Времето и границите
Не мога да си кривя душата – изживявам всяка книга на Невена Митрополитска и винаги оставам умиротворен, но без тази пасивност на предопределеното чувство. Текстовете на Невена са живи и въздействащи сякаш притежават духа на времето, за което се отнасят. Няма описан характер, който да не е ценен за разказаната история, нито сцена, която да не притежава нужната сила. Това беше загатнато още с „Анна и планината“ и премина като емоционална буря в „Дарът“, за да срещне спонтанната искреност в настоящата книга. „По релсите“ („Жанет-45“, 2021) предава послание, но и претегля всички отсенки на времето и мястото. Романът разглежда трагичната окраска на две епохи, но те не изглеждат далечни и несъпоставими, а дълбоко свързани и част от жертвоприношенията, наситили човешката история. В случая жертва е човешкото, което трябва да надделее в трудните моменти и въпреки обстоятелствата. Не ми беше трудно да възприема това минало, напомнящо за пореден път насилието над еврейските общности в различните държави, а загубата на градените с хилядолетия ценности.
„Граждани, съберете се около високоговорителите… Любимият ни ръководител Ким Чен Ир е съветвал инженерите, разширяващи плавателния канал по река Тедонг. Докато Любимият ни ръководител е поучавал работниците на екскаватора, над главата му спонтанно се събрало ято гълъби и осигурило на достопочтения ни генерал жадувана сянка в горещия ден… Граждани, не забравяйте, че забраната за наблюдение на звездите все още е в сила…“
Един ден може би ще усетиш, че светлината се пречупва по особен начин и ще видиш как облените образи изкривяват реалността. Вероятността да се случи не е изчислена, но пък можеш да отвориш книга, чрез която да достигнеш до определени проявления на това магическо преобразяване. Нещо подобно се случва с „Когато великани ходеха по земята“ („Жанет-45, 2019) – един сборник с нефилтрирано от реалността съдържание, където всяка история крачи с различен ритъм и излъчва необичайно сияние, все едно си на пътешествие из измеренията, а екскурзоводът натиска различни бутони по пулта, за да променя възприятията на пътниците. Явно такъв екскурзовод е Мартин Касабов, чиято вихрена фантазия намига на читателите от всеки колоритен герой. Но пък ако се замислиш, тази магия живее във всеки ум и от време на време се процежда навън, за да промени всичко. 
Още си спомням 
Когато изпитваш чувство, то може да е неописуемо. Тъгата, мълчанието, смъртта, деструкцията на битието… Усещането е за безпокойство и тревожно втренчване в безкрая – онази невидима „граница“, която те засмуква в непреходността и нищото. „Кедер“ („Жанет 45, 2018) е израз на това мистериозно усещане, където спомените и смъртта си разделят човешкото, за да изчезне отвъд познаваемото. Да прочетеш думите, да ги усетиш с ума и душата си. Нямах представа колко хубави са тези разкази. Един ден някой просто трябваше да сложи тази книга в ръката ми, за да заживея с думите. Чета, мислите ми „сънуват“ отвъд тях, все едно не са просто букви, подредени една след друга. Сякаш е много малко за „получаване“, а усещанията са толкова дълбоки… 
„GRANTA България“ става все по значимо за мен списание за литература. Колкото повече разлиствам страниците му, толкова повече се убеждавам, че в него има доста повече, отколкото в множество популярни романи. Темата в този брой ме накара да изчакам с почитането му. Дори имаше период, в който не ми се пишеше за него. Болестта е мерило за пригодност към живот. Хората, чиито тела са „наказани“ от генетичната си предразположеност към определени заболявания, се борят с нея и се опитват да живеят с мисълта, че надежда за излекуване винаги съществува. Болестта е травма и на духа, когато е нелечима към този момент. 
