„GRANTA България 6: Отвъд болестта“ – списание за нова литература

Болестта и ранимите

1-2345665432   „GRANTA България“ става все по значимо за мен списание за литература. Колкото повече разлиствам страниците му, толкова повече се убеждавам, че в него има доста повече, отколкото в множество популярни романи. Темата в този брой ме накара да изчакам с почитането му. Дори имаше период, в който не ми се пишеше за него. Болестта е мерило за пригодност към живот. Хората, чиито тела са „наказани“ от генетичната си предразположеност към определени заболявания, се борят с нея и се опитват да живеят с мисълта, че надежда за излекуване винаги съществува. Болестта е травма и на духа, когато е нелечима към този момент.  Има още

„Дъщерята на скулптора“ на Туве Янсон

Разкази от детството

1-196843_b   Чета толкова много разкази, че не ми остава много време да живея в действителността. Може би това не е далеч от истината. Един разказ е цял свят, а двайсет са многоизмерна вселена, в която се сбъдват всички желания. И Туве си спомня, разказва за детството, изпълнено с фантазии, мистерии и чудеса. Човек попада в една лична аномалия, избуяваща като изоставена от десетилетия градина. Детството. Сивите оттенъци се смесват с цветни фойерверки и се превръщат в чувства и усещания. Ако ти трябва нещо приказно, върни лентата и се потопи в детството. Направи малко усилие и отново ще гледаш света с любопитство, всичко ще ти изглежда интересно, защото още го опознаваш и се сблъскваш все с нови неща.  Има още

„GRANTA България 5: Емигранта“ – списание за нова литература

Човешките истории на емигранта

1-25648182   Хубавото на списание „GRANTA България“ („Жанет 45“, 2015) е в богатото съдържание и разнообразието от автори, макар всеки брой да има своя тема (освен „GRANTA България 4“, чиято тема е „Без тема“). Изумително е през колко гледни точки може да премине човек чрез само едно книжно тяло. Продължавам да смятам списанието за верен помощник, когато ми е трудно да си намирам добре пишещи автори на проза. За съжаление нямам необходимата закалка да пиша и за поезията, но с удоволствие изчитам и тази част. Все пак има доста колеги, които ѝ обръщат по-специално внимание. Ако не знаете за тях, добре ще е да инспектирате солидното количество блогове. Мненията на пишещите ревюта четящи са важни, ако търсите насоки в литературата. А ще е хубаво да надниквате от време на време в „GRANTA България“, защото съдържа и текстове на малко известни у нас автори и потенциални бъдещи любимци. Списанието си има характер и това се вижда отдалеч.  Има още

„Кучки вероломни“ на Роберто Боланьо

   Боланьовите реалности

1-192460_b   Не съм търсил подходяща дата за четене на Роберто Боланьо, но затова пък държах да бъда спокоен, незает с нищо друго и най-вече без определени очаквания. Кой ли не ми говори за Боланьо и неговото специално отношение към скромността и свободата, за нетипичната му литературна обсебеност към себе си и другите автори, за трудната връзка с читателите и колко всъщност е важен за латиноамериканската и световната литература. Започнах с Боланьо, като го избягвах – скривах се от редовно от мащабната „2666“ и се правех на незаинтересован, когато се появиха първите ревюта за негови романи и сборници. Още в самото начало знаех, че нещата с него може и да не се получат, но се подготвях психически за посегателството му над ума ми. Накрая взех в ръка един сборник с разкази и го поставих на видно място, където да го виждам и да знам, че ме чака.

Има още

„Сараевско Марлборо“ на Миленко Йергович

   Сараево на хората

   1-196217_b   Сараево в началото на 90-те години. Това време е времето на войната, на разрушението, страданието, мъката по изгубените животи и страхът, посял семената на отчаянието. Една война се описва с мрачни и тежки думи, които бликат от страниците на кървав поток и давят душата на читателя. Смъртта е тежка тема, която неусетно въвлича всичко в дебрите на тъмнината и разложението. Други книги са просто жестоки към своите читатели, като съновидение от Ада или проекция на безчувствеността. Но Йергович не е толкова жесток. Сараево през войната тук не е просто предверие към Ада или бездънен гроб, в който между живите и мъртвите няма разлика. Хората са си все още там и продължават да вършат онова, което са вършили и преди войната, защото промяната не е в тях и те са само свидетели.

