„В шепа прах“ („Нито капка вода“ – книга 2) на Минди Макгинис

Път към мечти и представи

1-223211_b   Какъв е пределът на човечеството? А на човешкото? Продължението на „Нито капка вода“ отговаря на съвсем други въпроси от очакванията ми. Съвсем естествено се насочих към „В шепа прах“ („Прозорец“, 2020, с превод на Ирина Манушева), пленен от първата книга. Животът на Лин и майка ѝ се оказа голямо предизвикателство, предвид стихийността на бедствието, което се беше загнездило не само в околното пространство, а и в разбиранията на героите. Под шапката на роман за младежи, началото беше изпъстрено с психологически заряд и повод читател като мен да надникне по-дълбоко в наглед класическата антиутопична действителност. Какво всъщност изразяват действията и защо е това обвързване с апокалиптичната среда? Продължението сякаш е по-предвидимо още със самото си начало. Никак не се спогодих с рязката смяна на ситуацията и липсата на малко предистория. Има още

„Люляковите момичета“ на Марта Хол Кели

Войната и изпитанията

1-257632   Вече лесно долавям различните нюанси в книгите, описващи концентрационни лагери. За кратко време изчетох няколко, което е съвсем в реда на нещата, след като наскоро имаше годишнина от освобождаването на Аушвиц. Тази е за съвсем друго място – концлагера за жени Равенсбрюк, но в основата си всички са пречупени през трагедията на едно варварство по време на нацисткия режим. Но е и доста повече. „Люляковите момичета“ („Изток-Запад“, 2018, с превод на Галина Величкова) е далеч по-обширна, търсеща и прецизна по отношение на сюжет, действие и развръзка. Преплитането на съдбите на Каша, Херта и Керълайн създава плътността, въпреки че последната има по-скоро „дистанционна“ роля, с всичките си различия и от позицията на „мисловен пратеник“, каквито са Съединените щати до нападението над Пърл Харбър. Несъмнено Марта Хол Кели е успяла да вникне по-навътре в проблематиката на онова време и да респектира с реалните личности, обитаващи произведението ѝ. Има още

„Хана“ на Алена Морнщайнова

Война и съдба

1-24787654   Може би трябва да е тъжно, защото истината е тъжна. Но, както в много други истории, и тази трябва да премине през палитрата на всички емоции. Нормално е да искаш тежестта на тъгата да бъде отмита и светът отново да предложи щастието на представите и въжделенията, но често пъти точно тези ръждиви осколки, заседнали в подсъзнанието, от време на време трябва да напомнят за времената на невероятни трагедии и скръб. Трябва да познаваме тъгата и страданието, за да познаем и щастието. И точно тази история е важна, защото поставя на изпитание ума и сърцето. „Хана“ („Сонм“, 2019, с превод на Добромир Григоров) е един от онези „деструктивни“ романи за войната, които оголват раните и разпръскват вонята от загнилото минало, могат да втрещяват и замислят, да преодоляват поколения и поколения през времето, за да ни предпазят от същите грешки. Има още

„Дневна красавица“ на Жозеф Кесел

Патология на страстта

1-216771_b   „Да се изложи драмата на душата и плътта, без да се говори еднакво свободно и за двете, ми се струва невъзможно.“

   През 1928 година тези думи на Кесел са значели далеч повече, предвид възраженията на читателите след публикуването на този роман. По своята същност той е еротичен и ясно обрисува щенията на тялото и терзанията на душата, сложно преплетени в битка за страстта. А страстта е машината на живота, която не изписва красиви символи, а наставлява с почти патологична ярост. Това е борба, наситена с чувства и емоции, чиято мощ може да възражда или срива. Идеята на Кесел в „Дневна красавица“ („Фама“, 2018, с превод на Мария Коева) е брилянтна, ако говорим за слабостта на тялото и ума, а онагледяването на това състояние няма как да бъде поднесено невинно. Точно затова романът има модерно звучене, макар езикът да е в плен на епохата си. Има още

„Където пеят раците“ на Дилия Оуенс

Усещане за природа

1-643567876   Непонятно, недоловимо, далечно, чуждо… Мястото на сливането с природата, с онези брънки от веригата на живота, които сме погребали и забравили. Където е мочурището, с крясъците на чайките и невидимото съществуване на хилядите дребни същества, оформили тази екосистема. „Където пеят раците“ („Лабиринт“, 2019, с превод на Лидия Шведова) е красива, трогателна, но и толкова тъжна история, която бавно прораства в сърцето като жилав корен и носи неясна трагичност. Ако има сълзи, които да значат толкова много, това са именно тези, споделени с Кая и нейната вселена от мелодии, наситили околната природа. Неусетно изостряш слуха си, за да чуеш трептенето на живота. Тръгваш по влажните пътеки и потъваш в мочурливата почва, усещаш миризмата на живите и мъртвите. Всяка сцена и всеки миг в мочурището се превръщат в поетична диря. Някъде отвъд са другите, чиито дом е затворен в непрогледност.

