„Трябва да поговорим за Кевин“ на Лайънел Шрайвър

Бремето на сърцето

1-222108_b   Трудно е да се пребориш с книга, която от самото начало те изпълва с противоречия. Но тук противоречията са просто различни перспективи и изобщо не е лесно да заемеш страна, след което да въздъхнеш с облекчение, че определена ситуация е преодоляна. Тази книга е тест за пригодност към човешкото, емоционалното, онова нестихващо приобщаване към определени правила, и никой не е застрахован от грешна интерпретация, колкото и да подлага на анализ действията си. Макар в основата си сюжетът да илюстрира точно проблемът с масовите убийства в училища в САЩ, всеки читател би могъл вземе от книгата достатъчно и да преосмисли нещата за себе си. „Трябва да поговорим за Кевин“ („My Book“, 2019, с превод на Надежда Розова) е по своему жестока и безкомпромисна, толкова натурална и тревожна, че може лесно да премине граничната зона, където се помещава съвестта. А отвъд границата са инстинктите, от които почти е невъзможно да се разграничиш. Има още

„Мираж 38“ на Шел Вестьо

Драмите на миналото

1-222067_b   „Мираж 38“ („Персей“, 2019, с превод на Росица Цветанова) ми изглеждаше страшно привлекателен роман – тревожен, заради позиционирането си на прага на Втората световна война и любопитен, заради географската посока, към която води: Финландия. Интересна е ролята на тази северна държава, воювала и срещу руснаците, и срещу германците. Но темата в романа се оказа по-размита от очакванията ми. Малко преди Хитлер да направи своя първи ход, героите са се заели със своите драми, които обикновено спохождат живота на наранените, умислените и своенравните. Не разбрах дали идеята на Вестьо е да напише нещо за финландската душевност и трудните времена, през които населението минава, или просто правдив роман за противоречията в живота. Тук се водят разговори за всичко, без видима посока, каквато всеки би очаквал от накратко изведения сюжет. Може би това е книга, която биха разбрали само скандинавците и любителите на военната история. Има още

„Архипелагът на един друг живот“ на Андрей Макин

Усещане за живот

1-222043_b-001   Андрей Макин беше енигма за мен до съвсем скоро, един призрачен образ, чиито книги сякаш бедстват зад по-популярните Гари и Шмит. Но трепетното очакване за нещо ново и предизвикателно пося в мен съмнението, че не обръщам достатъчно внимание на детайлите, когато подбирам непознати за мен автори. Тревожното предчувствие, че съм пропуснал нещо веднага ме заля и започнах с откъс от последната му преведена у нас книга. Не беше тръпчив вкус, а някаква мощна и притегателна сила на изказа, неизвестността на приключението и тревожните времена по времето на Сталин. От някъде извираше свобода, но приклещена зад превзети от демони земи, едно църцорене, което едва напоява безкрайната тайга и се опитва да покълне в преклонените глави на лагерниците. Това е различен свят, който се стреми  всячески да оправдае съществуването си. Но има и още, което „Архипелагът на един друг живот“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Красимир Кавалджиев) ми показа. Има още

„Приспивна песен в Аушвиц“ на Марио Ескобар

Хора и демони в Аушвиц

1-222503_b   Трудно се вярва, трудно се преглъща. Една идея за „чиста“ раса, един харизматичен диктатор, милиони погубени животи. Война. Заповеди. Смърт. Това събитие се отдалечава все повече през времето, но още се усеща гнилия дъх и горчивата истина. Всяка една книга по темата е като повик да не забравим, за да не повторим това прегрешение. И лагерите. Стотици истории са разказани и запаметени от поколенията след трагедията на Втората световна война. Спираш и се замисляш, четеш още и още книги, усещаш ужаса и тъгата на миналото. Камиони със съсухрени от глад и болести невинни се отправят към крематориумите. Те са номера, които съставят математическата формула на нацизма. „Приспивна песен в Аушвиц“ („Сиела“, 2020, с превод на Надя Златкова) носи същата тъжна статистика. Тъжна книга, която е затворила надеждата между телените огради и смъртта, без възможност за спасение. Има още

