„Оскар и розовата дама“ на Ерик-Еманюел Шмит

Чудесата на живота

1-111865_b   Започнах да чета Шмит след препоръка и съвсем неусетно той „превзе“ няколко от дните ми. Но те не бяха изгубени напразно, защото се оказаха по-смислени от други преди тях. Нещо се случи след прочита на „Концерт в памет на един ангел“, и то достатъчно важно, за да хвърля око и на останалите му книги. „Оскар и розовата дама“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) също ми беше горещо препоръчана. Малка, спретната и с достатъчно странна корица, за да не оглася шумно криещата се вътре история, тя ми каза достатъчно неща, от които да придобия що годе добра представа за Шмит и неговите интересни сюжетни идеи.  Има още

„Аз съм на 83 1/4 или малки експерименти с живота“ на Хендрик Хрун

Последните години или старчето, което поиска да промени нещата

1-15432-001   Почти на 84? Някои хора просто ще си кажат, че това е преклонна възраст и нещата отиват към зле. Може и така да е, но това не значи да „забравим“ дядовците и бабите си в някой дом за възрастни хора и да си живеем живота, защото ни отнема прекалено много време да се грижим за тях, или поне да ги виждаме от време на време. Когато 86 годишната ми баба получи инсулт и я закарахме в болницата, група сестри веднага си спретнаха полукръг до носилката и наблюдаваха съсредоточено как новата им пациентка говори нечленоразделно заради последствията от кръвоизлива в мозъка. Коментарите им бяха такива, все едно наблюдават цирково изпълнение.  Има още

„Най-щастливото момиче на света“ на Джесика Нол

Миналото, чрез което трябва да живееш

1-205401_b   Едно от нещата, които смятам в себе си за позитив е, че не ми е задължително да очаквам отзиви от някоя книга, за да се заинтересувам от нея. „Най-щастливото момиче на света“ („Хермес“, 2017, с превод на Павлина Миткова и Нина Руева) беше от онези, които разгръщах постоянно и се чудех дали попадам на трилър или на поредната история за клето момиче, „нападнато“ от миналото си – просто драма, наситена с женските символи на порастването и какви последствия има в настоящето. Отдавна се интересувам от женската гледна точка към някои проблеми и ми се искаше тази книга да разнообрази донякъде представите ми.  Има още

„Добрият късмет на момента“ на Матю Куик

Животът… Просто следвай пътя към мечтите си

1-200863_b-001  Какво споделих с вас за „Наръчник на оптимиста“ , предишната прочетена книга на Матю Куик? Твърде малко, а може би достатъчно. Историята е трагикомична и все пак оптимистична, ако човек търси пролука за себе си в стената, зад която се намира животът, който иска да изживее. Герои като Пат просто биват забутани в най-тъмните кътчета на съзнанието, в опит се съхрани собствената идилична настройка към живота. Можеш да го срещнеш на улицата и да подметнеш нещо подигравателно под нос, да стигнеш до извода, че пренебрежението подхранва спокойствието, което търсиш.  Има още

„Три ябълки паднаха от небето“ на Нарине Абгарян

Метрономът и времето

1-200693_b   Най-възпламеняващите книги не са наситени с бойни сцени и геройски саможертви. Те са спокойни, реалистични и те понасят в спокоен полет из дебрите на живота. Няма по-голяма магия от искрено изречени думи, произнесени простичко в художествен текст, но казващи толкова, колкото може да побере целият живот. Да почувстваш Нарине Абгарян е като да прогледнеш отново. Тези страници сякаш не излъчват тревога и ти се сгушваш сред редовете, за да поемеш смисъл и надежда. „Три ябълки паднаха от небето“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) не е триумф на писаното слово, но изпълва душата с цветове, които се преливат един в друг и извайват прекрасни платна.  Има още

