Планината и веселите щуротии
Заслужаваше си чакането, както се казва. Всъщност едва ли готин човек като Ненко Генов ще реши, че забавните записки на петокласника заслужават само една книга. Но пък се казва също, че само търпеливите читатели ще получат нова и прецизно изпълнена щура история, разказана с много естествен хумор. Освен това и полезна, бих добавил аз. Сухарите отново не са поканени, да знаете! 🤓 Съвсем сигурно е, че във всяко детство се наблюдават неразбории, но когато е изживяно на пълни обороти и със съответните поуки, няма как резултатът да не е положителен. Това включва и послъгване на родителите, които имат в главите си съвсем други идеи за бъдещето на хлапаците. 😉 Като теглим чертата, едва ли някой ще тръгне да оборва истината, че едно дете трябва да изживее щастливо детство, с всичките несигурности и перипетии, изпречили се насреща. Затова и идеята на „Уницеф“, отлично представена в настоящата книга, ще продължава да буди умовете и да сбъдва детски мечти. Има още
След толкова приключения и изненадващи обрати, Джерард, Саймън и Мелъри ще трябва да съберат последни сили за финален щурм. Авторите са сътворили епичен финал, в който събитията изобщо не се развиват в полза на нашите герои и смелостта трябва да излезе наяве. Деветгодишните близнаци са колоритни по своему и като бъдещи мъже се налага да направят няколко смели хода. За каката Мелъри остава да бъде добър партньор в извоюването на победата над злото, след като беше на косъм да стане трофей на митологични същества. Училището… Е, първо трябва да се спаси водачеството на хората в хранителната верига и после да се правят равносметки кой е бил ученолюбив и послушен. 😉 Някъде из Старата кариера се готви нашествие на гоблини с вещото ръководство на Негово Страшно Величество Мулгарат. „Яростта на Мулгарат“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) ще разпредели медалите, като загубилите има вероятност да преминат през нечий хранопровод. 
Типично за семейство Грейс е, че проблемите им идват сякаш от нищото. В това поне е сигурна майката на тримата хубостници, без да предполага, че са се забъркали в невероятна история, включваща всякакви митологични животинки и… естествена страст към приключенията. Хлапаци, какво да ги правиш… 😄 Ако питате мен, тези проблеми изникват, когато се шмугват в шубраците и се ровят там, където не им е работата. Е, освен ако разни гоблини и джуджета не са решили да властват над света чрез прословутата „Книга за духовете“. Обаче колкото и да твърдят, че са ги „преметнали“ още преди време и книгата вече не е у тях, на разните там същества хич не им пука. 😅 За капак на всичко Мелъри се оказва поредната жертва. В „Желязното дърво“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) със сигурност трябва да бъде организирано търсене, иначе мама страшно ще се ядоса. И изплаши. 😱 С няколко думи, трябва отново да се влиза в шубраци. 
Съвсем нормално е хлапаци да се забъркат в неприятности, а когато неприятностите са свързани с митологични същества, нещата със сигурност излизат от контрол. Тони ДиТерлизи и Холи Блек пращат приключенците на ново пътуване из горите, за да разрешат следващите загадки. Ако питате мен, това си е едно огромно приключение в пет книжки и нетърпението ми да стигна до края започва да си проличава. 😋 А пък и толкова тайнствената леля Лусинда най-после разкрива своите карти. Артър – също. Така е – в детските книги всичко става експедитивно и местата на призрачното влакче винаги са запълнени. 🤗 Грижата на малките мис и мистър читатели е само да развихрят своето въображение и да повярват в себе си. Когато пораснат, нещата са по-прагматични, но… нека бъдем оптимисти. И, да, „Тайната на Лусинда“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) има с какво да изненадва. Като осъзнаеш реалността на странното, не ти остава нищо друго, освен да продължиш с тихите стъпки, за да не събудиш някое чудовище. 