Има още

„Между рая и ада“ на Йон Калман Стефансон

   Ад, Рай и фиорди

   1-195968_b   „Между рая и ада“ („Жанет 45, 2015, с превод на Стефан Паунов) се насочи устремно към най-закътаните места на същността ми, веднага щом от първите страници се изля един необичаен порой от вихрена поезия – онази скрита от ежедневието лиричност, неподвластна на времето и човешкото битие, наситена с магнетизъм и философия. Бях чувал за нея хвалби, бях чел емоционални думи, сякаш измъкнати от нечий дълбок взор, но нищо не можеше да се сравни с личния прочит, когато думите на Стефансон се вплитат в душата и я вълнуват като морска буря. Почувствах книгата, въпреки че така и не ми стана ясно имам ли или не душа, с която да попия от извора на смислените думи.

„Анна и планината“ на Невена Митрополитска

   Промяната и променените

 

1-196116_b   Гледам да не поставям случайни заглавия на ревютата, а специално това за книгата на Невена Митрополитска го обмислях поне половин час. Къде се намира сърцето на книгата? Това е въпросът, който ме занимава, когато се взирам в очертаното бяло поле на страницата. Отговорът не идва веднага, а изплува бавно около мигащият курсор, в почти неуловима мисъл-мъгла. И докато си подреждам нещата в ума, се вглеждам в корицата. Изведнъж ми просветва, че точно тази книга няма сърце – неподвластна на чувства и емоции, тя е един вид хронология на промяната след 1989 година, разказ от действителността, който следва стъпките на всички онези хора, преодолели бездната на онези първи няколко години на неизвестност и страх. Има още

„Кротките“ на Ангел Игов

   Из кривите пътеки на революциите

 

1-978619186172   Все някой ще търси истината и ще се лута из кривите пътеки на революциите, онези революции, които практически изличават част от историята – дали справедливи или не, но далеч по-неморални от човешка гледна точка. И те, човеците, тръгват на поход към поредната илюзия, която се вижда на хоризонта и блести като скъпоценен камък, ярка и пробуждаща. И те, човеците, се чувстват избрани и силни, като великани сред стада от неспокоен народ, който стратегически затварят между стените на поредната идеология и им редят подготвени речи. Готови са да изличат от лицето на земята всичко естествено, за да се почувстват господари. Но това е до време, докато пристигнат следващите.

„Егон и тишината“ на Емануил А. Видински

   2-3 лудости не стигат, трябва и тишина

1-192894_b   За мен няма по-добър подход към една история от това да отнемеш на героя си комфорта между страниците и да го накараш да се вълнува и съпреживява бурно събитията около него самия. Дали ще го поставиш в клопка или ще му изпратиш неприятна вест, това няма голямо значение, но е по-вероятно той да изглежда по-жив в положение на стрес. Ето по този начин се чувстват и повечето от героите в сборника с разкази „Егон и тишината“ („Жанет 45“, 2015), който съдържа в себе си и един предишен малък сборник, прелетял цяло десетилетие, за да послужи като своеобразна ретроспекция на малкото като обем, но много любопитно творчество на автора в жанра разказ. По-трудно бих посегнал към поезията на Емануил Видински, но това вече е в сферата на личните предпочитания.

Има още

„30 щриха за любовта“ на Ганка Филиповска

   Любов, която променя съдби

1-189538_b   В края на миналата година прочетох „Сонет 130“ на Ганка Филиповска и се почувствах неспособен да опиша впечатленията си в що годе прилично ревю – просто бях захвърлен в една бездна, от която така и не можах да изляза. Силата на езика на авторката е невероятен и може да се каже, че реже безмилостно като заострена сабя. Никаква милост към героите, никаква надежда за живот, никаква пощада за бедния читател. Настръхвах след всеки ред, напоявах със сълзи всяка страница. Но това не е нещо друго, а талант – Ганка Филиповска сее думи, а читателят жъне скръб.

„Честна измама“ на Туве Янсон

   Просто измама или честна измама

1-193896_b   Туве Янсон е интересна не само с детските си книжки за муминтролите. Показателно е, че в един момент финландската авторка „зарязва“ цял един свят, заедно с героите му, за да поеме в съвсем различна посока. „Честна измама“ („Жанет 45“, 2015) е едно от произведенията ѝ за възрастни, което си заслужава да се прочете. Като се отчете и прекрасния превод на Антоанета Приматарова, удоволствието от четенето е пълно. Струва ми се, че тази книга държи читателят ѝ да си направи съответните изводи – за отношенията между хората, целите в живота и изобщо всичко, което има връзка с чувството да си човек.  Има още

„НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ“ НА ХРИСТИНА ПАНДЖАРИДИС

   Някъде другаде, където майката разкрива чувствата си

   
   Може би чувството за свобода ще е много по-силно, ако просто вземеш куфара си и напуснеш семейното гнездо. Може би жестоката реалност ще се скрие в спомените ти, ако поделиш детето си с приятелката. Може би нещастната случайност ще послужи за изкупление, за да подредиш приоритетите си като съпруга. „Някъде другаде“ („Жанет-45, 2015) стои точно там, където искреността служи за спасение от тежестта на живота. Какво би казала една майка, изправена през своите несъвършенства, заблудена от моментите на слабост? Христина Панджаридис отново поема по трънливия път, заедно с несъвършената жена, дълбаейки през мислите и чувствата ѝ. Докато „Ничия“ е драмата на разстоянията, „Някъде другаде“ е навлизане сред сенките на причудливите състояния, които ръководят живота на майката.
   Всъщност няма нищо сложно в този роман. Христина Панджаридис разбърква тестето на случайностите и раздава картите на съдбата на няколко жени, за да изпита тяхната воля за щастлив живот. Всяка майка се чувства отговорна за определени ценности в семейството си и като в слалом се спуска от планината на личния си живот, за да достигне до пропастите на себераздаването. Като жена авторката си дава достатъчно ясна сметка, че идилията е някакъв несбъднат сън, който продължава само до събуждането, и се заема с нелеката задача да прояви искреност към читателите си. Майките в този роман не са идеални, не притежават достатъчно сила, за да спечелят всичко най-хубаво от живота. Ами… нормални са.
   „Някъде другаде“ преплита съдбите на своите герои – на Майката, на Изоставената, на Затворничката, на Хотелиерката, на Художникът. Всички те се борят с демоните си, поставени пред своите изпитания на живота. Понякога тежката дума вземат децата, изоставените:

   „Избяга. Избяга, но винаги ни напомняше, че е свободна два пъти в месеца. Звънеше и ни казваше, че е жива, въпреки че не е с нас. Два пъти месечно повтаряше, че ни обича, но за здравето ѝ било препоръчително да не ни готви и разказва приказки. Избяга, за да посвети времето на себе си, а за нас – някакви дребни минутки. Дребнава майка! 

   Телефонна майка! Майка за преброени думи. Два пъти в месеца.

   Питаха ме къде е майка ви. Мълчах, а ми се искаше да викна: „На неизвестен адрес!“

   Сестра ми искаше да знае. „Какво още ти каза майка по телефона?“ „Ами пак същото. Мъчно ѝ е за нас.“ И на нас ни е мъчно, но няма да се издаваме. Тя ни заряза. „Безсърдечна майка.“

   Последното изречение го запомнихме от съседката, дето идваше да ни наглежда в ранния следобед.“

   Най-силно впечатление ми направи Затворничката. Тя е жертва на нелепа ситуация – осъдена е за опит за убийство на мъжа си, изневерявал ѝ в семейния дом, пред погледа на децата, и се налага да прекара години в затвора, откъсната от тях.

   „Аз бях на върха на гнева, на покрива на камбанарията с непростителността си. Каква прошка за вечно гладния за жени мой мъж? Закачих малкото дрехи на простора – да се ветреят, да се изпари възбудата им и повече да не се връща, и лесно да си ги намерят. Исках да избягам от нервите си и вършех глупости. Откъде да знам какво е нормално да се направи, ако мъжът ти изневерява под общия покрив. Бута се покривът и се строи пак къща. Или ти излизаш, облечена в най-новите си дрехи, да си харесаш друг дом.“

   И вече в затвора:

   „Тук, в това препикано от псувни и жалби място, където и паяжините се врътват бегом и изчезват, осъзнах какво е свободата. Свободата е да те вали дъжд, но не през решетки. Затворът не е курс по творческо писане, но като притиснат тялото ти, като ти определят толкова и само толкова и никак повече квадратни метри кислород, душата търси излаз. Ех, съчиняваш си заливче и сковаваш набързо лодка! Променяш се денем, а нощем опипваш сянката си – твоята ли е, напукала ли се е, жилава ли е да издържи и утре. Завиваш я около кръста си – да не ти я свият в тъмното. През минути пипаш дали си е на мястото.“

   Какъвто и да е образът на майката, авторката успява да надникне зад кулисите на душевността ѝ, да предостави на читателя онази тръпка, която граничи с абсурда на живота, и да завърши подобаващо с куп въпроси, на които сами трябва да си отговорим.
   Отново красива и въздействаща проза от Христина Панджаридис, преплетена с умението ѝ да се изразява поетично, която постига много повече като внушение, отколкото като комбинация от думи. Ако са ви уплашили дълбоките проникновения на „Ничия“, чрез „Някъде другаде“ можете да намерите така необходимото пространство за себе си и отговорите на своите лични въпроси.
Оценка от мен: 4.3 / 5