„Нищо“ на Яна Телер

Да намериш смисъл

1-202495_b   Какво е да намериш смисъл и дали смисълът си заслужава да бъде намерен? Това са едни много древни въпроси, преминали през цялата човешка история, за да сътворяват и разрушават, да засмиват и натъжават, да раждат идеи и да погребват мечти. Може би смисълът е само човешко творение, което се излъчва през своеобразна призма, пречупваща битието и съзнанието ни. Защо ли Яна Телер е решила да разнищи отново тази тема, която може би има, а може и да няма смисъл? „Нищо“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) обаче не е неразбираема и сякаш има смисъл. Едно момче се възкачва на трона на вселената и раздира реалността чрез логически доводи, от които ни хваща страх. Зададем ли си веднъж въпроса дали нещо има смисъл, можем да разрушим собствената си действителност.  Има още

„Къщата на улица Манго“ на Сандра Сиснерос

Есперанса, която живее наистина

1-203499_b   Нямаше особена причина да си купя тази книга. Разгърнах я в книжарницата и прочетох две от кратичките истории в нея. Дори тогава не почувствах нищо особено. Два часа по-късно в съзнанието ми изникна образа на Есперанса и думите: „Небето никога не е в повече. Може да заспиш и да се събудиш пиян от небе, а небето може и да те закриля, ако си тъжен.“ Прочетох още две от кратките истории и разбрах какво иска от живота крехкото и симпатично момиче. „Къщата на улица Манго“ („Лист“, 2016, с превод на Стефан Русинов) се оказа не толкова вълшебна, колкото поглъщаща емоционално. Напомни ми за историите от детството, които никой не иска да забравя, защото стоплят отвътре по неповторим начин.  Има още

„Безкрайностите“ на Джон Банвил

За бремето на хората и боговете

1-204150_b   Каквото да кажа сега, едва ли ще мога да си обясня и десет процента от прочетеното в книгата на Банвил. „Безкрайностите“ („Колибри“, 2016, с превод на Иглика Василева) е дълбока и проникваща в на най-закътаните места, които човек може да си представи. Философският контекст обърква и мами, сякаш авторът държи юздите на света, с които е свикнал да борави, и има пълната свобода на някаква извратена божественост, която стъпква всичко човешко, прави ни да изглеждаме като марионетки, задвижвани от безсмислието на битието ни. Самото заглавие сякаш е инструкция за игра, която малцина биха се осмелили да изиграят.  Има още

„Кери“ на Стивън Кинг

Балът на изкуплението

1-192623_b   Как щеше да се развие жанрът хорър без Стивън Кинг? Това е въпросът, който си задавам от доста години. В началото на 70-те години на миналия век един затруднен финансово учител по английска литература се опитва да спечели някой долар, пишейки страшни истории. Това е правил още от малък, това иска да прави и в бъдеще. Успял е да публикува куп разкази за известни списания, но големият удар се крие в романа. Вече има няколко опита в тази насока, но все нещо не се получава. Дори „Кери“ е захвърлен в пристъп на безпомощност. Тук се намесва съпругата му, която го насърчава да продължи, съзнавайки колко е важно това за Кинг, а и за младото семейство, което постепенно увеличава членовете си. „Кери“ е завършен, а Кинг очаква присъдата.  Има още

„Внезапното бягство от действителността“ на Ларш Васа Юхансон

Фокуси, мечти и едно чудно пътуване сред истинските магии

1-12454321   Тази история никак, ама никак не прилича на коя да е друга. Корицата може и да напомня за нещо друго, написано от до болка познатите вече Юнасон и Бакман, но всъщност си е истинска драма с фентъзи сюжет. От две години съм се юрнал да чета шведски автори и скоро не смятам да спра. Трилърите няма какво да ги коментирам, но хумористичните трагикомедии… това вече е дълга тема за разговор. За да не раздувам излишно ревюто, няма да изписвам десетината заглавия, за които се сещам, но ще потвърдя, че тези колоритни книжки са ме завладели тотално. Какво съм очаквал от тази, вече не е от значение, но изненадата е пълна.  Има още

