„Република от светлина“ на Андрес Барба

Пътят на децата

1-227992_b

   След двете стряскащи тийнейджърски книги („Мракът идва отвътре“ и „21 начина да умреш“) беше логично да потърся нещо подобно, но с изместена перспектива. Ясно е, че не търся прекалено деликатни книги, които се съсредоточават само в повърхността на проблемите, а такива с реално въздействие върху духа и емоциите, вътрешните катаклизми и трагични пропадания. Това, което излиза от нас е плод на собствените ни решения. Останалото пазим под угрозата да не се провалим в очите на околните. Литературата изследва точно тази скрита наша същност, като психологически тест за пригодност, разкривайки и най-малките детайли. Харесвам такива книги, не само заради смелостта да се говори за човешките слабости, а и заради моментите на откровение в тях. „Република от светлина“ („Обсидиан“, 2021, с превод на Маня Костова) сякаш поставя абсурдни въпроси за детската невинност и възможността да се усъмним в принципите, с които живеем. На мен дори ми е трудно да пиша за това, защото настоящата история буди достатъчно много противоречия. Първосигналното сравнение, естествено, е с „Повелителят на мухите“ и вече познатите у нас „Нищо“ на Яна Телер, „Царевичните деца“ на Кинг и дори „Съседката“ на Джак Кетчъм. Самият Андрес Барба изказва предположение, че в един момент смяната на поколенията ще промени из основи човешката цивилизация. Старото отмира, а новото гради нови принципи на съществуване – нещо като да „изпуснеш юздите“ на децата и те да наложат свое мислене и ценности, предавайки ги на следващите поколения.

Има още

„21 начина да умреш“ на Сара Енгел

Трънливият път на младостта

1-227412_b

   Първоначално си казах, че заглавието на тази книга е прекалено мрачно и навява какви ли не противоречиви мисли, особено на тийнейджърите и техните родители. Не веднъж съм се чудил как бих могъл да препоръчам книгата, защото темата практически е табу и не всеки би могъл да ме разбере правилно. Рецепти за самоубийство? Не. Резултатът от прочита трябва да е осъзнаването, че съществува проблем, а последствията са жестоки и често фатални за жертвата. „21 начина да умреш“ („Емас“, 2020, с превод на Ева Кънева) е история за психическия тормоз и хлъзгавата пътека, която води право в най-тъмните ъгълчета на съзнанието. За едната страна е просто като забавна игра, а за другата – пропадане, психически срив и повод да се случи най-лошото. Съветът към един млад човек обикновено започва с насърчение да се бори и постигне успехи, да надмине всички останали и да бъде възможно най-напред. И състезанието стартира – първо в училище, после и на работното място. Целта е изграждането на самочувствие, защото един уверен в себе си човек, който прикрива слабостите си, винаги е готов да постигне предначертаните цели. Извращаването на този процес започва с принизяването на съперника.

Има още

„Мракът идва отвътре“ на Тюра Теодора Трунста

Да бъдеш човек

1-223976_b

   Имах огромното желание да прочета някоя мрачна младежка книга, която предупреждава за трудностите в живота и често неясните очертания на бъдещето. Тийнейджърските неволи предизвикват купища въпроси, което е съвсем естествено и вероятността от грешки не само е възможна, но дори е неминуема. Как реагираш на всекидневните предизвикателства и дали си готов да осмислиш световните проблеми – неща извън теб самия, без възможност да им повлияеш? Книги като тази дава поводи да седнеш и помислиш, да се поставиш на мястото на героите и да вземеш решение. „Мракът идва отвътре“ („Емас“, 2020, с превод на Ева Кънева) е за непознатия в нас, дълбоко заровените инстинкти на човешката еволюция и трудните избори. Израстването калява и дава посока – естествен механизъм за противодействие на хаоса вътре и извън нас. Въпреки яснотата на проблематиката, първоначално сюжетът ме изненада. Тази книга действително съдържа мрак, онези моменти на безперспективност и капката отрова, която се вижда на дъното на чашата с вода. Можеш лесно да я изпиеш или да се противопоставиш на злото. Какви всъщност сме ние и кое ръководи действията ни? Ето въпроси, на които всеки би искал да знае отговора предварително.

