„Синът на управителя на сиропиталището“ на Адам Джонсън

Песните на Северна Корея

1-221163_b-002  „Граждани, съберете се около високоговорителите… Любимият ни ръководител Ким Чен Ир е съветвал инженерите, разширяващи плавателния канал по река Тедонг. Докато Любимият ни ръководител е поучавал работниците на екскаватора, над главата му спонтанно се събрало ято гълъби и осигурило на достопочтения ни генерал жадувана сянка в горещия ден… Граждани, не забравяйте, че забраната за наблюдение на звездите все още е в сила…“

   Северна Корея. Десетилетия след войната нищо не подсказва, че тази изолирана и контролирана с безпощадна ръка държава ще намери изход от съществуването си на ръба на бездната. Всъщност не търси изход. Умелата диктатура на семейство Ким държи под контрол живота и смъртта, а гражданите са вперили хипнотизираните си погледи към Божеството, за да попият и най-малката подробност от изречените от него думи. Има още

„Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ на Ерик-Еманюел Шмит

Сред тайните на музиката

1-217755_b-001   Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид.  Има още

„Странните преживелици на един пощальон“ на Дени Терио

Поетичната любов на Билодо

1-220734_b   Към книгата ме привлече игривото заглавие, макар да съм сигурен, че повечето книги на „Лист“ ще ми допаднат, основно заради добрата селекция, и в един момент ще съм ги прочел. В тази история има романтика, поезия и драма, но не е от типа претенциозни и дълги саги за вечните въпроси и отговори, които любовта предлага. Почти шеговито, краткият роман се впуска в едно щуро приключение, за да разнообрази живота на пощальона Билодо, намерил бързо своето призвание в света на писмената комуникация. Сред тази своеобразна идилия, за зла участ… или пък не, нашият герой си е измислил начин да разнообрази битието си с не толкова легални прийоми, т.е. съвсем „невинно“ и добронамерено наднича в личния живот на непознатите, отваряйки писмата им преди да ги пусне в пощенските кутии. Идеята на Дени Терио не изглежда нова, но пък е добре подплатена с необходимата за случая екстравагантност.  Има още

„Празнината“ на Катерина Върмет

Пространства за думите

1-214061_b-001   Дълго четох тази книга. Незнайно защо се застоявах на определени страници и препрочитах някои пасажи, но без да търся нещо специално. Резюмето е ясно и привлича със своята невъзвратимост – все едно историята е предвидима и само трябва да се подредят сцените в ума на читателя. Но „Празнината“ („ЖАР – Жанет Аргирова“,2018, с превод на Мария Стоева) се оказа далеч по-всеобхватна и „трънлива“ книга. Когато погледнеш в нечии очи, можеш да видиш емоции и отражения, но тук очите са почти хипнотизиращи, поели всичкия дух на човешкото усещане за живот. От една страна книгата е сложно преплетена сага, но реалистичността на образите я изпълва с познати емоции. Бавна, непринудена, без фанфари и илюминации, сякаш тегли нещо тежко и огромно, което в един момент ще бъде застопорено на място, за да послужи като монумент пред поколенията.  Има още

„Бедни хора“ на Фьодор М. Достоевски

Живот и съществуване

1-218821_b-001   Докато четях, през главата ми мина мисълта, че не трябва да пиша за която и да е книга на Достоевски, че за Достоевски не се пише просто мнение след прочита, а се продължава със стотиците критически текстове от неговите познавачи и изследователи. Т.е. същото като във всеки университет – продължаваш да попиваш безбройните страници, писани за неговите произведения през последните повече от сто и петдесет години. Какво мога да кажа аз за Достоевски и то да изглежда достатъчно адекватно на фона на всичко писано до този момент? Нищо не може да се добави, с изключение на стандартен отзив, припомнящ на читателите от време на време да четат и препрочитат Достоевски, да осмислят неговите вътрешни търсения и да се надяват, че са разбрали гениалността в произведенията му. Или отново да се „пренесе“ наученото от критическите текстове и след това да напише поредното име отдолу.  Има още

„Сребърният път“ на Стина Джаксън

Пътят на изгубените души

1-219015_b-001   Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници.  Има още

