„Ноа ноа“ на Пол Гоген

Страстта на Таити

1-215024_b  Новооткрити земи и странни народи, сред които човек от западната цивилизация би намерил Рай или Ад. Зависи дали бяга от строго подредения ред или идва като натрапник, склонен да налага собствените си идеали и предразсъдъци. За „Ноа ноа“ („Сиела“, 2018, с превод на Валентина Бояджиева) и двете са верни. Таити е разбунен от вещи колонизатори, които се намесват в живота и обичаите на местното население, но там боговете са силни и традициите продължават да покълват с всеки новороден обитател. Гоген открива един причудлив Рай, в който удоволствието и безметежността са във вечен синхрон, където един приходящ би зърнал осъществените си мечти. Видяното подклажда поетични оргии и насища всяко чувство с дълбочината на съновидение. Наоколо е диво и прелестно, хората си лягат с усмивка и се събуждат с усмивка. Творец като Гоген би намерил вдъхновение и спокойствие за своето изкуство – той чинно описва това кътче на вечно спокойствие и ленивост.  Има още

„Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ на Ерик-Еманюел Шмит

Сред тайните на музиката

1-217755_b-001   Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид.  Има още

„Изповед“ на Лев Толстой

Вярата на гения

1-16555-001   Трябва да започна с това, че за пръв път чета такъв тип произведение. Определено като есе, „Изповед“ („Кръг“, 2018, с превод на Денис Коробко) „произвежда“ в себе си мисли и идеи, възникнали в ума на писателя Лев Толстой, но разглеждащи основно неговата човешка страна. Геният е „принуден“ да се сбори с въпросите за живота, смъртта и вярата в зрелия период от жизнения си път, обхванат буквално от терзания за смисъла и волята на човека. Това особено състояние го вдъхновява да търси „златната среда“, изключвайки крайните възгледи за съществуването като логически неприемливи. Текстът е провокативен и малко странен, нестроен, дори хаотичен на места. На пръв поглед целта е да се изведат идеи, които биха помогнали на автора си да намери някаква своеобразна „истина“, способна да успокои разбунения му дух. Собствените му познания и разсъждения го довеждат до създаването на принципно нова философия, изведена след своеобразен диалог с идеите на Соломон, Буда, Сократ и Шопенхауер, които го „следват“ непрестанно като съветници за придобиването на търсените въпроси и отговори.  Има още

„Да дочакаш утрото“ на Лиз Мъри

По стъпките на живота

1-217890_b   Когато мракът те обгръща, самотата се преброжда с надежди. Една тъжна, но много зареждаща история, към която не можеш да останеш безразличен, особено ако имаш чувствителността да разбираш чуждата болка, да си способен изживееш този крехък живот на изпитания и проблеми, който остава невидим, ако не бъде разказан в книга. След последната страница разбираш, че започваш да осмисляш нещата по друг начин. Ако си жертва на обстоятелствата, единствената възможност е да натрупаш необходимата сила и да им се противопоставиш, дори това да ти коства безкрайни трудности. Представата за малкото момиче, родено в семейство на наркомани, те въвлича в реалност, разбиваща всички надежди. Мизерия, неразбиране, безпомощност…  Има още

„Сляпо плаване“ на Джина Василева

Сред редовете на писателя Борис Априлов

1-41174809   От един момент нататък дочувах все едно и също име, свързано с едни от най-известните произведения за деца на Борис Априлов. Куп хлапета носеха списъци с препоръчителна литература за лятото и там неизменно присъстваше Лиско, обичан герой и в моето детство. Разбира се, трябваше да ги пратя в някоя библиотека или да ги насоча къде да прочетат произведенията в Интернет. Моите приятни спомени са си мои, ясно е, но наоколо все още има хора, които се усмихват на собствените си спомени, ако случайно ги „навести“ познатия герой. Започнах да откривам следи в онлайн пространството и да си задавам въпроси. Тогава открих цяла една вселена, част от която беше и Лиско.  Има още

„Лъвицата Елза“ на Джой Адамсън

Елза, която стана легенда

1-206589_b   Една по една започнаха да се появяват книгите от детството ми. Новите издания отново ме върнаха в онези години, когато пътешествията на мисълта притежаваха наистина силна магия и нищо не можеше да ме откъсне от поредното приключение. За някои вече писах в блога, за други ще пиша след поредното препрочитане. По онова време претърсвах библиотеките и четях ненаситно какво ли не. Тогава попаднах на Джой Адамсън и нейните книги за дивата природа и, разбира се, бях неудържимо привлечен от тези реални истории.  Има още

„Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри

Да продължиш напред въпреки всичко

Nqma da poluchite omrazata mi-PRESS   Всъщност не знам как да започна. Тази малка книжка не е написана от писател, нито се очаква да катери класациите за бестселъри. Тя е глътката живот на един обикновен човек, който трябва да продължи напред въпреки всичко. Думите в нея имат сила, силата да изпълнят едно съществуване със смисъл, като бъдат изречени и приети от обществото. Ние знаем, че Антоан Лейри е онзи, който изгуби съпругата си при атентата в „Батаклан“. Можем да му съчувстваме, да пророним сълза, защото така ни идва отвътре или просто така е редно. Ние знаем за онзи ден, в който набрахме номер на телефона с надеждата да чуем гласа любимия си човек. Лейри също набра номер, но не получи ответ. Много други не получиха. Светът престава да бъде същият и трябва да сме силни.  Има още

„Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс“ на Клеър Томалин

Театърът на живота и Чарлс Дикенс

1-199070_b   Стане ли въпрос за Дикенс и неговите произведения, аз съм на първа линия за хвалби и клетви за вярност към тази личност от Викторианската епоха. Да, доста високопарно изказване, но за всичко това си има причина. Бях слабовато хлапе, когато отнесох вкъщи всичките пет тома с избрани произведения на Дикенс. Дебелите книги ужасно много ме привличаха и редовно се питах какви ли истории има в тях, за да е необходимо толкова пространство за разказването им. Започнах с „Пикуик“ и осъзнах, че едва ли ще се справя с нея. Беше първата книга от 1000 страници, която пипах Изцяло я прочетох чак след двайсет години. Нещата взеха обрат с „Оливър Туист“  и започнах да разбирам, че Дикенс наистина ми е влязъл в главата.  Има още

„Сталин – Том 1: Пътят към властта (1878-1928)“ на Стивън Коткин

   Разбулването на един диктатор

   1-1437773

   „Когато човек гледа малката му приведена глава, има чувството, че ако я прободе с карфица, целият „Капитал“ на Карл Маркс ще излезе оттам със съскане като газ от бутилка. Неговата естествена среда беше марксизмът, там той беше непобедим. Нямаше сила в света, която да го накара да се отрече от веднъж заявена позиция и за всяко нещо беше в състояние да намери подходящата марксистка формула.“

   Политически затворник, пребивавал заедно със Сталин в затвора в Баку, 1908 година
   Само фактът, че една биография на Сталин може да заема цели три тома, оставя доста въпросителни: откъде е черпена информацията и дали книгите включват и спекулативни твърдения, нанасящи вреда както на историческите факти, така  и на сериозните читатели.

Има още

„Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало“ на Ф. Г. Хагенбек

   Фрида Кало – живот като съновидение

 1-194607_b

   „Мексиканците се надсмиваме над смъртта. Всеки повод е добър да се празнува. Раждането и смъртта са най-важните мигове в живота ни. Смъртта е и скръб, и радост; трагедия и забавление. Съжителстваме със сетния си час, приготвяйки хляб, украсен със захаросани кости, кръгъл като цикъла на живота; а в центъра е черепът. Сладък, но заоблен. Такава съм и аз.“

   Едва ли някой си е представял, че една биография на Фрида Кало може да бъде обикновена. Заглавието и дори корицата на тази книга подсказват, че мексиканската художничка е имала невероятно интересен и труден живот, съпътстван от любов и трагедии. Има още

„Пабло Ескобар. Тайните на наркобарон № 1“ на Роберто Ескобар

   Братът на Пабло споделя своята версия за тайните на престъпника, който заля Америка с дрога

1-152541_b   Наскоро писах ревю за Муамар Кадафи – журналистическо разследване, което ми направи добро впечатление, основно заради професионализма, с който авторите са подходили към темата. В нея имаше много извлечения от документи, интервюта със свидетели и изобщо цялата палитра от от инструменти, с които един добър журналист разполага, за да се пребори със слуховете и конспиративните теории. Затова и я оцених подобаващо, въпреки, че за да съм напълно сигурен за всичко, ми е необходимо собствено разследване. Това с личното разследване на практика няма как да се случи, защото съм си обикновен читател, но съм и достатъчно разумен, за да разбера дали нещо е достатъчно обосновано и може да се приеме за факт.