Мистерия с бръмбари
Когато се чуе, че някой има бръмбари в главата си, не звучи като комплимент, нали? Но пък история с бръмбари звучи прекрасно, още повече че е написана за умници и любопитковци. От една страна „Момчето и бръмбарите“ („Дуо Дизайн“, 2018, с превод на Михаил Балабанов) е типичната забавна книга с приключения и фантастични елементи за подрастващи, но е и мистерия с малко свежа наука за разкош. Освен това си е пълнокръвен роман, разказан с мисълта да привлече внимание към едни доста пренебрегвани същества. Може винаги да твърдим, че сме си добре с нашия чисто човешки егоизъм и преекспонирани емоционални проблеми, но картинката далеч не е толкова проста. Ленард определено може да забавлява, дори когато ни кара да погледнем на живота от друг ъгъл, направо през очите на нашите съседи по обитание. Има още
Рядко попадам на книга за всички възрасти, а „Пакс“ („Лабиринт“, 2018, с превод на Лидия Шведова) наистина е такава: красива физически, с деликатно излъчване, но и сладка по разбираеми причини. Тази книга-бисер месеци наред беше пред погледа ми. Все поглаждах корицата и се готвех за нея, като да бе особен предмет за изследване. Помислих си, че трябва да имам един цял свободен ден и без да се разсейвам да ѝ дам дължимото, което явно заслужава. Приказка, приключение, драма, може би… Детска книга, тийн, за по-пораснали… Тъжно, почти разплакващо начало, раздяла, несигурност и, там някъде, войната със своите черни краски и плахи очаквания. Има тръпка в това да ти разкажат красива история, забулена в тъмни облаци. Питър и Пакс – две същества от различни светове, които намират причина да бъдат едно цяло. 
Дойде времето и на третата книга от поредицата 
Оказа се, че има още една книга за потресаващо смешното семейство Мейзга, което за мен е прекрасна новина, предвид приятните ми спомени за популярната преди години унгарска анимация. Освен удоволствието от четенето, си доставих и повече емоции през призмата на детския си ентусиазъм тогава. Давам препоръки още в началото, така че да не оставя и съмнение в читателите на ревюто. Хрумват ми думи като „щуро“, „шантаво“, „страшно забавно“ и „задължително“, но това си е лично мнение по сантиментални причини. След обобщаващата 
Докато привършвах поредната книга за хлапета от една поредица с нинджи, ми попадна информация за тази. Настройката си беше на линия, така че реших да ѝ хвърля едно око. Нека първо смъкнем възрастта на аудиторията, за която е предназначена, макар моя милост да е вече на повече от три десетилетия от нея. Хлапакът Нелсън току-що е направил десет години и е редно да влезем в неговия свят, обкръжен от неувереност и подозрение към собствените възможности. Едва ли всички сме били смелчаци, макар повечето деца да са изпълнени с любопитство. „Момчето нинджа“ („Кръг“, 2019, с превод на Юлия Спиридонова – Юлка) съвсем определено е написана, за да вдъхва сили и освобождава мечтите. Съвсем малко самочувствие върши чудеса, нали така? 
Може би свикнах да очаквам повече хумор в поредицата „Дневникът на един нинджа“, затова петата книга ми се стори по-сериозна, макар и пълна с традиционните училищни перипетии. Но не съм разочарован, защото Маркъс Емерсън отново е сътворил шеметно приключение. Ако бях хлапе на възрастта на героите, бих изчел всичко с широко отворени очи и на заключена врата, за да не ме прекъсват родителите ми с безкрайните си изисквания. 😁 „Шок и ужас в Деня на талантите“ („Хермес“, 2019, с превод на Коста Сивов) дори ми се стори още по-шеметна и изпълнена с приключения. Ако ме питате за дивите деца, които вършат само щуротии в училище и вредят на себе си, спокойно ще отговоря, че предпочитам вариантът на Емерсън, а не познатите на всички алкохолни и наркотични проблеми. Всъщност тази поредица набира скорост и лично аз съм доволен от интереса към нея. 
Появи се и шеста книга от любопитната детска хорър поредица „Мистерии от Замъка на страха“. Макар повече популярност в жанра да имат британските и американските автори, тук имаме цяла плеяда от италианци, приели предизвикателството да се включат със свои произведения. Тайни, необикновени истории, странни хора и невероятни приключения – това е есенцията на поредицата, чрез която всяко хлапе може да усети тръпките на страха, удобно развити от собствената му фантазия. Разбира се, ще спомена отново каква тренировка е това за трупането на смелост и психическата устойчивост. Главните персонажи са все деца, така че аудиторията е ясна. Наблюденията ми показват, че повечето четящи вече са стигнали до Стивън Кинг, макар някои негови книги да не са подходящи за тази крехка възраст. „Тайната на Пепелния остров“ („Фют“, 2019, с превод на Евдокия Златарова) отново съдържа доза мистика и е приятно допълнение, наред с типичните за жанра страхотии в предишните книги. 