„СОЦ ГУРМЕ“ НА АЛБЕНА ШКОДРОВА

   Предизвикателствата на кухнята през социализма

    
   Разгръщах „Соц гурме“ („Жанет-45“, 2014) от време на време и си представях трудностите, през които е преминала Албена Шкодрова, за да поднесе едно такова изследване на хранителните привички през социализма – как цялата система се е държала на един имагинерен идеал, и как селската власт е тръгнала да прави от НРБ развита социалистическа държава, опитвайки се да се вмести в противоречивата идеология на група ентусиасти от СССР. В книгата видях доста особени заключения които сметнах за незадоволителни, но пък се опитах вмъкна част от личните спомени, за да подпомогна собствените си изводи. Като малък си бях доволно и презадоволено откъм храна хлапе – имах си стабилни бузи и не придирях на родителите си за нещо повече от класически български продукти като хляб, лютеница, мляко, масло, сирене, кашкавал, плодов нектар, баница с праз или сирене, печени чушки, ориз, картофи, яйца, свинско месо и някои други. По голямата част от месото определено идваше от прасетата, които бабите и дядовците ми отглеждаха на село. Яйцата ни ги снасяха кокошките в курника, в присъствието на гордия полигамен петел. От магазините се купуваха неща, които не можехме сами са си произведем. Проблемът настъпи някъде в началото на 90-те, когато цялата социалистическа манджа се превърна в… никаква манджа. Е, не сме се мъчили чак толкова, защото се облажвахме от селската ни градина и местните производители, пък и прасетата продължаваха някак си да се угояват, превръщайки се – определено след кончината си – в много месни консерви. Буркани, да. Традицията с туршията и варенето на компоти също не беше забравена. И някъде по това време хората взеха да си припомнят, че през социализма никога не са оставали гладни и жадни, че сега ще им трябват доста повече усилия, за да придобият храна.
   Албена Шкодрова се е заела с доста деликатна тема, която навлиза съвсем определено в „кухнята“ на политическите дейци преди 89-та и тяхната мечта да нахранят идеологически българския народ. И от време на време да задоволяват стомасите им. Авторката анализира сведенията, придобити от многобройни интервюта на съвременници на социалистическата действителност: технолози, шефове в заводите за храни, ресторантьори и други, участвали пряко в произвеждането на храни и напитки. Преровени са архиви и библиотеки, за да можем да се насладим на вече готовата книга. Пътят на Шкодрева минава през всички етапи на производството и разпространението на продукти, тяхната история и трудностите, които са изпитвали самите работници, за да изпълнят поставените от властите задачи. Всъщност „Соц гурме“ е една своеобразна енциклопедия, включваща буквално всичко около създаването на храната в България.
   Много хора си спомнят как и какво са пазарували от магазините преди 89-та година. Интересното е проследяването на съдбата на самите продукти, докато стигнат до магазините, гостилниците, сладкарниците, ресторантите, хотелите и Кореком. Тази история е скрита от обикновения човек, който е получавал само готовия продукт.
   Спомняте ли си опашките за дефицитни продукти? Защо селското стопанство и развитата индустриална промишленост не успяват да задоволят търсенето на най-необходимите продукти? Как са планирани и произвеждани легендарните сладкарски изделия? Защо се създава Кореком? Защо Кока-Кола успява да пробие Желязната завеса и се повява именно в България. Качествени ли са били продуктите? Защо задължителните бригади не са изпълнявали напълно функцията си? Какво всъщност е представлявал марципанът? Защо ни е била необходима зимнината? Ако имате повече въпроси, отколкото отговори, тази книга може да ви помогне да ги намерите.
   Няма как да минем без колоритните истории около производството и консумирането на храната. Разказите на очевидците преминават от сериозното към забавното. Може да сте чували някои, а с други тепърва ще се запознаете. Понякога липсата на определени суровини и машини за производство са създавали доста трудности на технолозите, но неволята учи и се е налагало да се проявява креативност.
   Аз си прекарах много добре с тази книга. Сигурно ще има хора, които няма да повярват на всичко, но мен ме задоволи напълно.
Оценка от мен: 4.6 / 5
Други ревюта:

„МИДЪЛСЕКС“ НА ДЖЕФРИ ЮДЖЕНИДИС

   Това пътуване към себе си е грандиозно!

