Игри на страх
Четвъртата книжка – „Призрачната маска“ („Хермес“, 2017, с превод на Нина Руева) – вече е прочетена. За разлика от предишните, тук е описана една от най-страшните детски страхотии – да си грозен завинаги. 😛 Това е едно от стотиците притеснения и страхове на Карли Бет – дребничко момиче, което не харесва особено много чипия си нос и подскача при най-малкия повод, че и без достатъчно основателна причина. Разбира се, Стайн е написал хорър, а не тийн драма за конкуренцията на момичетата в училище. Карли си е съвсем нормална, но е… бъзла. 😀 Това го знаят всички и редовно го използват срещу нея. Книжката си е доста мрачна, защото минава под знака на Хелоуин. Има още
Не можах да устоя повече и награбих следващите две книжки от детската хорър поредица Goosebumps. Всъщност изобщо не се плаша от книжни страхове, още повече предназначени за деца, но се забавлявам доста, докато разгръщам страниците. Неизвестно колко деца за 25 години, откакто е започнала да излиза поредицата, са потръпвали от чудовищните създания на Стайн. Ужасийки без кръв, но убедително разказани! Вече се насладих на 
Налудни книжки с налудни приключения! Може би това е краткото определение за поредицата на Гай Бас. Достатъчно разказвах в предишните ревюта за достойнствата на книжките, но постоянно забелязвам интересни прийоми, използвани от автора и илюстратора, за да изглежда всичко почти перфектно. Въпреки че става въпрос за страшни истории, не мога да определя жанра като детски хорър. Целта тук не е хлапетата да получават изненадващи адреналинови бомби, а да се забавляват и тренират въображението си. Както при повечето детски книги, темите са за приятелството, различията, справедливостта и изпитанията. 
Няма как от време на време да срещам повтарящи се сюжети в книгите за деца. Наистина темите не са толкова много, а и за да привлечеш вниманието на хлапетата, трябва да играеш по техните правила. Тандемът Мак Барнет и Джори Джон са се постарали да вмъкнат в книжката си какви ли не щуротии, но и няколко кратки сериозни сцени, за да не се превръща тя в потенциален съветник по пакости. Едва ли сегашните хлапета знаят много за отговорностите, които поемат в едно общество на рамкирани правила и ограничения, но все пак… Майлс и Найлс по същество са различни и това ги превръща в противници. 
Легендарната поредица на Р. Л. Стайн продължава с напълно ново приключение, наситено с опасности и уплашени хлапета. Може би е късно за мен да се плаша от акули и октоподи, но пък с удоволствие отделям известно време на подобни книжки. Вече имах удоволствието да прочета 
Всяка детска история крие в себе си приключенски дух. Дали ще е свързана с училището или с излет в гората, винаги се случва нещо неочаквано, което да събуди заспалото въображение. Нинджи в училище? Може да звучи прекалено глупаво, но представете си пиратско нашествие в училище! Маркъс Емерсън не е открил Светия Граал в детската литература, но наистина си поставя за цел да позабавлява хлапетата, които обикновено бягат от книгите, за да вършат всякакви щуротии. Е, щуротиите вече са в самите книги, така че си трябва още само обикновено любопитство. 
Когато захванеш легендарна поредица, усещането е доста особено, предвид десетките милиони, които са я чели и харесали преди теб. Не оспорвам тези 400 милиона продадени копия, но за мен нещата опират само до моето лично мнение. Обожавам писатели, които се опитват да плашат децата, въпреки и без това напрегнатия им живот, докато разбират в какъв свят са попаднали. 😀 Дори и да съм надминал по възраст аудиторията на подобни книжки с три десетилетия, разбирам много добре какво е влиянието им сред хлапетата. 
Вече може да се каже, че тази детска хорър поредица ми е легнала на сърце. От доста време чакам чудовищата от гардероба отново да се размърдат, както са го правили при почти всяко хлапе, готвещо се да заспи на загасена лампа. 😀 Сега не настръхвам, нито се обливам в пот, но за сметка на това попивам всяка думичка с нетърпението на гладно дете пред щанд с шоколадови лакомства. С първите две книжки – 
За един герой е важно да е забавен, още повече когато „живее“ в детска книга. Е, тук нашият герой не е жив, ако следваме правилната логика, но наистина се опитва да бъде, тъй като за нула време разбира какви чудати и глупави са хората в днешно време и не може да остави нещата току-така на съдбата. След 
Когато стане въпрос за детски книги, въображението на един автор може да роди какво ли не, стига децата да получат нещо, което да ги забавлява и увлича. Щурите идеи винаги изкарват на преден план някой герой като 
Тъй или иначе трябваше да прочета и тази детска книжка, защото се въодушевих от постоянно прииждащите от този тип в книжарницата. Двете книжки за Кърпена глава (
За моя изненада, втората книжка за Кърпена глава се появи съвсем скоро след първата. Веднага я започнах, без да се туткам излишно. Малка проверка ми показа, че засега са написани шест истории за почтиживия (има защо да е една дума!) герой. А защо съм толкова ентусиазиран към тази детска поредица? Ако не сте хвърлили око на първото ревю (
Преди няколко дни мярнах тази книжка на рафта в книжарницата и веднага я отгърнах. Детска книжка със странно заглавие! Значи не мога да я пропусна. 🙂 „Кърпена глава“ („Фют“, 2017, с превод на Ирина Борисова Манушева) със сигурност е предназначена за хлапета малко под 10 години, но започва невероятно забавно. Днес най-после я захванах сериозно и не след дълго бях готов с ревюто. Е как иначе, нали става въпрос за Кривогреблово и местния луд професор, който от малък сътворява чудовища в замъка „Гротеск“. Ако всички по-възрастни сме започнали с детската класика, то за днешните хлапета има далеч повече като избор, защото съвременните детски писатели не си поплюват много-много, нито се ограничават, когато се решат да позабавляват децата ни. 
Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга! 
Когато чета истории за десет-единайсетгодишни хлапета, ме обзема онова безумно чувство за свобода отпреди трийсетина години. Тогава ограниченията бяха просто дребни пречки по пътя към забавлението. Имаше някаква мощна спирачка да съм прекалено ученолюбив, но за сметка на това си пълнех главата с куп фантастични истории от книжките в библиотеката. Светът беше свъхголям, а аз се намирах точно в центъра му и наблюдавах всичко случващо се с адски голямо любопитство. Това, което е написал в книжката Даниел Пенак може и да не се е случило в действителност, но го усещах като напълно възможно за онези години. 