Намери се свободно време и книги за отмора. Покрай всичко сложно и префинено, делата на Джерард и компания ми се струват перфектно средство за привеждане в нормален режим. 😄 А и „Хрониките“ са написани страшно увлекателно, без разтъкаване и изпадане на героите в меланхолично състояние. Може би самият Джерард ме притеснява с рисковото си поведение и идеите да изживее всичко „както си трябва“, но пък и брат му Саймън дава признаци за нездраво поведение с колекционирането на знайни и незнайни животни. Предвид че каката Мелъри трябва да отговаря пред майката за всичко случващо се с по-малките хлапета, нейните притеснения би трябвало да са пословични. В действителност… 😅 Но, както и да е – децата вече са се забъркали в кошмар с митологични размери и не им остава друго, освен да стигнат до самия край на приключението си. „Виждащият камък“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) пренася действието извън новия дом, където се щурат всякакви чудновати създания. Гоблините и троловете са едно на ръка. 
Все някога трябваше да започна тази поредица, но преди да се превърна в дух. Нали така? 😅 Започнах я с особено вълнение, защото няколко месеца се занимавах с „трудно преживяеми“ книги, чрез които възрастните се тестват за пригодност в този откачен свят. А тук нещата са пределно забавни и на човек му иде да седне на една люлка и да се люлее, люлее, люлее… 🤗 Та докато възрастните се опитват да замажат детството си с конфитюр от трюфели и да властват над децата, те, от своя страна, си намират приключения и пълнят главичките си с вълшебства. Тези „Хроники“ са особено подходящи за случая, защото събират накуп щури идеи и необичайни срещи. Когато мястото е старо и почти се разпада, значи някъде наоколо живее мистериозно същество, което е готово да си играе на криеница с новопоявилите се обитатели. А, и една книга, за да прочетат хлапаците какви неприятности ги очакват. 
Приятелството е безценно, ще каже всеки, който е изпитал положителните емоции от споделянето с близък човек. Да обичаме и ценим приятелите е в основата на всичко, което се случва в живота. Дали различието е достатъчна причина за пренебрежението между нас и можем ли да бъдем човечни, когато това е необходимо? Героите на Раймондо са пред изпитание, което ще ги научи на толерантност и да ценят приятелството, въпреки всички пречки и различия. „Приключенията на Пиляпа, малкото бръмбарче“ („Колибри“, 2019) е един от прекрасните примери за нуждата да не бъдеш сам в огромния свят, който те заобикаля. Тази книга е написана за всички, не само за малките човеци, готови да тръгнат на път за своите приятелства и щастливи моменти. Това е пътят, изпълнен с много трудности, препятствия и сериозни изводи. 
Какви ли не забавления могат да си спретнат група хлапета! Нелсън Кейн обаче е малко встрани от тях и трябва да се постарае, за да привлече внимание. Но пък е наследствен нинджа, а това е доста строго пазена тайна и никой извън семейството не трябва да разбира. Така Ан Доу заплита новото приключение в „Момчето нинджа: Нинджата започва да лети!“ („Кръг“, 2019, с превод на Юлия Спиридонова – Юлка) Типично за десетгодишните, всичко се случва вихрено и е страшно важно да е интересно. С втората книга поредицата започва да придобива собствен образ, макар да припокрива доста от идеите на други подобни. Всъщност Нелсън живее в среда, която го разграничава от средностатистическите хлапета, но пък си има баба изобретател и тепърва ще се справя с предизвикателството да е нинджа. Там го чака и Сара, която трябва да бъде убедена, че си заслужава да го има за приятел. 
Когато се чуе, че някой има бръмбари в главата си, не звучи като комплимент, нали? Но пък история с бръмбари звучи прекрасно, още повече че е написана за умници и любопитковци. От една страна „Момчето и бръмбарите“ („Дуо Дизайн“, 2018, с превод на Михаил Балабанов) е типичната забавна книга с приключения и фантастични елементи за подрастващи, но е и мистерия с малко свежа наука за разкош. Освен това си е пълнокръвен роман, разказан с мисълта да привлече внимание към едни доста пренебрегвани същества. Може винаги да твърдим, че сме си добре с нашия чисто човешки егоизъм и преекспонирани емоционални проблеми, но картинката далеч не е толкова проста. Ленард определено може да забавлява, дори когато ни кара да погледнем на живота от друг ъгъл, направо през очите на нашите съседи по обитание. 