„Мостовете на Медисън“ на Робърт Джеймс Уолър

Мостовете, които влюбват

1-185810_b   Няма лошо, че на човек му се приисква от време на време да прочете някоя любовна история, дори тя да преповтаря все същите сюжети от стотици години. Някои подобни книги просто са се сраснали с поколения читатели и се дават за пример на следващите. Тази не е точно такава, но привлича неудържимо към себе си, заради откровеността на изказа и простичките си внушения. Куп хора ще си спомнят филма, други ще си спомнят за първият си досег с нея преди години, на по-крехка възраст. Но едва ли някой може да обясни защо една толкова обикновена история, появила се на бял свят през 1992 година, не може да бъде пренебрегвана. „Мостовете на Медисън“ („Лабиринт“, 2014, с превод на Емилия Л. Масларова) е като платно с ярки краски, в които няма кой знае какви скрити послания, нито нов подход на изпълнение.  Има още

„Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри

Да продължиш напред въпреки всичко

Nqma da poluchite omrazata mi-PRESS   Всъщност не знам как да започна. Тази малка книжка не е написана от писател, нито се очаква да катери класациите за бестселъри. Тя е глътката живот на един обикновен човек, който трябва да продължи напред въпреки всичко. Думите в нея имат сила, силата да изпълнят едно съществуване със смисъл, като бъдат изречени и приети от обществото. Ние знаем, че Антоан Лейри е онзи, който изгуби съпругата си при атентата в „Батаклан“. Можем да му съчувстваме, да пророним сълза, защото така ни идва отвътре или просто така е редно. Ние знаем за онзи ден, в който набрахме номер на телефона с надеждата да чуем гласа любимия си човек. Лейри също набра номер, но не получи ответ. Много други не получиха. Светът престава да бъде същият и трябва да сме силни.  Има още

„Таласъмите не спят зимен сън“ на Николай Гергов

Грехове и таласъми

1-202456_b   Може би взех да чета книжката на Николай Гергов заради интересното заглавие и оформлението ѝ. Ако бях прочел предварително първите няколко страници, едва ли щях да се заинтригувам. „Таласъмите не спят зимен сън“ („Фабрика за книги“, 2016) не е достатъчно литературна, дори е леко груба на моменти. Първоначално не видях, че има подзаглавие („Или досадните привички на обикновените граждани“), което до голяма степен обяснява каква е идеята на книгата, затова се впуснах на сляпо и бях готов да се разочаровам. Началото е тарикатско, ако мога така да се изразя: трамвай, пикаещ в него пияница, несретник със страхова невроза и разказвач отворко, който описва ситуацията като свидетел на тоталното пропадане на обществото.  Има още

„Лудият от площад Свобода“ на Хасан Бласим

Бруталната реалност на Бласим

1-195909_b

   „Бях поет, а живеех като бежанец в този обор за хора, и може би сърцето ми бе закоравяло, а мозъкът ми се беше отворил за летливата мъдрост на абсурда и затова се мъчеше с пестеливи думи да даде израз както на гнева ми от човешкия ужас, така и на любопитството си към същината му… От друга страна, всеки път щом се вгледах в някое дърво или в нощ, изпълнена с вълците на съмнението, в сърцето ми бликваше извор на наивна детска тъга. Смятам, че писането не бива да се осакатява с блудкавите емоции, които се разнасят от човешките тълпи като миризмата на пот от ризите им и които са еднакви като редицата дупки в тоалетна.“

   Понякога книгите са жестоки, толкова жестоки, че читателят е принуден да се убеждава: това е сън наяве и писателят е вложил повече литературност, за да не напомнят думите му на бълнуване на луд.  Има още

„Последните българи“ на Делиян Маринов

Срещи с последните българи

1-31302561   Ако има книги, които се помнят не само заради емоцията, която са създали у читателя, а и с буквалното осъзнаване на колко крехък клон седим, то „Последните българи“ („Гаяна“, 2016) наистина излиза на преден план. И ако за мен си беше изненада появата на тази книга в „Колекция Дракус“, за авторите на поредицата едва ли е стоял проблемът дали да я включат в нея. Несравнимо е усещането да ти покажат какво си изгубил, за да достигнеш до илюзорното щастие на дигиталната съвременност. Не, тук няма кой знае какво противопоставяне между миналото и бъдещето, но прозира тъжната действителност из селските райони, които от райски кътчета, се превръщат в бунища на човешката глупост.  Има още