Има още

„Изгубеният рай“ („Пътуване през времето“ – книга 1) на Ерик-Еманюел Шмит

Свидетелят на историята

1-234926_b

 Не съм чел достатъчно от Ерик-Еманюел Шмит, но тази книга ми направи силно впечатление още със самото си излизане. Всъщност тя е първа част от възхитителен роман в осем тома, който трябва да премине през епохи и събития, през развитието на човечеството и самото време, за да осмисли ролята на нашия вид. Звучи високопарно, но мен винаги са ме привличали подобни творения. Ако си писал десетилетия и имаш създадена концепция, която те е вълнувала постоянно, съвсем логично е да дадеш началото на нещо толкова епично. В живота на всеки има ретроспекция – оценка на свършеното, добрите и лошите страни на събитията, взетите решения и смисълът на щастието като нещо основополагащо за един индивид. Това е идеята за героя Ноам и неговото пътуване през годините, съпътствано от щастие, тревоги, открития и изводи. Преминал през хилядолетията като странник, той ще се озове на прага на Свършека и ще разкаже своята история, преплетена с тази на човечеството като вид. Докато това творение очаква третия си том, погледът е устремен към неговото начало – „Изгубеният рай“ („Леге Артис“, 2022, с превод на Зорница Китинска).

Има още

„Оставам тук“ на Марко Балцано

Нашата земя

1-231592_b

   Когато нещо е изгубено, останало далеч в миналото, почти напълно изличено и присъства само като архив от няколко снимки и документи, споменът за него е като дъх на призрак, заличен от времето. Но „Оставам тук“ („Lemur“, 2021, с превод на Нели Раданова) не е само архив, а жива връзка с време, пълно с исторически събития от първата половина на миналия век, когато светът изживява своите големи трагедии и се променя завинаги. Време на две опустошителни войни, много погубени животи и разрушени илюзии. Сред всичко това изглежда съвсем маловажно да разкажеш за шепа хора от едно селце, тяхното скромно битие и живот, изпълнен с труд и банални мисли. Но това е и книга за родния дом, мястото, което винаги те привлича и е трудно да си представиш, че ще загубиш. Балцано разказва драматичната история на Курон, закътан планински оазис на спокойствието в Южен Тирол, чиято територия ще се превърне в предмет на договор за анексиране от съседна държава след Първата световна война. Една майка ще се обърне към изчезналата си дъщеря, за да намери причините за трудностите, през които преминава семейството ѝ по време на режимите на Мусолини и Хитлер. Втората голяма война довежда не само страдание, но се оказва и изпитание за съвестта и принципите на всички жители, решили да останат въпреки трудностите и явната заплаха от асимилиране.

Има още

„Дървесна история“ на Ричард Пауърс

Една история за друг живот

1-56789876

   Какво съществува и какво е важно? Защо има въпроси, които все още чакат отговори? Има ли нещо, което човечеството винаги изпуска, докато пленява природата и я превръща в обикновена саксия, трофей на своята безгранична взискателност? Онова, което задоволява собствените ни изисквания, не създава ли прецедент в природата на нещата? Ясно е, че трудно бихме се отказали от всичко постигнато, от технологичното си съвършенство, от егоистичните си принципи, които ни водят до една крайна точка – изчерпване на подарените от природата ресурси и унищожаване на възможната среда за живот. „Дървесна история“ („Колибри“, 2022, с превод на Деян Кючуков) е извор на въпроси, чиито отговори никога не са били лесни за разгадаване. Така написана, книгата е като откровение, извор на знания и рационални (не само) представи за живота и връзките на всичко в природата. Чел съм научни статии и разработени идеи на ентусиасти, които са изследвали дърветата и са открили доста изненадващи факти за тяхното развитие. Какво би променило нас като вид, ако разширим термина „интелигентност“ и придадем на природата онова значение, което е необходимо за по-ясното разбиране на света около нас? Пауърс не само е разработил темата в книгата си, но вероятно е дал необходимия тласък тези въпроси да бъдат разглеждани с повишено внимание.

