Спомни си за Пекелни
Когато откривам нещо неизразимо, но очарователно в книга, в ума ми започват да блуждаят важни въпроси. Написан по този начин, романът на Дезерабл е като въпрос, зададен на всеки негов читател, заел се да проследи съдбата на един литературен герой, толкова потаен и неуловим, че е създал около себе си нещо като тайнствена аура. Този симпатичен малък персонаж на Ромен Гари от „Обещанието на зората“ става символ на цяла една историческа епоха, разиграла се в рамките на почти сто години. Кой е господин Пекелни и защо е призван да носи подобна символика? Докато четях „Някой си господин Пекелни“ („Аквариус, 2019, с превод на Галина Меламед), попълвах все повече празнини и потъвах все по-дълбоко в тази литературна фикция, създадена от човек, напълно заслепен от творческите „приумици“ на негов колега по перо. Достатъчно ли е да споменеш Ромен Гари, за да се настроиш за потайности и мистификации? Дезерабл го прави по най-пленителния начин, проследявайки внимателно всяка една нишка, която води до поредната следа. Оставам с впечатлението, че трябва да запомня някой си господин Пекелни и това наистина започва да се случва, благодарение на Дезерабл.
Предполагам, че е доста трудно да се напише биографичен роман за Йозеф Менгеле, главно заради спецификата на темата и подреждането на фактите, събирани десетилетия след Втората световна война. Оливие Гез ме привлече със специфичния си стил и положения труд по събирането на информация, надлежно представена като извори в края на книгата. Но все пак това е роман и поставя много въпроси за живота на една противоречива личност, които ще продължават да бъдат задавани и през идните десетилетия. „Изчезването на Йозеф Менгеле“ („Изток-Запад, 2020, с превод на Недка Капралова) е кратка, но подредена, без да натрапва определени изводи, за което говори деликатното „ровичкане“ в съзнанието на Менгеле и поставянето на темата за вината като нещо, заслужаващо повече доказателства. Към ден-днешен всичко е ясно, но борбата в ума на Менгеле стои на друга основа и е много любопитно да се проследи от тази гледна точка. 
Новооткрити земи и странни народи, сред които човек от западната цивилизация би намерил Рай или Ад. Зависи дали бяга от строго подредения ред или идва като натрапник, склонен да налага собствените си идеали и предразсъдъци. За „Ноа ноа“ („Сиела“, 2018, с превод на Валентина Бояджиева) и двете са верни. Таити е разбунен от вещи колонизатори, които се намесват в живота и обичаите на местното население, но там боговете са силни и традициите продължават да покълват с всеки новороден обитател. Гоген открива един причудлив Рай, в който удоволствието и безметежността са във вечен синхрон, където един приходящ би зърнал осъществените си мечти. Видяното подклажда поетични оргии и насища всяко чувство с дълбочината на съновидение. Наоколо е диво и прелестно, хората си лягат с усмивка и се събуждат с усмивка. Творец като Гоген би намерил вдъхновение и спокойствие за своето изкуство – той чинно описва това кътче на вечно спокойствие и ленивост. 
Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид. 
Трябва да започна с това, че за пръв път чета такъв тип произведение. Определено като есе, „Изповед“ („Кръг“, 2018, с превод на Денис Коробко) „произвежда“ в себе си мисли и идеи, възникнали в ума на писателя Лев Толстой, но разглеждащи основно неговата човешка страна. Геният е „принуден“ да се сбори с въпросите за живота, смъртта и вярата в зрелия период от жизнения си път, обхванат буквално от терзания за смисъла и волята на човека. Това особено състояние го вдъхновява да търси „златната среда“, изключвайки крайните възгледи за съществуването като логически неприемливи. Текстът е провокативен и малко странен, нестроен, дори хаотичен на места. На пръв поглед целта е да се изведат идеи, които биха помогнали на автора си да намери някаква своеобразна „истина“, способна да успокои разбунения му дух. Собствените му познания и разсъждения го довеждат до създаването на принципно нова философия, изведена след своеобразен диалог с идеите на Соломон, Буда, Сократ и Шопенхауер, които го „следват“ непрестанно като съветници за придобиването на търсените въпроси и отговори. 
Когато мракът те обгръща, самотата се преброжда с надежди. Една тъжна, но много зареждаща история, към която не можеш да останеш безразличен, особено ако имаш чувствителността да разбираш чуждата болка, да си способен изживееш този крехък живот на изпитания и проблеми, който остава невидим, ако не бъде разказан в книга. След последната страница разбираш, че започваш да осмисляш нещата по друг начин. Ако си жертва на обстоятелствата, единствената възможност е да натрупаш необходимата сила и да им се противопоставиш, дори това да ти коства безкрайни трудности. Представата за малкото момиче, родено в семейство на наркомани, те въвлича в реалност, разбиваща всички надежди. Мизерия, неразбиране, безпомощност… 
От един момент нататък дочувах все едно и също име, свързано с едни от най-известните произведения за деца на Борис Априлов. Куп хлапета носеха списъци с препоръчителна литература за лятото и там неизменно присъстваше Лиско, обичан герой и в моето детство. Разбира се, трябваше да ги пратя в някоя библиотека или да ги насоча къде да прочетат произведенията в Интернет. Моите приятни спомени са си мои, ясно е, но наоколо все още има хора, които се усмихват на собствените си спомени, ако случайно ги „навести“ познатия герой. Започнах да откривам следи в онлайн пространството и да си задавам въпроси. Тогава открих цяла една вселена, част от която беше и Лиско. 
Една по една започнаха да се появяват книгите от детството ми. Новите издания отново ме върнаха в онези години, когато пътешествията на мисълта притежаваха наистина силна магия и нищо не можеше да ме откъсне от поредното приключение. За някои вече писах в блога, за други ще пиша след поредното препрочитане. По онова време претърсвах библиотеките и четях ненаситно какво ли не. Тогава попаднах на Джой Адамсън и нейните книги за дивата природа и, разбира се, бях неудържимо привлечен от тези реални истории. 
Всъщност не знам как да започна. Тази малка книжка не е написана от писател, нито се очаква да катери класациите за бестселъри. Тя е глътката живот на един обикновен човек, който трябва да продължи напред въпреки всичко. Думите в нея имат сила, силата да изпълнят едно съществуване със смисъл, като бъдат изречени и приети от обществото. Ние знаем, че Антоан Лейри е онзи, който изгуби съпругата си при атентата в „Батаклан“. Можем да му съчувстваме, да пророним сълза, защото така ни идва отвътре или просто така е редно. Ние знаем за онзи ден, в който набрахме номер на телефона с надеждата да чуем гласа любимия си човек. Лейри също набра номер, но не получи ответ. Много други не получиха. Светът престава да бъде същият и трябва да сме силни. 
Стане ли въпрос за Дикенс и неговите произведения, аз съм на първа линия за хвалби и клетви за вярност към тази личност от Викторианската епоха. Да, доста високопарно изказване, но за всичко това си има причина. Бях слабовато хлапе, когато отнесох вкъщи всичките пет тома с избрани произведения на Дикенс. Дебелите книги ужасно много ме привличаха и редовно се питах какви ли истории има в тях, за да е необходимо толкова пространство за разказването им. Започнах с „Пикуик“ и осъзнах, че едва ли ще се справя с нея. Беше първата книга от 1000 страници, която пипах Изцяло я прочетох чак след двайсет години. Нещата взеха обрат с „Оливър Туист“ и започнах да разбирам, че Дикенс наистина ми е влязъл в главата. 
Книжен Петър 