Чета толкова много разкази, че не ми остава много време да живея в действителността. Може би това не е далеч от истината. Един разказ е цял свят, а двайсет са многоизмерна вселена, в която се сбъдват всички желания. И Туве си спомня, разказва за детството, изпълнено с фантазии, мистерии и чудеса. Човек попада в една лична аномалия, избуяваща като изоставена от десетилетия градина. Детството. Сивите оттенъци се смесват с цветни фойерверки и се превръщат в чувства и усещания. Ако ти трябва нещо приказно, върни лентата и се потопи в детството. Направи малко усилие и отново ще гледаш света с любопитство, всичко ще ти изглежда интересно, защото още го опознаваш и се сблъскваш все с нови неща. 
Хубавото на списание „GRANTA България“ („Жанет 45“, 2015) е в богатото съдържание и разнообразието от автори, макар всеки брой да има своя тема (освен 
Не съм търсил подходяща дата за четене на Роберто Боланьо, но затова пък държах да бъда спокоен, незает с нищо друго и най-вече без определени очаквания. Кой ли не ми говори за Боланьо и неговото специално отношение към скромността и свободата, за нетипичната му литературна обсебеност към себе си и другите автори, за трудната връзка с читателите и колко всъщност е важен за латиноамериканската и световната литература. Започнах с Боланьо, като го избягвах – скривах се от редовно от мащабната „2666“ и се правех на незаинтересован, когато се появиха първите ревюта за негови романи и сборници. Още в самото начало знаех, че нещата с него може и да не се получат, но се подготвях психически за посегателството му над ума ми. Накрая взех в ръка един сборник с разкази и го поставих на видно място, където да го виждам и да знам, че ме чака.
Сараево в началото на 90-те години. Това време е времето на войната, на разрушението, страданието, мъката по изгубените животи и страхът, посял семената на отчаянието. Една война се описва с мрачни и тежки думи, които бликат от страниците на кървав поток и давят душата на читателя. Смъртта е тежка тема, която неусетно въвлича всичко в дебрите на тъмнината и разложението. Други книги са просто жестоки към своите читатели, като съновидение от Ада или проекция на безчувствеността. Но Йергович не е толкова жесток. Сараево през войната тук не е просто предверие към Ада или бездънен гроб, в който между живите и мъртвите няма разлика. Хората са си все още там и продължават да вършат онова, което са вършили и преди войната, защото промяната не е в тях и те са само свидетели.
„Между рая и ада“ („Жанет 45, 2015, с превод на Стефан Паунов) се насочи устремно към най-закътаните места на същността ми, веднага щом от първите страници се изля един необичаен порой от вихрена поезия – онази скрита от ежедневието лиричност, неподвластна на времето и човешкото битие, наситена с магнетизъм и философия. Бях чувал за нея хвалби, бях чел емоционални думи, сякаш измъкнати от нечий дълбок взор, но нищо не можеше да се сравни с личния прочит, когато думите на Стефансон се вплитат в душата и я вълнуват като морска буря. Почувствах книгата, въпреки че така и не ми стана ясно имам ли или не душа, с която да попия от извора на смислените думи.
Гледам да не поставям случайни заглавия на ревютата, а специално това за книгата на Невена Митрополитска го обмислях поне половин час. Къде се намира сърцето на книгата? Това е въпросът, който ме занимава, когато се взирам в очертаното бяло поле на страницата. Отговорът не идва веднага, а изплува бавно около мигащият курсор, в почти неуловима мисъл-мъгла. И докато си подреждам нещата в ума, се вглеждам в корицата. Изведнъж ми просветва, че точно тази книга няма сърце – неподвластна на чувства и емоции, тя е един вид хронология на промяната след 1989 година, разказ от действителността, който следва стъпките на всички онези хора, преодолели бездната на онези първи няколко години на неизвестност и страх. 
Все някой ще търси истината и ще се лута из кривите пътеки на революциите, онези революции, които практически изличават част от историята – дали справедливи или не, но далеч по-неморални от човешка гледна точка. И те, човеците, тръгват на поход към поредната илюзия, която се вижда на хоризонта и блести като скъпоценен камък, ярка и пробуждаща. И те, човеците, се чувстват избрани и силни, като великани сред стада от неспокоен народ, който стратегически затварят между стените на поредната идеология и им редят подготвени речи. Готови са да изличат от лицето на земята всичко естествено, за да се почувстват господари. Но това е до време, докато пристигнат следващите.
Книжен Петър 