Вече натрупах солиден опит с четене съвременни детски книги, пък и ревютата за тях набъбнаха доста. Но едва ли много хора имат повече опит с това от Ненко Генов чрез блога 
Винаги с особено удоволствие чета всеки жанров сборник на Явор Цанев, още от времето, когато беше по-скоро скрит от широката публика. Постепенно осъзнах, че колкото повече негови произведения изчитам, толкова повече ме обсебват претворените му на хартия идеи. Не беше трудно да откривам ценното в тях, макар и обгърнато от мистерии и хорър елементи, нещо трудно възприемчиво от много хора. Явно в света на книгите му за възрастни всичко тече по мед и масло, така че една детска книга би била като диамант сред останалите. Този път дори имаме кратък роман, добре структуриран и увличащ, точно както би го харесало едно хлапе. „Злостории“ („Upper earth books / Горната земя“, 2018) е изключително богат и пълен с изненади. 
Дойде време и за петата книга от страшничката поредица за деца „Мистерии от Замъка на страха“. Четирите предишни успяха да ми оставят доста добро впечатление. Авторите са различни, но целта е само една – тръпката от странните прояви на детското въображение и от време на време нещо истинско, което би могло да потренира неукрепналата психика. Едно време се четяха доста страшни приключенски истории, които все още влизат в списъка за лятно четене на хлапетата. Най-малкото можеш да срещнеш човекоядци, които да те пожелаят за храна. 😀 Сега има кратки романи, написани само за деца, най-популярни от които са тези на Р. Л. Стайн. Настоящата поредица не пада по-долу, но пък е с по-кратки текстове, които могат да се прочетат скоростно от всяко дете. 
Тази малко книга наскоро стана популярна покрай едноименния филм, но така или иначе краткото резюме ми допадна изключително много и реших да я прочета. Интересното в случая е, че тя е началото на поредица книги, започнали да излизат още през далечната 1973 година, в ерата на „Заклинателят“ и възраждането на хорър жанра. Някъде по това време Белеърс започва да пише готически младежки романи и става доста популярен. Не съм чувал преди това някой да е писал съвременни страшни истории, специално предназначени за деца, но може и да бъркам. Любопитството е древна сила, затова си пожелавам книгите на Белеърс да продължат да излизат на български, а не да чакам поредното филмиране. А „Мистерията на къщата с часовника“ („Колибри“, 2018, с превод на Надежда Розова) е повече от любопитна. 
Мисля, че книжките от поредицата „Малкият Българ“ са доста сполучливи дотук. Може би като излязат още 2-3 на същото ниво, авторите ще могат да си гарантират постоянна аудитория и дори нови почитатели. Вече на всички е известно накъде се движат нещата с четящите хлапета, така че на мен ми се струва нормално още няколко подобни поредици от български автори да направят първите си стъпки през следващите няколко години. Освен цялото забавление, което пада покрай книгите, ще има щастливи четящи хлапета. При положение, че и мен успяват да забавляват, успехът е почти сигурен. Торофиев и Богданов са истински тандем за пример, което не е само мое мнение. Така славно и с усмивка преминах през 
Минаха няколко месеца и отново имам пред себе си книга от детската хорър поредица „Goosebumps“. Шестата история с класически страхотии отвежда в Египет, за да запознае тръпнещите хлапаци с гробници на фараони, няколко мумии и традиционното за тези места проклятие. Като малък четях много за подобни приключения и още си спомням вълнението, което ме обземаше. Тук натрупах доста ревюта и сякаш отново се връщам в онези времена. Отдавна сложих юзди на страховете, така че към ден днешен страшните истории за хлапаци просто ми носят удоволствие. Когато се появи „В гробницата на мумията“ („Хермес“, 2018, с превод на Коста Сивов), казах на едно момче: „Виж тази мумия! В ей тази гробница ги има много, а две хлапета като тебе се разхождат в тъмните коридори, за да се срещнат с тях.“ 
Когато стане въпрос за училищни истории и детски книги, всеки ще очаква повече пакости, отколкото прилежно поведение. Така е и с Майлс и Найлс – едни истински хитреци в номерата, които, повече от логично, ми напомниха на легендарните Макс и Мориц, но пренесени в доста по-сложната съвременна действителност. Ако трябва да си пакостлив сега, то ти трябват повече усилия и креативност. В 
Сигурно много хора искат да попаднат на поредица с размаха на „Хари Потър“ и да очакват всяка следваща книга с нетърпение. За да не давам напразни надежди, аз самият не бих сложил „Невърмур“ на същата плоскост. Но пък тя по свой начин ми направи изключително впечатление. Дори съм страшно любопитен как ще се развият събитията във втората книга, която още не е излязла в оригинал към момента. „Изпитанията на Мориган Врана“ („Бард“, 2018, с превод на Иван Иванов) е наистина любопитна с необичайния си сюжет и непресекващите изненади в един причудлив фентъзи свят. Таунсенд е подредила нещата така, че във всеки един момент читателят да тръпне в очакване какво ще се случи на следващата страница. 