Лош директор, добър директор
Когато стане въпрос за училищни истории и детски книги, всеки ще очаква повече пакости, отколкото прилежно поведение. Така е и с Майлс и Найлс – едни истински хитреци в номерата, които, повече от логично, ми напомниха на легендарните Макс и Мориц, но пренесени в доста по-сложната съвременна действителност. Ако трябва да си пакостлив сега, то ти трябват повече усилия и креативност. В „Майлс и Найлс – Пакостниците“ стана ясно, че нещата вървят все в положителна посока, ако мислим като пакостници, разбира се. Ако си имаш и цяла лаборатория и планираш внимателно, работата върви към съвършенство. Има още
Advertisements
Сигурно много хора искат да попаднат на поредица с размаха на „Хари Потър“ и да очакват всяка следваща книга с нетърпение. За да не давам напразни надежди, аз самият не бих сложил „Невърмур“ на същата плоскост. Но пък тя по свой начин ми направи изключително впечатление. Дори съм страшно любопитен как ще се развият събитията във втората книга, която още не е излязла в оригинал към момента. „Изпитанията на Мориган Врана“ („Бард“, 2018, с превод на Иван Иванов) е наистина любопитна с необичайния си сюжет и непресекващите изненади в един причудлив фентъзи свят. Таунсенд е подредила нещата така, че във всеки един момент читателят да тръпне в очакване какво ще се случи на следващата страница. 
Доста се учудих на предишната книга на Турюн Лиан, макар да съм чел подобни, предназначени за малко по-големи деца, на тийнейджърска възраст. Позитивното в случая е, че малките хлапета също се нуждаят от насърчение и 
Все някога трябваше да попадна и на такава детска книга. „Алис Андершен“ („Изида“, 2018, с превод на Росица Цветанова) е от онези книги, които човек би възприел съвсем сериозно, защото историята в нея е драматична – едно дете се бори с вътрешните си страхове. Просто Алис е в плен на необикновено силната си притеснителност и светът в главата ѝ изобщо не прилича на този на повечето хлапета. Веднага се забелязва вниманието, с което Турюн Лиан нанася всички щрихи, за да опише един до болка познат психологически проблем. В действителност осемгодишната Алис се нуждае от помощ, но състоянието ѝ не ѝ позволява да разбере това. 
Дори и без достатъчно хумор една детска книга може да привлече внимание. „Емилия на дървото“ („Фют“, 2018, с превод на Станислава Петрова) не би учудила никой, но понякога трябва да научиш нещо, което ще те следва през останалата част от живота. За добро. Малките герои в книгата се борят за кауза и преминават през множество изпитания, за да спечелят доверието на колкото се може повече хора. Хлапетата трябва да знаят повече за добрите дела и Бернхард Хагеман им поднася нещо като тест за живота, за добрите дела и нуждата понякога да се опълчиш на лесните решения. Щьорте и Емилия имат смелост за всичко това и се борят за своята кауза. 
Много неща се случват, без да имат прилично обяснение, особено в главите на няколко хлапета, които изживяват своето шантаво детство, пълно с приключения и разни невероятни проблеми. С удоволствие и аз бих изживял още едно такова, макар да знам, че това връщане към младостта си има и своите минуси. Е, не бих избягвал момичетата, както прави единайсетгодишния Паул Пастернак, но това са бели кахъри за мен. Но пък бих си мечтал за фантастични сюжети като в „Аз, котаракът Шеви и най-младият дядо на света“ („Фют“, 2018, с превод на Мила Георгиева Петрова). Отново чудесен избор на съвременен детски роман, който чудесно допълва десетките класики, които всеки е чел или поне знае за повечето от тях. 
Който се страхува, не ходи в гората при мечките. Но не става въпрос за Коралайн. Тя има много основателна причина да потърси отговори на въпросите си и си пъха носа навсякъде, дори когато има вероятност да се изплаши. И не се нуждае от убеждаване. Родителите ѝ смятат, че са си свършили работата за няколко години и не ѝ предоставят така необходимото внимание. Направо деликатна ситуация, която влече след себе си тъжни изводи. Затова е време за едно пътуване из мрачните дебри на подсъзнателното, където фантазията и реалността са огледални образи, но с различна окраска. Геймън започва да ровичка из тези мистерии на детството и ни кара да отворим вратата, за да се изправим пред страха. 