„Детският влак“ на Виола Ардоне

Пътят, който следваш за спасението

1-222353_b   Винаги съм се опитвал да „определя“ своето усещане, онова, което витае между мен и книгата. Искам да разбера какво е и защо се намества като призрак край мен и ме съпътства до последната страница. Разгадая ли го, думите сами определят посоката, към която да се насоча. А тази книга е превземаща. Драматична история, малко момче с мечти и илюзии, разрушен свят, тревожно време. Всичко се натрупва постепенно, като смразяващ облак, изникнал изпод руините на една трагедия. „Детският влак“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Вера Петрова) е мрачна, но силна история с думи през погледа на седемгодишния Америго, времето на следвоенните години в Италия, когато Югът е понесъл цялата сила на разрушителните бомбардировки, а Северът е готов да приюти 70 000 деца, за да ги спаси от тежките условия, в които се налага да живеят. Но и да ги откъсне от семействата им. Америго Сперанца (прев. „надежда“) трябва да пътува, да спаси мечтите и волята си от забвение. Има още

„Струни“ на Радко Пенев

Спомени и изкупление

1-220648_b   Времето запълва празнини, отсява чувства, спомени, изковава съдбата и изгражда личности. Трябва да разбереш кой си бил и какъв си станал. Причина и следствие. Но тези думи не биха обяснили преживяването, онзи звук от струни, който отеква в съзнанието и мултиплицира чувство след чувство, докато не създаде симфонията на живота. Не скрито, а явно, с изборите и последствията. Спираш и се вглеждаш в себе си: „Това съм аз“, с всичките несъвършенства и претенции, без маска и илюзии. „Струни“ („Сиела“, 2019) е точно такава – безмълвно рушаща стихия, която разплита живота и ни дава възможност да вземем решение. Но не помага, а слага дамга, за да спрем за момент и да се вгледаме назад в онези невралгични моменти, които са изковали настоящето ни. Вълнуваща, трагична, стъписваща история е написал Радко Пенев, която резонира с всичко човешко. Има още

„Синът на управителя на сиропиталището“ на Адам Джонсън

Песните на Северна Корея

1-221163_b-002  „Граждани, съберете се около високоговорителите… Любимият ни ръководител Ким Чен Ир е съветвал инженерите, разширяващи плавателния канал по река Тедонг. Докато Любимият ни ръководител е поучавал работниците на екскаватора, над главата му спонтанно се събрало ято гълъби и осигурило на достопочтения ни генерал жадувана сянка в горещия ден… Граждани, не забравяйте, че забраната за наблюдение на звездите все още е в сила…“

   Северна Корея. Десетилетия след войната нищо не подсказва, че тази изолирана и контролирана с безпощадна ръка държава ще намери изход от съществуването си на ръба на бездната. Всъщност не търси изход. Умелата диктатура на семейство Ким държи под контрол живота и смъртта, а гражданите са вперили хипнотизираните си погледи към Божеството, за да попият и най-малката подробност от изречените от него думи. Има още

„Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ на Ерик-Еманюел Шмит

Сред тайните на музиката

1-217755_b-001   Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид.  Има още

„Странните преживелици на един пощальон“ на Дени Терио

Поетичната любов на Билодо

1-220734_b   Към книгата ме привлече игривото заглавие, макар да съм сигурен, че повечето книги на „Лист“ ще ми допаднат, основно заради добрата селекция, и в един момент ще съм ги прочел. В тази история има романтика, поезия и драма, но не е от типа претенциозни и дълги саги за вечните въпроси и отговори, които любовта предлага. Почти шеговито, краткият роман се впуска в едно щуро приключение, за да разнообрази живота на пощальона Билодо, намерил бързо своето призвание в света на писмената комуникация. Сред тази своеобразна идилия, за зла участ… или пък не, нашият герой си е измислил начин да разнообрази битието си с не толкова легални прийоми, т.е. съвсем „невинно“ и добронамерено наднича в личния живот на непознатите, отваряйки писмата им преди да ги пусне в пощенските кутии. Идеята на Дени Терио не изглежда нова, но пък е добре подплатена с необходимата за случая екстравагантност.  Има още

„Празнината“ на Катерина Върмет

Пространства за думите

1-214061_b-001   Дълго четох тази книга. Незнайно защо се застоявах на определени страници и препрочитах някои пасажи, но без да търся нещо специално. Резюмето е ясно и привлича със своята невъзвратимост – все едно историята е предвидима и само трябва да се подредят сцените в ума на читателя. Но „Празнината“ („ЖАР – Жанет Аргирова“,2018, с превод на Мария Стоева) се оказа далеч по-всеобхватна и „трънлива“ книга. Когато погледнеш в нечии очи, можеш да видиш емоции и отражения, но тук очите са почти хипнотизиращи, поели всичкия дух на човешкото усещане за живот. От една страна книгата е сложно преплетена сага, но реалистичността на образите я изпълва с познати емоции. Бавна, непринудена, без фанфари и илюминации, сякаш тегли нещо тежко и огромно, което в един момент ще бъде застопорено на място, за да послужи като монумент пред поколенията.  Има още