Има още

„Творецът на ангели“ на Стефан Брайс

Кръстът на твореца

1-654323456543   Когато стане дума за наука и религия, поставени в едно изречение, въпросите избуяват като плевели и покриват плътно всички човешки инстинкти, емоции и въжделения. Това са въпроси, чиито отговор блуждае вечно в пространството, провокирайки обосновани и необосновани твърдения. Зависи от гледната точка. Погледът на Стефан Брайс е насочен към моралната страна, отключвайки бесовете на човешката природа, там, където се водят най-яростните битки, където ценностите на цивилизацията изпращат тревожни сигнали, че нещо не е наред и предвещават един своеобразен научно-религиозен апокалипсис. „Творецът на ангели“ („ICU“, 2019, с превод на Мария Енчева) не обхожда спокойно това „кърваво“ поле, а се насочва към центъра, където битката е най-свирепа. Идиличната обстановка в началото на този роман рязко контрастира с мащабите на идеята, но затова пък пътят нататък е трънлив и пълен с капани. Има още

„Марсианската стая“ на Рейчъл Къшнър

Извън релсите на живота

1-221927_b   Тъмнина, пропаст, илюзии… Вече не можеш да решиш какво да правиш с живота си, защото е останал извън настоящата реалност. Но поне трябва да опиташ. Въпреки всичко. Романът на Рейчъл Къшнър е ограден с решетки, героите са оковани към своята съвест и илюзии, а демоните са насочили дула към телата. Това е затвор, в който правилата са написани и не подлежат на обсъждане, а мислите рикошират в бетонните стени и изгубват смисъл. Точно това е „Марсианската стая“ („Кръг“, 2019, с превод на Василена Мирчева) – книга за провалените и тяхната съдба в американските затвори. Сюжетът сякаш не предвещава нищо по-различно от всички останали по темата, но внушението е друго. Този текст разширява границата, позволява да усетиш тревожната истина и лично да съдиш героите, да приемеш или да отхвърлиш тяхната версия. Къшнър възвръща спомените, а те полепват като дамга по телата на осъдените – печат за пригодност или непригодност. Има още

„Трябва да поговорим за Кевин“ на Лайънел Шрайвър

Бремето на сърцето

1-222108_b   Трудно е да се пребориш с книга, която от самото начало те изпълва с противоречия. Но тук противоречията са просто различни перспективи и изобщо не е лесно да заемеш страна, след което да въздъхнеш с облекчение, че определена ситуация е преодоляна. Тази книга е тест за пригодност към човешкото, емоционалното, онова нестихващо приобщаване към определени правила, и никой не е застрахован от грешна интерпретация, колкото и да подлага на анализ действията си. Макар в основата си сюжетът да илюстрира точно проблемът с масовите убийства в училища в САЩ, всеки читател би могъл вземе от книгата достатъчно и да преосмисли нещата за себе си. „Трябва да поговорим за Кевин“ („My Book“, 2019, с превод на Надежда Розова) е по своему жестока и безкомпромисна, толкова натурална и тревожна, че може лесно да премине граничната зона, където се помещава съвестта. А отвъд границата са инстинктите, от които почти е невъзможно да се разграничиш. Има още

„Мираж 38“ на Шел Вестьо

Драмите на миналото

1-222067_b   „Мираж 38“ („Персей“, 2019, с превод на Росица Цветанова) ми изглеждаше страшно привлекателен роман – тревожен, заради позиционирането си на прага на Втората световна война и любопитен, заради географската посока, към която води: Финландия. Интересна е ролята на тази северна държава, воювала и срещу руснаците, и срещу германците. Но темата в романа се оказа по-размита от очакванията ми. Малко преди Хитлер да направи своя първи ход, героите са се заели със своите драми, които обикновено спохождат живота на наранените, умислените и своенравните. Не разбрах дали идеята на Вестьо е да напише нещо за финландската душевност и трудните времена, през които населението минава, или просто правдив роман за противоречията в живота. Тук се водят разговори за всичко, без видима посока, каквато всеки би очаквал от накратко изведения сюжет. Може би това е книга, която биха разбрали само скандинавците и любителите на военната история. Има още