Има още

„Попитайте Сара Грос“ на Жоао Пинто Коелю

Град на слава и падение

1-45676543-001

 Някои биха се опитали да забравят, други никога не биха изличили подобен спомен. Но истината е, че онази част от Историята ще продължава да напомня за себе си, независимо от всичко. Ако питате мен, светът още се лекува, а раните от време на време „сълзят“ недискретно, напомняйки за психическите проблеми на човечеството. Когато излиза мемоар или художествена творба за Холокоста, реалността се изкривява до неразбираем символ, чието значение не се поддава на разумно обяснение. На този фон всяка подобна история е като отрицание на човешкото бъдеще. „Попитайте Сара Грос“ („Lemur“, 2022, превод на Димитър Атанасов) не пренебрегва нито един символ, не бяга от страховитите описания, нито спестява чувствата, които изразяват тъгата на спомена. Но все пак тази книга споделя повече. Когато един от героите задава въпроса: „Какво, по дяволите, е Аушвиц?“, нещо съществено за живота започва да се променя. Миналото се заличава, сякаш подменено от трагичен поет, бъдещето престава да носи упование на местните и наоколо плъзва мирис на смърт. Години след това един човек ще разкаже история, ще намери нужната сила и ще се опита да се помири със себе си.

Има още

„Дъщерята на комуниста“ на Ароа Морено Дуран

Стената в сърцето

1-229177_b

 Много на брой събития остават в миналото като паметници на промяната. Личностите се сменят, докато времето отпечатва драма след драма в историята на човечеството. Всъщност това са просто думи за едни поколения и част от спомените на други. Усещането на свидетелите е различно. Докато поредната дамга се вкоренява дълбоко в мислите на хората, други събития напомнят за себе си през текстовете на художествени, мемоарни и документални книги. „Дъщерята на комуниста“ („Киви“, 2021, с превод на Свидна Михайлова) прилича на мемоар, защото в художествен аспект по-скоро маркира събития и сцени и не успява да обогати достатъчно разказаната история. В началото бях готов да стана свидетел на повече драма и мрачни сцени, но самата книга представя нещата по друг начин. Това е разказ за стените, които разделят идеологии, принципи и хора. Причината е исторически факт: след края на Втората световна война Германия е разделена между победителите, а няколко години по-късно са създадени ФРГ и ГДР. Приела Съветската идеология, ГДР остава изолирана от западните демокрации. Скоро е издигната и Берлинската стена. Ароа Морено Дуран дава думата на една жена, за да разкаже спомените си за несигурното бъдеще в новата действителност.

Има още

„Аномалията“ на Ерве Льо Телие

Случаят, който провокира света

1-231658_b

   Не всеки човек би бил доволен, ако нещо в ежедневието му се промени фундаментално, макар достатъчно приключенци искат точно това – една безкрайна кавалкада от изненади, за да има смисъл самият живот. Със сигурност не разбираме всичко, но поне се опитваме по някакъв начин да наложим непознатото върху здрава основа от лични принципи и отношения, към нещо предполагаемо естествено и обяснимо. Именно затова нещата изглеждат пределно прости. Аз харесвам книги с подобни идеи, в които ориентацията и дезориентацията си партнират доста естествено, в разрез с обичайното и наложените правила. „Аномалията“ („Колибри“, 2021, с превод на Росица Ташева) в действителност е фантастика, но по време на четенето човек едва ли би пропуснал препратките към собствените ни слабости и ограничения. Дали изобщо е възможно човечеството да надскочи себе си и за премине на следващото ниво? Спомням си, че на по-млади години жадно поглъщах всякакви фантастични сюжети и излизах от киното с друга перспектива за света. Оглеждах се изумено и откривах в хората единствено ограничена сетивност, банални реакции и безсмислени спорове. Научих се да гледам нещата от различни ъгли, да търся повече възможности за решения и да не робувам изцяло на класическите принципи, които предопределят всяка реакция. „Трябва да мислиш“ – казвах си. Нещо като да не обидиш моментално шофьора, който е минал на висока скорост през локва и те е опръскал с кална вода.

