Може би всеки писател на страшни и фантастични истории си мечтае един ден да разруши света или да го промени драстично, поне върху хартия. Така възможностите и изборите наистина стават безкрайни. След няколко успешни романа и сборник с разкази, явно везната се е наклонила в правилната посока и Кинг е поел по пътеката на пълното прекрояване, каквото в негов стил означава да извае мащабно платно, чиито краища се размиват в безкрая, огънати от впечатляващото му въображение. Всъщност в първото си издание романът е бил съкратен с близо 400 страници, защото финансовият отдел изчислил, че новата книга на Кинг може да поеме точно определена цена. Но десет години след това орязване, вече Кинг води парада и величието на произведението му е възвърнато.

„Планетата на ветровете“ на Джордж Р. Р. Мартин и Лайза Татъл

Полет сред ветровете

   Продължавам да чета и препрочитам по-ранните произведения на Мартин и се убеждавам все повече, че има смисъл да си ги припомняме в нови издания. Освен качествена фантастика, сред страниците има достатъчно истории от типа „замисли се“, макар да са писани за забавление на читателите с въображение. Но в „Планетата на ветровете“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов) има достатъчно и от Лайза Татъл, за да се превърне в една приказна история за мечтите, които могат да се сбъднат, стига да го искаш достатъчно силно. Звучи като съвет към хлапе, като някакво наивно правило за живота, от което се объркваш все повече и повече, защото всичко наоколо показва, че ти трябва повече късмет, а не само огромно желание. Така или иначе книгата се чете леко, без да се „втурва“ към някакви сериозни изводи за човешкото и неговите безкрайни лутания чрез придобитото знание. 

„Пътешествията на Тъф“ на Джордж Р. Р. Мартин

Тъф – бизнесменът еколог, или Бог на галактиката

   Преди години Мартин се появи на българския пазар с няколко фантастични произведения, а след това настана „апокалипсисът“ с „Песен за огън и лед“, който почти „затри“ за читателите всичко, издадено от него преди това. Но Мартин е написал чудесни книги и беше редно да ги видим и тях, в последно време в нови издания и корици, така странно напомнящи епичната му фентъзи поредица (няма как иначе). Но пък фантастиката ми лежи повече на душата, така че започнах пътуването из тази необикновена Мартинова вселена без да му мисля. „Приключенията на Тъф“ („Бард“, 2018, с превод на Росен Рашков) дори я четох два пъти, вторият вече в новото издание, и съм доволен от своето решение. Мисля, че я оцених подобаващо едва сега, макар да си я спомням с добри чувства и тогава. Всъщност се оказа, че я харесвам доста повече от „Смъртта на светлината“, „В дома на червея“ и „Нощен ловец“. 

„Нощен летец“ на Джордж Р. Р. Мартин

Чужди светове

   Стане ли въпрос за далечни планети в някоя книга, веднага ми светва една лампичка и се впускам в предложеното пътешествие. Джордж Р. Р. Мартин не ме привлича много с фентъзи световете си, но фантастичните му произведения от седемдесетте няма как да пропусна. Ранният Мартин е плодовит на идеи и необикновени истории, така че въпросът дали да подхвана нещо, ми се струва безсмислен. Типично за хлапе, израснало през осемдесетте, фантастиката за мен е един вид добавена реалност, заедно със страшните прогнози за бъдещето на човечеството, от които почти припадам от удоволствие. „Нощен летец“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов и Милко Стоименов) носи именно такава сладост, затова приех този сборник присърце и останах изключително доволен. Освен това се радвам на новите издания, нищо че част от историите в тях вече съм прочел преди години. 

„Операция ‘Орфей’“ на Антъни Мосави

Технологии на ума

   Често отказвам книги, в които става въпрос за някое секретно разузнаване или политически машинации. Нещата са ясни още на първите страници, затова на мен ми трябва и нещо допълнително, малко „украса“, за да не заспя по средата на някое изречение. „Операция ‘Орфей’“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има точно такава вграден нишка, която създава мистерията и да води цялата интрига. Освен това е набъркан странен експеримент, нещо достатъчно замислящо за претенциозните читатели. Не че не сме чували за такива от Студената война, но това си е знак за някакъв потенциал. Мосави наистина умее да забърква каши около това и онова секретно разузнаване, но и се насочва към целта на експеримента. Целта е да се разгледат по-подробно психологическите ефекти и всичко да заприлича на една голяма мистерия. 

„Нощните ловци“ („Зона 51“) на Робърт Дохърти

Ловци на мистерии

   Преди двайсетина години започнах да чета една интригуваща поредица от Дохърти (псевдоним на Боб Майер), отново със заглавие „Зона 51“. Тогава беше нещо различно и постепенно изчетох всичките девет книги. Затова изобщо не се церемоних и грабнах новата мистерия. Принципно военната фантастика ми е доста тегава като жанр и изключенията са прекалено малко. „Нощните ловци“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има с какво да се похвали, но наистина напомня на маршируване по устав, ако мога така да се изразя. Сюжетът е с интрига и има доста мистерии, покрай които читател като мен би забравил всичко друго, докато не изчете книгата, поне докато не се сблъска описаните технологични средства за водене на война. Като цяло всичко изглежда като учебник на военните, били те барети или някой от тайните отряди със специално предназначение. 

„Междинна станция ‘Кенгуру’“ на Къртис Чен

Кенгуру скача в тълпа от проблеми

   Един шпионски трилър винаги може да се получи по-забавен, ако действието му се премести в космическото пространство. Къртис Чен явно е съзрял една чудесна идея в главата си и се е постарал да изпълни заданието по най-продуктивния начин. „Междинна станция ‘Кенгуру’“ („Бард“, 2018, с превод на Владимир Зарков) не е толкова мощно попълнение към поредицата „Избрана световна фантастика“, но си личи, че е писана за широка публика и може да позабавлява читателя за известно време. Лично аз не съм по шпионските истории, но затова пък с удоволствие разгръщам фантастичните. Ето повод да смеся двете, та поне да се отсрамя пред почитателите, защото не харесвам сюжети тип Джеймс Бонд. А, и да си внеса малко свежест сред навалицата от супергерои, размятани наоколо от киноиндустрията. 

„Друг свят“ на Джейсън Сийгъл и Кирстен Милър

Виртуалните демони

   Книгите за виртуална реалност отдавна са тема във фантастиката, още от осемдесетте години на 20-и век, така че едва ли има човек, който да се изненадва тепърва. На мен ми е интересна по-сложната визия и гледам да си доставям удоволствие с по-усъвършенствани виртуални светове, или такива с многобройни изненади, свързани с опасностите от „новата (вече не толкова нова) дрога“ на съвременния свят. „Друг свят“ („Бард“, 2018, с превод на Валерий Русинов) е по-скоро тийнейджърска драма с традиционните „тръшкания“ и любов, лутаща се между световете. За да бъде спечелена, младежът трябва да се сбори с виновниците за страданията на младата жена и да се докаже.