От време на време си харесвам по една детска поредица и намирам чудесни примери за забавление на хлапетата. Не мога да ги изживявам като дете, но затова пък ги оценявам с разбирането на възрастен. Преди няколко месеца започнах поредицата „Мистерии от Замъка на страха“ с намерението да открия бисери, които да препоръчвам чистосърдечно, и нещата вървяха добре, поне до книжка номер три. След чудесните 
„Мистерии от Замъка на страха“ се оказа доста приятна поредица за деца. Предните две книжки бяха на висота и биха привлекли вниманието на хлапетата. Леко, мистериозно, малко страшничко, добре дозирано и кратко – каквото е необходимо, за да навлезеш в света на необяснимите неща, без да изпиташ притеснение. Дори е полезно, ако питате мен. След 
Измина почти година от прочита на поредната книжка от хитовата детска хорър поредица на Р. Л. Стайн. Не всички успяха да ме задоволят напълно, но и аз не се вмествам изцяло в читателската аудитория от хлапета. 🙂 Все пак имам поглед към жанра и с удоволствие прибавям от време на време по някое ново впечатление. Който не познава творчеството на Стайн, едва ли е наясно колко интересни и провокиращи въображението са неговите малки книжки. Когато ми падне, винаги препоръчвам по-страшнички книги, за да свикват младите със собствената си фантазия и да я развиват по удачен начин. Жива тренировка, както се казва. Пък и всяка книга носи по нещо ново и обогатява. 
Ако споменем за призраци, сигурно повечето читатели ще си представят нещо страшно. Но при Пиердоменико Бакаларио нещата стоят малко по-различно. Всъщност призраците могат и да плашат, но тук това се случва, защото са наети да го правят. Във времена, когато бизнесът с умрели се котира доста добре, конкуренцията наистина е жестока, особено за агенция „Призраци – Мьогалей“ и наследникът ѝ, който още ходи на училище. Вече придобих представа за какво иде реч от 
Ако питате мен, едно дете лесно ще си намери забавни книги за четене сред хилядите, с които са пълни книжарниците. Стига да е научило колко е полезно да се чете. Важно е да се развие фантазията и креативността, затова детските книги събират в себе си от всичко в достатъчно количество. Дори страхът трябва да подлежи на контрол в един момент, на каквото учат страшните истории в един доста пренебрегван от родителите жанр. За да вървиш напред, ти трябват уверени стъпки и знания, които се трупат основно от четене и наблюдение. „Хотелът на ужасите“ („Фют“, 2018, с превод на Нели Николова Раданова) е чудесен пример за забавна история, в която да вмъкнеш и приятното, наред с полезното от „задължаващите“ книги. 
Знайно е, че в българската детска литература съществува известен вакуум, ако говорим за луди приключения, наситени с екшън сцени, намеса в световните порядки – точно както си представят хлапетата едно диво детство. Да, вече си имаме туристически гид за приключенци! 🙂 Героите на тази книга не са толкова малки, за да се притесняваме от смелите решения, които взимат. Но пък така се създава една по-разчупена атмосфера, не без помощта и на Калоян Захариев. Диви и щастливи им кажи и ги последвай на поредното приключение. „Съкровище, пищови и южни морета“ („Upper earth books / Горната земя“, 2017) е дотолкова луда и хлапашки настроена, че те кара да хванеш самолета и да се бухнеш на най-причудливото място, което може да съществува. 🙂 
След прочитането на 
Вече имам представа от стила на Емерсън и не се колебая дали да продължавам с тази веселяшка училищна история. В съвременната детска литература обикновено се срещат два основни елемента, които биха заинтригували хлапетата. Приключението и хуморът вървят ръка за ръка и са основната причина децата да посягат към книгите. Ако пък сюжетът се завърта около някое училище, вниманието няма как да не бъде привлечено. Поредицата 