   Не ме остави тази книга на мира и това си е. „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис („Жанет-45, 2010) е пиршество, което намира всички струни в душата и излива вълшебните си мелодии, неподвластна на време и пространство. Как се описва една ода за пътуването през вековете на една генетична предопределеност? Какви думи трябва да изрека, за да покажа настръхването на тялото ми и пълната вглъбеност, с която посрещнах затварянето на последната страница? Юдженидис разказва уверено и без заобикалки за историята на Кал – непосилен труд за много автори, бих казал, защото самата предистория се е ширнала на почти 300 страници.
   Все отлагах четенето на тази книга, въпреки многобройните положителни отзиви. Дали заради дебелината ѝ или нещо друго, но сега мога с чиста съвест да затворя зачервените си от липса на сън очи и да се оставя на почивката. „Мидълсекс“ ме „тормози“ дни наред, сякаш задачата ѝ е да изсмуква жизненост. Дадох шанс на Юдженидис да ме разтърси – каквото търсят всички читатели в книгите, – и той не ме разочарова.
    Любовта я има навсякъде – тази постоянно натрапваща се имагинерна обсесия, която манипулира хора и решава съдби, се превръща в основен залог за сътворяването на Кал. Трябва да се върнем далеч назад, за да проследим почти невидимата нишка, довела до сътворяването на героя. Тя се източва далеч преди Смирна и ордите от турски нашественици, които погазват и опожаряват последната крепост на Лефти и Дездемона, но всъщност разказът започва оттам. Любовта тук е смирено същество в обятията на брат и сестра. Едно невидимо чувство, но обсебващо и всепроникващо, се промъква в очите им и те поемат предизвикателството, отправено им от съдбата. Дали е правилно или неправилно, кръвосмешението се оказва тази първа стъпка, която поколения Стефанидис ще извървят, за да дадат шанс на Калиопа да съществува. Юдженидис не натрапва това извращение – той борави с думите на последната издънка от тази нишка – Кал, преминавайки през низ от случайности и закономерности. А Кал чака на края на пътя, за да поеме първия си дъх, да усети след рождението си цялата тежест на предопределеността, която ще го постави пред сложен избор.
   Баба му и дядо му – Лефти и Дездемона – ще напуснат Смирна, за да поемат на дълго пътуване през океана, към Америка и новото начало, където никой не ги познава и никой няма да задава въпроси. Там светът е нов и шарен, въздухът – обсебен от пушеците на развиващата се автомобилна индустрия, променя възгледи и състояния, за да претопи всички ония имигранти, осмелили се да търсят надежда за себе си и децата си. Детройт се вози на колела и всмуква все повече работна ръка в машината на американската икономика. Там е и рецесията, която дебне от всеки ъгъл, решена да съсипе всичко и всички; бедността и постоянното присъствие на миризмата на прогреса и робуването на големите корпорации. Именно там Лефти и Дездемона покълват и се превръщат все повече в американци. А Юдженидис продължава да размотава кълбото, мутиралият ген прескача от поколение на поколение, превземайки с невидимата си армия поредните случайности и закономерности. Там се раждат Милтън и Теси. Те оставят своите възли в нишката и я размотават докрай.
   От „Мидълсекс“ може да вземете не само удоволствието от четенето, а и красотата на самата история. Начинът, по който се леят думите, манипулира съзнанието и придава на романа една особена смесица на удовлетворение и насищане с позитивност. Просто не знам как по-добре да формулирам усещанията си. Явлението Юдженидис сигурно ще продължава да се върти из главата ми с години и аз постоянно ще търся история, която да ме запълни с емоции, както го е направи тази. Чудих се дълго дали да наблягам на хумористичната част, но, според скромното ми мнение, тя е просто придатък към прекрасния език на Юдженидис. Някъде се промъква и иронията, но без нея животът би останал просто черно-бял.
   Страхотно! Сега няма как да пропусна „Непорочните самоубийства“ и „Брачната фабула“.
Оценка от мен: 5 / 5
Други ревюта:

„Сонет 130“ на Ганка Филиповска

 Тъгата и безвремието, пренесени на хартия

1-180425_b   Не можах да осъзная напълно случващото се в тези разкази. Не успях да бъда съпричастен към скърбите и неволите на героите. Не го поисках. Не го поисках, защото щях да пропадна в тъмнината на вечната нощ, покосила мъже и жени, непознати за мен, но странно близки. Представих си как мъката и чернотата на живота кръжат като призраци от друга реалност над Ганка Филиповска, докато тя извайва в черни краски ад на земята. Аз не четях, а сънувах. Кошмари.