„Приспивна песен в Аушвиц“ на Марио Ескобар

Хора и демони в Аушвиц

1-222503_b   Трудно се вярва, трудно се преглъща. Една идея за „чиста“ раса, един харизматичен диктатор, милиони погубени животи. Война. Заповеди. Смърт. Това събитие се отдалечава все повече през времето, но още се усеща гнилия дъх и горчивата истина. Всяка една книга по темата е като повик да не забравим, за да не повторим това прегрешение. И лагерите. Стотици истории са разказани и запаметени от поколенията след трагедията на Втората световна война. Спираш и се замисляш, четеш още и още книги, усещаш ужаса и тъгата на миналото. Камиони със съсухрени от глад и болести невинни се отправят към крематориумите. Те са номера, които съставят математическата формула на нацизма. „Приспивна песен в Аушвиц“ („Сиела“, 2020, с превод на Надя Златкова) носи същата тъжна статистика. Тъжна книга, която е затворила надеждата между телените огради и смъртта, без възможност за спасение. Има още

„Татуировчикът на Аушвиц“ на Хедър Морис

Война и любов

2019-08-01 07.44.35   Мнението ми за тази книга се оказа нееднозначно, макар съвсем ясно да говори за едно трагично време, когато войната е определяла стойностите на човешкия живот. В края на книгата е споменато откъде идва историята и какво е вдъхновило написването ѝ, така че да онагледява напълно идеята на Хедър Морис, но въпреки това усещането за стойност малко се губи. Честото маркиране на определени събития и факти, без да се акцентира върху причината за тях, създава празнота, макар това да е лична история и да не цели изящество и пълнота. Ако човек е решил да прочете книгата, трябва да познава доста добре тази част от събитията, за да се включи в действието. „Татуировчикът на Аушвиц“ („Рива“, 2019, с превод на Маргарита Дограмаджиян) явно не цели мащабност, а просто се опитва да разкаже една история за съхранението на ценностите, без които можем да загубим себе си.  Има още

„Черните флагове: Възходът на ИДИЛ“ на Джоби Уорик

ИДИЛ – враговете на разума

1-201376_b   Макар да чета рядко книги на подобна тематика, някои ми правят изключително впечатление. Вече имам такива от „ИДИЛ. Кои са те, как се сражават, в какво вярват“ на Малкълм Нанс, в която е направен пълен профил на джихадисткото движение и в енциклопедичен стил са представени главните участници и замесените структури. „Черните флагове: Възходът на ИДИЛ“ („Изток-Запад, 2016, с превод на Жана Тотева) проследява историята на главните заподозрени, начело с Абу Мусаб аз Заркауи и Абу Бакр ал Багдади, които стават причина терористичната организация да създаде структури, чрез които ИДИЛ се „превръща“ в своеобразна държава.  Има още

„ИДИЛ. Кои са те, как се сражават, в какво вярват“ на Малкълм Нанс

Тероризмът – мисия към смъртта

 1-200527_b  От няколко месеца започнаха да се появяват книги-изследвания, търсещи причините за бума от терористични актове и най-вече за раждането на терористичната организация ИДИЛ, която направи немислимото – завладя чужди територии и се самообяви за държава – „Ислямска държава“. Тепърва ще се появяват все повече и по-мащабни изследвания, поради простата причина, че ИДИЛ продължава да съществува и към ден днешен и информационния поток не е пресъхнал. Въпросът е доколко всички тези текстове могат да се приемат за обективни, когато става въпрос за продължаващо събитие.  Има още

"ВЕТЕРАН" НА ГАВИН СМИТ

Тежка военна фантастика, променяща възгледи и смисъл

   Гавин Смит не ме изненада много, въпреки смелостта си да вкара в сюжета интересни герои със странни въжделения и страсти. Книгата развлича и си е добра военна фантастика, но изграденият от автора свят е поредния опит да се покаже колко глупаво и ограничено може да е човечеството, толкова много, че да съсипе не само планетата, на която живее, но и себе си.
   Разумът вирее на Земята под мрачно и негостоприемно небе. Войната е нещо обичайно през последните няколкостотин години, което е достатъчна причина технологиите, съвсем естествено, да се сраснат с хората. Войниците са дрогирани бойни полумашини, при които естественият за човека вид е нещо неразумно и ограничаващо, а резултатът от киборгизирането е масова смърт по бойните полета. Преди шейсет години, човечеството е поставено пред угрозата от изтребление от странна извънземна раса, която мачка наред и побеждава във всяка битка. Те са Нинджи и Берсерки – цивилизация, продукт на генно инженерство. Насилието е превзело страниците на „Ветеран“ с грозни подробности, а героите понасят безчет травми и кръвопускане, което не е особен проблем, защото могат буквално да бъдат поправени.
   Джейкъб Дъглас смята, че е приключил с военната си кариера и заедно с останалите натирени ветерани, се е отдал на безсмислени забавления: незаконни боеве, алкохол, дрога и виртуални почивки в специални стаички, в които няма забранени неща. Не всички ветерани имат този късмет – повечето обикалят бунищата и просят, останали без части от телата си, ненужни и отритнати от политическата върхушка. За Джейкъб всичко тече лежерно и без много усилия, докато не е привикан за мисия от човек, който не харесва – майор Ролистън. Едно извънземно успява да преодолее защитите на Земята и се разбива безславно. Нашият герой тръгва по следите му и среща спътници, с които споделя бъдещите си приключения, изпълнени с превратности и неочаквани обрати. Спътниците му са любопитни персонажи – малката проститутка Мораг (малко чудовище, ако питате мен), журналиста Хауърд Маджи и сержант Грегър Макдоналд (бойните другари на Джейкъб), религиозния хакер Езичник (в книгата всички хакери са религиозни!!!, търсещи своя Бог във виртуалното пространство), воина гуркха Рану и пирата киборг Балор (страшен главатар на пасмина видоизменени във водни чудовища хора).
   Много писатели са поели по лесния път на военната фантастика, което не е учудващо, понеже и в настоящето човечеството все води някакви битки на всякакви фронтове. Различни групи от населението на Земята са си заградили свои територии, които защитават, понякога с цената на войни, предизвикани от всякакви политически възгледи. Аз с нетърпение чакам някакви (каквито и да е) извънземни да ни стреснат, за да преосмислим ценностите си и да не си играем глупавите игрички на планета, която е общ дом за всички.

 

    Прекарах си чудесно с книгата на Гавин Смит. Написана е умело, с много хумор (аз поне се забавлявах) и много, ама много екшън.
   Тази визия за бъдещето е грозна и по-добре да не ни се случва, въпреки че кибернетиката продължава своето развитие с бесни темпове и не виждам някой да се притеснява, че военната индустрия намира все нови и нови начини да навреди на невинните граждани. Виновниците за страданията са шепа хора, които са известни с гръмкото определение „лидери“, а всъщност са ненаиграли се пораснали деца, служещи на имагинерни идеи и фантазии, останали от древни времена. Техните послушковци получават хартийки (нарочно съм пропуснал кавичките), за да им се кланят и да изпълняват много често неуместни и безсмислени заповеди. Но… както и да е.

Още ревюта:
Книголандия
Книгозавър
Shadow Dance
Изумен
The dark corner
Scifi.bg