Има още

„Гроб съм“ на Явор Цанев

Въображението на живота

1-3456764

  Прочетох седма книга и пети сборник с разкази на Явор Цанев. Винаги съм се възхищавал от широката палитра на неговите теми и вдъхновения, от страховитите видения и обратите на съдбата, през детайлите на характерите, които изследва, до естествените по своята същност събития в живота на обикновените хора, предадени с внимание и приятен изказ. И тук нищо не изглежда случайно. В „Гроб съм“ („Гаяна“, 2020) има достатъчно, за да обуздае често изкривените ни представи за живота и нуждата от постоянно доказване, че не живеем в илюзия. Няма нищо грандиозно в човека, си помислих щом затворих последната страница. Многобройните къси разкази приютяват доста познати сцени, в които всеки би намерил нещо от собствените си спомени. Но какво би се получило, ако няма момент на изненада? Явор е склонен да добавя в ситуациите шепа магически подправки, които да разчупят клишето, преминавайки границите на вероятното и възможното. Това е една от хубавите черти на много от разказите. Самите ние имаме склонността да търсим нещо съдбовно във всеки наш жест и решение. Защо тогава да не получаваме знаци, които да разчитаме по свое усмотрение?

Има още

„Момиче на война“ на Сара Нович

Войната и детството

1-230483_b

   Война, кръв, смърт. Сякаш това е достатъчно, за да се опише най-страшното бедствие в човешката история. Четем за тези отпреди векове и си представяме героични походи, знаменити пълководци със знаменити победи. Но в нашия свят, този по-близо до нас, не изглежда така. Всяка война в нашата съвременност е провал за човечеството. Трийсетина години дали са достатъчни, за да приберем архивите и да спуснем завесите? Тази война се случи, когато бях ученик и аз я проследих от едно портативно радио, скрито под чина и със забодена слушалка в ухото. Вечерта се прибирах да гледам кадрите и последните новини. След месеци зловещата истина започна да излиза наяве. В „Момиче на война“ („Lemur“, 2021, с превод на Василена Мирчева) това е описано с потресаващ реализъм, макар и като спомен на герой, върнал времето до собственото си детство. Някои сцени са болезнени, други притъпяват нанесените по-рано щети, но разказът повлича в бездна и остава да звучи там като ехо от друг свят, който отдавна е приключил с всичко човешко. Сара Нович има голямо основание да разкаже подобна история, защото я усеща като част от нея.

Има още

„Ключът на Сара“ на Татяна дьо Роне

Миналото, което промени всичко

1-157068_b

 Макар темата да изглежда една и съща, това са различни сюжети, различни истории, различен подход на поднасяне. Книгата на Татяна дьо Роне е доста по-известна от други истории от времето на Втората световна война и трагичните събития, довели до смъртта на много евреи, но не бих я определил като най-добре написаната. Все пак вълнението ми беше голямо. Историята проследява залавянето на хиляди евреи във Франция от френската полиция и тяхното затваряне в съществуващия тогава стадион Вел’ д’Ив, докато се подготвя екстрадирането им в някой от Лагерите на Смъртта. В този печален ден през 1942 година Малката Сара разказва за една своя лична драма, превърнала живота ѝ в кошмар. „Ключът на Сара“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Силвия Падалска) напомня за пореден път какви са последствията от човешката ненавист и неразумно взетите решения. Този път няма трагични гледки от самите лагери, но пък други сцени и ситуации наистина покрусяват. Някои неща не могат да се приемат просто като споделена информация. Татяна дьо Роне е оставила своя отпечатък, за да покаже още една страна от безумието, наречено геноцид.