„Дарът“ на Невена Митрополитска

Дарът на живота

1-219177_b-001   Още си спомням „Анна и планината“, първата книга на Невена Митрополитска, която ме накара да търся повече нюанси в човешките отношения в литературен контекст, да не маркирам само черното и бялото, просто защото изпъкват най-много. Ако описаните сцени са убедителни, със сигурност в главите на героите се крият още неразгадани тайни. „Търсещият читател“ е истинска ценност в съвременното ни общество, когато става въпрос за отношения и разбиране, още повече че съществуват прекалено много стереотипи в общуването между хората и е доста трудно да се разпознават отделните характери, без натрапването на сравнението и категоризацията. Нюансите са прекалено много, за да ги пренебрегваме с лека ръка. „Дарът“ („Жанет 45“, 2019) надгражда доста в това отношение и спокойно мога да кажа, че поставя един своеобразен връх в съвременната ни литература.  Има още

„Татуировчикът на Аушвиц“ на Хедър Морис

Война и любов

2019-08-01 07.44.35   Мнението ми за тази книга се оказа нееднозначно, макар съвсем ясно да говори за едно трагично време, когато войната е определяла стойностите на човешкия живот. В края на книгата е споменато откъде идва историята и какво е вдъхновило написването ѝ, така че да онагледява напълно идеята на Хедър Морис, но въпреки това усещането за стойност малко се губи. Честото маркиране на определени събития и факти, без да се акцентира върху причината за тях, създава празнота, макар това да е лична история и да не цели изящество и пълнота. Ако човек е решил да прочете книгата, трябва да познава доста добре тази част от събитията, за да се включи в действието. „Татуировчикът на Аушвиц“ („Рива“, 2019, с превод на Маргарита Дограмаджиян) явно не цели мащабност, а просто се опитва да разкаже една история за съхранението на ценностите, без които можем да загубим себе си.  Има още

„Нито капка вода“ на Минди Макгинис

Свят на предела

1-219585_b-001   Когато апокалипсисът е неизбежен, настава времето за равносметка. Обикновено всички знаят какво може да се случи, ако важен ресурс е на изчерпване, но съвсем малко хора ги е грижа за това. Докато не стане прекалено късно. След това оцеляват най-издръжливите. Когато чета антиутопии, през главата ми минават какви ли не сценарии и варианти, но остава и една горчилка – че нещата са пределно сериозни, а мислещите хора са малцинство. Започвам по този начин, защото настоящата книга ми се стори доста реалистична, макар да е определена като поредната антиутопия за тийнейджъри. Никъде не видях заигравка с нещо, което да ме наведе към мисълта, че нещата се „разкрасяват“, за да бъде по-интересно. Може би затова и не бих казал, че е „интригуваща“ или „допадна ми“. „Нито капка вода“ („Прозорец“, 2019, с превод на Ирина Манушева) обаче доставя онова усещане за безвъзвратност, което всички искаме да има в една антиутопия.  Има още

„Речи против Катилина“ на Амели Нотомб

Една несравнима любов и… след това

1-210983_b-001   Да последваш текстовете на Нотомб е риск, който сам избираш, с всичките условности и изненади по пътя. Няма друга като нея, биха казали повечето читатели, докоснали се до абсурдните ѝ сценарии и колоритни задявки. Или ще последваш „недресираната“ авторка, като се оставиш на изненадите, или ще предпочетеш да следваш „стандартите“. След три прочетени книги едва ли съм видял много, предвид това, че са повече от двайсет, но любопитството ми е на линия и не смятам да спирам. Така стигнах до „Речи против Катилина“ („Колибри“, 2017, с превод на Светла Лекарска), без изумление и трепет, но с желанието да надникна още веднъж зад преградата, където са скрити провокациите. Пък и винаги съм там, където се говори за любов, която явно не свършва, въпреки всички предизвикателства. Но Нотомб си е Нотомб, затова всичко изглежда по-разчупено и носи специфично удоволствие.  Има още