Рядко попадам на книга за всички възрасти, а „Пакс“ („Лабиринт“, 2018, с превод на Лидия Шведова) наистина е такава: красива физически, с деликатно излъчване, но и сладка по разбираеми причини. Тази книга-бисер месеци наред беше пред погледа ми. Все поглаждах корицата и се готвех за нея, като да бе особен предмет за изследване. Помислих си, че трябва да имам един цял свободен ден и без да се разсейвам да ѝ дам дължимото, което явно заслужава. Приказка, приключение, драма, може би… Детска книга, тийн, за по-пораснали… Тъжно, почти разплакващо начало, раздяла, несигурност и, там някъде, войната със своите черни краски и плахи очаквания. Има тръпка в това да ти разкажат красива история, забулена в тъмни облаци. Питър и Пакс – две същества от различни светове, които намират причина да бъдат едно цяло. 
Дойде времето и на третата книга от поредицата 
Оказа се, че има още една книга за потресаващо смешното семейство Мейзга, което за мен е прекрасна новина, предвид приятните ми спомени за популярната преди години унгарска анимация. Освен удоволствието от четенето, си доставих и повече емоции през призмата на детския си ентусиазъм тогава. Давам препоръки още в началото, така че да не оставя и съмнение в читателите на ревюто. Хрумват ми думи като „щуро“, „шантаво“, „страшно забавно“ и „задължително“, но това си е лично мнение по сантиментални причини. След обобщаващата 
Докато привършвах поредната книга за хлапета от една поредица с нинджи, ми попадна информация за тази. Настройката си беше на линия, така че реших да ѝ хвърля едно око. Нека първо смъкнем възрастта на аудиторията, за която е предназначена, макар моя милост да е вече на повече от три десетилетия от нея. Хлапакът Нелсън току-що е направил десет години и е редно да влезем в неговия свят, обкръжен от неувереност и подозрение към собствените възможности. Едва ли всички сме били смелчаци, макар повечето деца да са изпълнени с любопитство. „Момчето нинджа“ („Кръг“, 2019, с превод на Юлия Спиридонова – Юлка) съвсем определено е написана, за да вдъхва сили и освобождава мечтите. Съвсем малко самочувствие върши чудеса, нали така? 
Може би свикнах да очаквам повече хумор в поредицата „Дневникът на един нинджа“, затова петата книга ми се стори по-сериозна, макар и пълна с традиционните училищни перипетии. Но не съм разочарован, защото Маркъс Емерсън отново е сътворил шеметно приключение. Ако бях хлапе на възрастта на героите, бих изчел всичко с широко отворени очи и на заключена врата, за да не ме прекъсват родителите ми с безкрайните си изисквания. 😁 „Шок и ужас в Деня на талантите“ („Хермес“, 2019, с превод на Коста Сивов) дори ми се стори още по-шеметна и изпълнена с приключения. Ако ме питате за дивите деца, които вършат само щуротии в училище и вредят на себе си, спокойно ще отговоря, че предпочитам вариантът на Емерсън, а не познатите на всички алкохолни и наркотични проблеми. Всъщност тази поредица набира скорост и лично аз съм доволен от интереса към нея. 
Появи се и шеста книга от любопитната детска хорър поредица „Мистерии от Замъка на страха“. Макар повече популярност в жанра да имат британските и американските автори, тук имаме цяла плеяда от италианци, приели предизвикателството да се включат със свои произведения. Тайни, необикновени истории, странни хора и невероятни приключения – това е есенцията на поредицата, чрез която всяко хлапе може да усети тръпките на страха, удобно развити от собствената му фантазия. Разбира се, ще спомена отново каква тренировка е това за трупането на смелост и психическата устойчивост. Главните персонажи са все деца, така че аудиторията е ясна. Наблюденията ми показват, че повечето четящи вече са стигнали до Стивън Кинг, макар някои негови книги да не са подходящи за тази крехка възраст. „Тайната на Пепелния остров“ („Фют“, 2019, с превод на Евдокия Златарова) отново съдържа доза мистика и е приятно допълнение, наред с типичните за жанра страхотии в предишните книги. 