Поглед към страшните филми
За излизането на книгата „Добрите, лошите и грозните“ на кинокритика Благой Д. Иванов („Ибис“, 2017) не се заговори толкова много, колкото очаквах, но със сигурност ще остане дълго време в сърцата на любителите на страшните филми, защото може да се приеме като истинско събитие на книжния ни пазар за тях. Оставяме настрана това, че на запад винаги е имало от всичко по много, включително качествена кинокритика. Ако се дистанцираме малко от хашлашкия образ на Благой в личен план, той е един безспорно полезен магьосник, стане ли въпрос за жанрово кино (и не само). Има още
Advertisements
Ако тази книга не ми беше препоръчана, едва ли щях да я чета. Но така се случва: от разговор към разговор, „Dominus“ („Ибис“, 2015, с превод на Коста Сивов) си намери мястото сред другите чакащи за прочит книги и редът ѝ дойде няколко месеца по-късно. Всъщност отдавна не чета за конспирации и религия в трилъров вариант, но, както често се случва, подаръкът за рождения ти ден е вълшебно действие и нещата стоят на съвсем различна основа. 🙂 Дан Браун пък се появява достатъчно рядко, тъй че не ми се налага да се втренчвам в заразителните конспиративни теории. А книгата на Том Фокс се оказа доста внимателно изпипана, дори ми направи впечатление доброто разпределение на важните ситуации и сцени, от които зависи разплитането на загадката. 
Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока. 
Как щеше да се развие жанрът хорър без Стивън Кинг? Това е въпросът, който си задавам от доста години. В началото на 70-те години на миналия век един затруднен финансово учител по английска литература се опитва да спечели някой долар, пишейки страшни истории. Това е правил още от малък, това иска да прави и в бъдеще. Успял е да публикува куп разкази за известни списания, но големият удар се крие в романа. Вече има няколко опита в тази насока, но все нещо не се получава. Дори „Кери“ е захвърлен в пристъп на безпомощност. Тук се намесва съпругата му, която го насърчава да продължи, съзнавайки колко е важно това за Кинг, а и за младото семейство, което постепенно увеличава членовете си. „Кери“ е завършен, а Кинг очаква присъдата. 
Кой е Лъвкрафт и защо се е заел да плаши хората? Всъщност той само пише за онова, което всички ние крием дълбоко в безсъзнателната част от себе си. Преди милиони години природата се е погрижила за оцеляването ни, като ни е „накарала“ да се страхуваме. Това е инстинкт за самосъхранение с необикновена сила, не напълно съзнавана, но с непреодолимо въздействие. С този магнетичен сборник, Лъвкрафт за пореден път доказва, че умовете ни са пълни с кошмарни създания, като само част от тях са сътворени от човешкото въображение. „Отвъд стената на съня“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) съдържа едни от най-провокативните и смислени произведения на автора, много от които почукват директно на портите на Ада. С удоволствие писах за всички тях, като се постарах да вградя своето реално усещане за текстовете.
Може да си смел и силен, може да си предпазлив и слаб като вейка, но няма начин да не криеш някакви свои си страхове, за които не желаеш никой да научава. Още в древни времена, когато човекът се е държал повече като животно, отколкото като върховен главнокомандващ на животинското царство, една дълбоко разположена в мозъка частичка се е грижила за оцеляването на индивида, семейството и племето. Това е инстинктът за самосъхранение, природната даденост, която не изисква разум и интелигентност. Страхът спасява. Онези времена отдавна са в миналото, но и днес все още сме му подчинени. Сега се чувстваме по-сигурни, но страхът ни липсва. Дотолкова ни липсва, че сами си го доставяме – на порции, лъжичка по лъжичка чрез киното, книгите и собствените си фобии. „Само живите ги е страх“ – би казало едно зомби. Аз също си доставям дозата, за да се почувствам жив и… човечен. Страхът е игра на въображението, а адреналинът е горивото му.
Бранимир Събев е създал шарена палитра от необичайни разкази, които влияят на всички сетива и не отпускат дори за миг. С малки изключения, този сборник е поредното доказателство за умението му да създава кошмари, а краят е невероятна смесица от извращения и мерзост.
Започвам с последната книга на Бранимир Събев, но това не е проблем, защото също като във фантастичен разказ, това си е пътуване назад във времето. Посегнах към сборника без ясна мисъл на какво ще се натъкна, но се оказа излишно притеснение. Това са добре разказани истории, с не малко забавни моменти, и си беше истинско удоволствие да ги прочета. Магията тук съществува и увлича без излишно разтакаване. Бранимир Събев въздейства на всички сетива с усърдието на прекрасен български автор.