Има още

„Краят на октомври“ на Лорънс Райт

Изпитание пред човечеството

1-225916_b

   Малко особено се чувствам, когато чета медицински трилър за пандемия по време на пандемия. Самата книга никак не напомня на настоящата действителност, но достатъчно добре резюмира възможните сценарии и прави ретроспекция на потушаването на отминали и почти забравени болести, свързани с вирусна и бактериална инфекция. Естествено, това е роман и води читателя в чисто литературни хипотези, дори крайности като прословутия свършек на света, когато започва да се разпада самата социална структура и предвидимото престава да играе своята роля. „Краят на октомври“ („Enthusiast“, 2020, с превод на Христо Димитров) обаче не е само вихрен екшън, мъртви тела и предупреждение за грешките, които можем да сътворим. Тук са намесени политика, религия, икономика и чисто човешкия фактор като основа на трагедията. Романът е и семейна драма, така че има какво да се случва на тези 480 страници. Не бих пропуснал и старанието на автора да събере достатъчно информация от медицински светила за целите на произведението си. Това е особено важно, ако искаш да напишеш нещо достатъчно въздействащо сред доста прочути класики със сюжет за пандемия.

Има още

„По релсите“ на Невена Митрополитска

Времето и границите

1-45678765432

 Не мога да си кривя душата – изживявам всяка книга на Невена Митрополитска и винаги оставам умиротворен, но без тази пасивност на предопределеното чувство. Текстовете на Невена са живи и въздействащи сякаш притежават духа на времето, за което се отнасят. Няма описан характер, който да не е ценен за разказаната история, нито сцена, която да не притежава нужната сила. Това беше загатнато още с „Анна и планината“ и премина като емоционална буря в „Дарът“, за да срещне спонтанната искреност в настоящата книга. „По релсите“ („Жанет-45“, 2021) предава послание, но и претегля всички отсенки на времето и мястото. Романът разглежда трагичната окраска на две епохи, но те не изглеждат далечни и несъпоставими, а дълбоко свързани и част от жертвоприношенията, наситили човешката история. В случая жертва е човешкото, което трябва да надделее в трудните моменти и въпреки обстоятелствата. Не ми беше трудно да възприема това минало, напомнящо за пореден път насилието над еврейските общности в различните държави, а загубата на градените с хилядолетия ценности.

Има още

„Нас, които ни няма“ на Антония Апостолова

Любов, която ни топли и озадачава

1-229205_b

 Всеки спомен е като мелодия и звучи сантиментално, меланхолично или възраждащо, прелита като сянка над подменения свят и се материализира в тези, които имат способността да усетят. Този роман е като едва доловим дъх от нещо отминало, някаква чудна вкусова нотка, оставила своите трайни молекули да пренесат личните мисли, чувства и емоции. Мястото няма значение, макар това да е роман и за Бургас. „Нас, които ни няма“ („Жанет-45“, 2021) е едновременно книга за трансформацията на времето и личния прочит, скрит зад деликатната душевност на разказвача. 90-те са онези години, с които израснаха търсачите на щастие, но го има и невидимото бедствие, вътрешен смут с неясни пропорции, който никой няма да си позволи да забрави. Любовта и смелостта растяха заедно с мечтите, младостта се превърна в сила и безценен дар за правене на чудеса. Това е и моето време, с всичките си неизменни промени и дръзновения. Как да го опишеш, за да бъде възприет и почувстван? Антония Апостолова има дръзновението да го представи лично, с онези мисли за любов, нежност и разочарование, които се крият в сърцата на подрастващите.

Има още