„Кланът на нинджите“ („Дневникът на един нинджа“ – книга 1) на Маркъс Емерсън

Чейс Купър и странното ново училище

1-206027_b   Тъй или иначе трябваше да прочета и тази детска книжка, защото се въодушевих от постоянно прииждащите от този тип в книжарницата. Двете книжки за Кърпена глава („Кърпена глава“ и „Окото на пирата“) дадоха доста мощен начален тласък, а и вече съм си набелязал солидно количество за по-късно. В съвременните детски книги има доста хумор, което ме привлича неудържимо. Чудно ми е защо много хора повдигат вежди, че ги чета, но вероятно още опознават живота на възрастните и самите те искат да се почувстват такива. 😉  Има още

„Окото на пирата“ („Кърпена глава“ – книга 2) на Гай Бас

Приключенецът Кърпена глава

1-206607_b   За моя изненада, втората книжка за Кърпена глава се появи съвсем скоро след първата. Веднага я започнах, без да се туткам излишно. Малка проверка ми показа, че засега са написани шест истории за почтиживия (има защо да е една дума!) герой. А защо съм толкова ентусиазиран към тази детска поредица? Ако не сте хвърлили око на първото ревю („Кърпена глава“ – книга 1), трудно ще задвижите логиката. Причината да харесвам подобни истории е в начина на поднасянето им. Подозирам, че Гай Бас има още много чудни идеи за героя си, тъй че мисля да изкарам поредицата докрай.  Има още

„Кърпена глава“ на Гай Бас

Странният полуживот на Кърпена глава

1-206385_b   Преди няколко дни мярнах тази книжка на рафта в книжарницата и веднага я отгърнах. Детска книжка със странно заглавие! Значи не мога да я пропусна. 🙂 „Кърпена глава“ („Фют“, 2017, с превод на Ирина Борисова Манушева) със сигурност е предназначена за хлапета малко под 10 години, но започва невероятно забавно. Днес най-после я захванах сериозно и не след дълго бях готов с ревюто. Е как иначе, нали става въпрос за Кривогреблово и местния луд професор, който от малък сътворява чудовища в замъка „Гротеск“. Ако всички по-възрастни сме започнали с детската класика, то за днешните хлапета има далеч повече като избор, защото съвременните детски писатели не си поплюват много-много, нито се ограничават, когато се решат да позабавляват децата ни.  Има още

„Белият Бим, черното ухо“ на Гавриил Троеполски

Сладко-тъжната история на Бим

 1-181668_b  Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга!  Има още

„Приключенията на Камо“ на Даниел Пенак

Четири невероятни приключения

1-174052_b   Когато чета истории за десет-единайсетгодишни хлапета, ме обзема онова безумно чувство за свобода отпреди трийсетина години. Тогава ограниченията бяха просто дребни пречки по пътя към забавлението. Имаше някаква мощна спирачка да съм прекалено ученолюбив, но за сметка на това си пълнех главата с куп фантастични истории от книжките в библиотеката. Светът беше свъхголям, а аз се намирах точно в центъра му и наблюдавах всичко случващо се с адски голямо любопитство. Това, което е написал в книжката Даниел Пенак може и да не се е случило в действителност, но го усещах като напълно възможно за онези години.  Има още

„Малки приказки“ на Иво Сиромахов

Приказки чудни и приказки сладки

1-203746_b   За пръв път се залавям да пиша за приказки, но не защото не съм чел, а заради младостта на блога. Надявам се, че всеки един поотраснал човек рано или късно отново ще погледне към този симпатичен жанр – заради обичта към собствените си деца или защото има приятни спомени от книжките с вълшебни илюстрации от детството. Аз не смятам, че ако човек порасне, трябва да зареже детството си като ненужен и мъгляв спомен, въпреки изминалото време и новите приоритети. Просто защото става въпрос за една и съща личност – самият ти като малък и голям. Наскоро отбелязах юбилейните четиресет, като първите 6-7 от тях съм се изграждал като личност с помощта на книжките с приказки.  Има още

„Жирафът, пеликанът и аз“ на Роалд Дал

Мечтата на Били и колоритните животни

1-10000000044370_b   Лесно се навих за още една книга на Роалд Дал след „Костенурке, костенурке“. Предната си беше направо миниатюрна, но с приятна и почти естествена атмосфера. Хлапаците в началните класове със сигурност знаят какво е да те обичат и предполагам, че малката измама-фокус на господин Хопи няма да ги накара да станат по-големи лъжльовци, отколкото им позволява детското въображение. В „Жирафът, пеликанът и аз“ („Enthusiast“, 2011, с превод на Катя Перчинкова) няма измами, нито фокуси, но пък го има Били, който мечтае бившата „Шекерджийница“ да стане една прекрасна сладкарница. Като се има предвид, че детските мечти са твърде истински, за да не се случват по кое да е време, можем да бъдем спокойни в този случай.  Има още

„Костенурке, костенурке“ на Роалд Дал

Въжделенията на господин Хопи

 1-155346_b  Ако има нещо по-хубаво от това възрастен човек да чете, то е да чете и детски книги. Това, разбира се, си е личен избор, но за мен наистина е добро решение, още повече че същия възрастен човек със сигурност е чел детски книги, но преди да стане възрастен. Нали? 🙂 Ето че отново ме засърбяха ръцете да прочета детска книжка, че и да пиша за нея на всичко отгоре. „Костенурке, костенурке“ („Enthusiast“, 2010) изглежда повече от добре, а и е на Роалд Дал. Това е достатъчен повод да я прелистя. Тук ми се иска да похваля Куентин Блейк за симпатично грозноватите илюстрации, които дотолкова контрастират със съвременните, че ми изглеждат направо милички.  Има още

„Заведи ме вкъщи“ на Михаил Вешим

Мечтаният дом на хлапето

1-190632_b   До този момент не бях чел книга на Вешим, въпреки че той е достатъчно известен, за да му се обърне подобаващо внимание. Изненадващо или не, първата прочетена от мен негова книга се оказа детска. Просто посегнах към рафта с книги и извадих първата ми попаднала – „Заведи ме вкъщи“ („Сиела“, 2014). Още преди да се усетя я преполових, а не след дълго я прочетох цялата – все пак е под сто страници и е изпъстрена с илюстрациите на Дамян Дамянов. Оказа се доста любопитна като сюжет и ме накара да се замисля сериозно. Направи ми впечатление, че масово не се харесва, което си има и своето логично обяснение: казва истината за заобикалящия ни свят, и то от гледната точка на десетгодишно сираче. А и е подходяща за деца, което е проблем за нас, възрастните. Има още