„Бедни хора“ на Фьодор М. Достоевски

Живот и съществуване

1-218821_b-001   Докато четях, през главата ми мина мисълта, че не трябва да пиша за която и да е книга на Достоевски, че за Достоевски не се пише просто мнение след прочита, а се продължава със стотиците критически текстове от неговите познавачи и изследователи. Т.е. същото като във всеки университет – продължаваш да попиваш безбройните страници, писани за неговите произведения през последните повече от сто и петдесет години. Какво мога да кажа аз за Достоевски и то да изглежда достатъчно адекватно на фона на всичко писано до този момент? Нищо не може да се добави, с изключение на стандартен отзив, припомнящ на читателите от време на време да четат и препрочитат Достоевски, да осмислят неговите вътрешни търсения и да се надяват, че са разбрали гениалността в произведенията му. Или отново да се „пренесе“ наученото от критическите текстове и след това да напише поредното име отдолу.  Има още

„Сребърният път“ на Стина Джаксън

Пътят на изгубените души

1-219015_b-001   Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници.  Има още

„Дарът“ на Невена Митрополитска

Дарът на живота

1-219177_b-001   Още си спомням „Анна и планината“, първата книга на Невена Митрополитска, която ме накара да търся повече нюанси в човешките отношения в литературен контекст, да не маркирам само черното и бялото, просто защото изпъкват най-много. Ако описаните сцени са убедителни, със сигурност в главите на героите се крият още неразгадани тайни. „Търсещият читател“ е истинска ценност в съвременното ни общество, когато става въпрос за отношения и разбиране, още повече че съществуват прекалено много стереотипи в общуването между хората и е доста трудно да се разпознават отделните характери, без натрапването на сравнението и категоризацията. Нюансите са прекалено много, за да ги пренебрегваме с лека ръка. „Дарът“ („Жанет 45“, 2019) надгражда доста в това отношение и спокойно мога да кажа, че поставя един своеобразен връх в съвременната ни литература.  Има още

„Татуировчикът на Аушвиц“ на Хедър Морис

Война и любов

2019-08-01 07.44.35   Мнението ми за тази книга се оказа нееднозначно, макар съвсем ясно да говори за едно трагично време, когато войната е определяла стойностите на човешкия живот. В края на книгата е споменато откъде идва историята и какво е вдъхновило написването ѝ, така че да онагледява напълно идеята на Хедър Морис, но въпреки това усещането за стойност малко се губи. Честото маркиране на определени събития и факти, без да се акцентира върху причината за тях, създава празнота, макар това да е лична история и да не цели изящество и пълнота. Ако човек е решил да прочете книгата, трябва да познава доста добре тази част от събитията, за да се включи в действието. „Татуировчикът на Аушвиц“ („Рива“, 2019, с превод на Маргарита Дограмаджиян) явно не цели мащабност, а просто се опитва да разкаже една история за съхранението на ценностите, без които можем да загубим себе си.  Има още

„Нито капка вода“ на Минди Макгинис

Свят на предела

1-219585_b-001   Когато апокалипсисът е неизбежен, настава времето за равносметка. Обикновено всички знаят какво може да се случи, ако важен ресурс е на изчерпване, но съвсем малко хора ги е грижа за това. Докато не стане прекалено късно. След това оцеляват най-издръжливите. Когато чета антиутопии, през главата ми минават какви ли не сценарии и варианти, но остава и една горчилка – че нещата са пределно сериозни, а мислещите хора са малцинство. Започвам по този начин, защото настоящата книга ми се стори доста реалистична, макар да е определена като поредната антиутопия за тийнейджъри. Никъде не видях заигравка с нещо, което да ме наведе към мисълта, че нещата се „разкрасяват“, за да бъде по-интересно. Може би затова и не бих казал, че е „интригуваща“ или „допадна ми“. „Нито капка вода“ („Прозорец“, 2019, с превод на Ирина Манушева) обаче доставя онова усещане за безвъзвратност, което всички искаме да има в една антиутопия.  Има още