„Моя абсолютна любима“ на Гейбриъл Талънт

Да спечелиш себе си насред лудостта

1-217922_b-001   Тя е Джулия Алвестън, но всъщност само Търтъл, на четиринайсет, с няколко оръжия в запас и поглед на непримирима бунтарка. Момичето, което живее с баща си и далеч от всички останали. Сякаш това е достатъчно, за да опише едно особено детство, изпълнено с вечната борба между истината и лъжата, преплетени в детското съзнание. Търтъл е едновременно жертва и победител, зависи от трудните решения, които взима всяка една минута от краткия си живот. И от онова, което тя позволява да се случи в собствената ѝ ограничена вселена. Може би човек трябва да се съсредоточи напълно, за да проникне зад бронята на Търтъл. Както и да интерпретирам сюжета, „Моя абсолютна любима“ („Екслибрис“, 2019, с превод на Надежда Розова) изглежда е точно това, което се вижда от първите страници: трудна за възприемане ситуация, пресъздаваща нещо, до което никой не би искал да попадне в действителност.  Има още

„Плажът“ на Алекс Гарланд

Раят на плажовете

1-208590_b   Наистина съм обсебен от някои сюжети и определени книги. Доста време мина, откакто реших да прочета „Плажът“ („Алма“, 2017, с превод на Албена Левакова), напълно обсебен от едноименния филм преди години. Знаех, че книгата ще разкрие доста повече, както се случва обикновено. Образите ще бъдат родени само от моето въображение и нищо няма да ми попречи да го развихря така, както аз си знам. И наистина получих подобаващ коктейл от драма, малко приключения и психологическо напрежение. Точно тази книга не бих оценил с чиста съвест, защото обсебването си го имаше и всичките ми емоции преливаха извън определените норми. Ако човек погледне нещата отстрани, би видял просто една „развлечена“ история, която би могла да бъде поне със стотина страници по-кратка. Фактите говорят, че се случва прекалено малко и някак пресилено, доста далеч като сравнение с други подобни книги.  Има още

„Жажда“ на Захари Карабашлиев

Тъмнина и проглеждане

1-216205_b   Жертва на обстоятелствата и жажда за живот – всичко може да бъде обяснено с изборите, които правим, за да бъде нашето съществуване поне малко по-смислено. Не само да гледаш, но и да виждаш, да изпитваш жажда, да изпиваш и горчивото заедно със сладкия нектар, който ти поднася случайността. Но и да правиш необходимите крачки напред, защото само по този начин ще постигнеш удовлетворение. И още десетки и десетки лични просветления ме занимават след прочитането на „Жажда“ („Сиела“, 2018). Макар и кратка, книгата на Захари Карабашлиев улавя много от нюансите на съществуването. Сцената е семпла, сякаш подготвена за тъмнината, която винаги обгражда живота и ни подготвя за поредното бягство от действителността. Телата са „опаковани“ в тленност и само общуването може да разсее трупащите се наоколо черни краски.  Има още

„Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков

Тишината на времето и звукът на цигулката

1-1436689_b   Странно. Не толкова това, че за пръв път се потапям в книга на Пасков, а защото усещането е за безвремие, макар да съществува време на действие и то да носи своя отпечатък в исторически план. „Балада за Георг Хених“ („Сиела“, 2017) сякаш надраства времето, прониква отвъд видимите граници на позицията си и престава да старее – един вид противовес на самия майстор на цигулки. В романа всяко мъртво нещо по някакъв начин е по-живо и въздействащо: материалите за направата на инструмента, духовете, които очакват своя роднина и приятел при себе си, и дори самата смърт, защото означава спасение за Георг. Постепенно тишината се изпълва със звуци, мисълта става видима и се слива с утопията за безсмъртие.  Има още

„Хроника на една предизвестена смърт“ на Габриел Гарсия Маркес

Смъртта не чака подаяния

1-201504_b   Мина известно време от прочита на „За любовта и други демони“ и настройката ми отново ме повлече към книга на Маркес. Направи ми впечатление колко прям в изказа си е този писател, сякаш всяко негово изречение е изковано от най-здравия материал и всичко изглежда почти невъзвратимо. Може би това е поредната илюзия, населяваща несъвършените човешки възприятия, но пък води след себе си до правилните изводи. Имам усещането, че Маркес съвсем съзнателно ни води към тази невъзвратимост, към разбирането за това колко далеч сме от основните цели на живота и че грешките в уравнението може би сме самите ние. „Хроника на една предизвестена смърт“ („Лъчезар Минчев“, 2016, с превод на Емилия Юлзари) изглежда семпла, прозрачна на фона на сложните постановки в доста други произведения, но тази строга реалистичност наоколо не буди съмнение, че ще усетим истината с всичките си сетива.  Има още