„Архипелагът на един друг живот“ на Андрей Макин

Усещане за живот

1-222043_b-001   Андрей Макин беше енигма за мен до съвсем скоро, един призрачен образ, чиито книги сякаш бедстват зад по-популярните Гари и Шмит. Но трепетното очакване за нещо ново и предизвикателно пося в мен съмнението, че не обръщам достатъчно внимание на детайлите, когато подбирам непознати за мен автори. Тревожното предчувствие, че съм пропуснал нещо веднага ме заля и започнах с откъс от последната му преведена у нас книга. Не беше тръпчив вкус, а някаква мощна и притегателна сила на изказа, неизвестността на приключението и тревожните времена по времето на Сталин. От някъде извираше свобода, но приклещена зад превзети от демони земи, едно църцорене, което едва напоява безкрайната тайга и се опитва да покълне в преклонените глави на лагерниците. Това е различен свят, който се стреми  всячески да оправдае съществуването си. Но има и още, което „Архипелагът на един друг живот“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Красимир Кавалджиев) ми показа. Има още

„Приспивна песен в Аушвиц“ на Марио Ескобар

Хора и демони в Аушвиц

1-222503_b   Трудно се вярва, трудно се преглъща. Една идея за „чиста“ раса, един харизматичен диктатор, милиони погубени животи. Война. Заповеди. Смърт. Това събитие се отдалечава все повече през времето, но още се усеща гнилия дъх и горчивата истина. Всяка една книга по темата е като повик да не забравим, за да не повторим това прегрешение. И лагерите. Стотици истории са разказани и запаметени от поколенията след трагедията на Втората световна война. Спираш и се замисляш, четеш още и още книги, усещаш ужаса и тъгата на миналото. Камиони със съсухрени от глад и болести невинни се отправят към крематориумите. Те са номера, които съставят математическата формула на нацизма. „Приспивна песен в Аушвиц“ („Сиела“, 2020, с превод на Надя Златкова) носи същата тъжна статистика. Тъжна книга, която е затворила надеждата между телените огради и смъртта, без възможност за спасение. Има още

„Детският влак“ на Виола Ардоне

Пътят, който следваш за спасението

1-222353_b   Винаги съм се опитвал да „определя“ своето усещане, онова, което витае между мен и книгата. Искам да разбера какво е и защо се намества като призрак край мен и ме съпътства до последната страница. Разгадая ли го, думите сами определят посоката, към която да се насоча. А тази книга е превземаща. Драматична история, малко момче с мечти и илюзии, разрушен свят, тревожно време. Всичко се натрупва постепенно, като смразяващ облак, изникнал изпод руините на една трагедия. „Детският влак“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Вера Петрова) е мрачна, но силна история с думи през погледа на седемгодишния Америго, времето на следвоенните години в Италия, когато Югът е понесъл цялата сила на разрушителните бомбардировки, а Северът е готов да приюти 70 000 деца, за да ги спаси от тежките условия, в които се налага да живеят. Но и да ги откъсне от семействата им. Америго Сперанца (прев. „надежда“) трябва да пътува, да спаси мечтите и волята си от забвение. Има още

„Струни“ на Радко Пенев

Спомени и изкупление

1-220648_b   Времето запълва празнини, отсява чувства, спомени, изковава съдбата и изгражда личности. Трябва да разбереш кой си бил и какъв си станал. Причина и следствие. Но тези думи не биха обяснили преживяването, онзи звук от струни, който отеква в съзнанието и мултиплицира чувство след чувство, докато не създаде симфонията на живота. Не скрито, а явно, с изборите и последствията. Спираш и се вглеждаш в себе си: „Това съм аз“, с всичките несъвършенства и претенции, без маска и илюзии. „Струни“ („Сиела“, 2019) е точно такава – безмълвно рушаща стихия, която разплита живота и ни дава възможност да вземем решение. Но не помага, а слага дамга, за да спрем за момент и да се вгледаме назад в онези невралгични моменти, които са изковали настоящето ни. Вълнуваща, трагична, стъписваща история е написал Радко Пенев, която резонира с всичко човешко. Има още

„Синът на управителя на сиропиталището“ на Адам Джонсън

Песните на Северна Корея

1-221163_b-002  „Граждани, съберете се около високоговорителите… Любимият ни ръководител Ким Чен Ир е съветвал инженерите, разширяващи плавателния канал по река Тедонг. Докато Любимият ни ръководител е поучавал работниците на екскаватора, над главата му спонтанно се събрало ято гълъби и осигурило на достопочтения ни генерал жадувана сянка в горещия ден… Граждани, не забравяйте, че забраната за наблюдение на звездите все още е в сила…“

   Северна Корея. Десетилетия след войната нищо не подсказва, че тази изолирана и контролирана с безпощадна ръка държава ще намери изход от съществуването си на ръба на бездната. Всъщност не търси изход. Умелата диктатура на семейство Ким държи под контрол живота и смъртта, а гражданите са вперили хипнотизираните си погледи към Божеството, за да попият и най-малката подробност от изречените от него думи. Има още

„Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ на Ерик-Еманюел Шмит

Сред тайните на музиката

1-217755_b-001   Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид.  Има още