Град на интриги и чест
Не съм чел скоро фентъзи и тази книга ми се стори като пиршество – богата, подробна и с ясно изразена идея, която отпраща из дебрите на митологиите на Ориента, съвсем като приказка, но с повече разработени линии и усещане за непредвидимост. Някак се зарадвах, че се прицелва в младежката аудитория, защото обикновено става въпрос за трилогии без странични разклонения. А и не съм почитател на „строги“ тухли като поредиците, клонящи към безкрайност. При тях определено „замиташ“ две-три книги от по-слабите части и чакаш години, за да се насладиш на нещо надграждащо и завладяващо. „Град от месинг“ („Ибис“, 2019, с превод на Вера Паунова) има точната пропорция да се превърне и в добър пример, понеже не робува изцяло на романтиката, а предоставя пълната палитра от отношения между различните [фентъзи] раси, с тяхната богата образност, мечти и дълг към себеподобните си. Има още
Вече познавам писането на Джо Хил, предвид срещите ми с неговите романи „Кутия с форма на сърце“ и 
Често фантастиката забърква солиден научен коктейл от теории и хипотези, за да даде тласък на въображението на читателите. Какво по-хубаво от смръщено чело, чиито притежател се опитва да си обясни почти непреводимата на разбираем език квантова механика. Ако си учен теоретик, ще се заровиш в томовете, изпълнени с формули или ще гледаш видео от поредната научна конференция, в опит да достигнеш подходящото ниво, което ще ти помогне да осмислиш последните достижения в областта. Но ако просто обичаш научната фантастика и просто проявяваш любопитство, една художествена творба би свършила чудесна работа. И тъй като моята „подготовка“ по темата е на любител, подобни книги ме привличат изключително много. Освен това наскоро прочетох удивителната 
Откакто се срещнах с Блейк Крауч чрез „Уейуърд Пайнс“, имах голямото желание да прочета още нещо негово. Мина известно време и на хоризонта изгря необикновеният фантастичен трилър „Тъмна материя“ („Ибис“, 2019, с превод на Коста Сивов). Определено сценарият не се оказа класически и това веднага ме „залепи“ за книгата още с първите страници. Интересът ми към квантовата механика, застъпена в литературно произведение, е повече от логичен, но все пак останах втрещен от изненадите, които ме очакваха. След последната страница мога нескромно да заявя, че Крауч е почти брилянтен, когато става въпрос за необичайни сюжети. Динамика, обрати, извратена логика, каквато се случва обикновено в една Мултивселена и по законите на квантовата механика. Така да се каже, ако не живееш с разбиранията на съвременната наука, едва ли би повярвал и на думичка от написаното. 
„Небе в дълбините“ („Ибис“, 2018, с превод на Вера Паунова) попадна съвсем ненадейно пред погледа ми, но резюмето ме убеди да я прочета. Кратка и „бърза“, както се казва, освен че всичко говореше, че няма да попадна на безкрайно сложен фентъзи свят, достоен за многотомник. Ако е подобно епично фентъзи, просто не се престрашавам. Дори предпочитам тийн вариантите, като внимавам да няма много любов, която да разводни историята. Е, още в самото начало Йънг изважда оръжията и пролива кръвта на племенните общности. Бързото начало ме увлече толкова, че почти не усетих кога разказът ме впримчи в обятията си. Всъщност не се случват много изненадващи неща, но има драма, сурова природа и чест, която героите пазят с цената на всичко. 
През 1974 година Стивън Кинг се събужда от кошмарен сън, навестил го в един хотел, в който били отседнали той и съпругата му. В съня тригодишния му син бягал из коридорите от един оживял пожарникарски маркуч. Както често се случва с един писател, нуждаещ се от вдъхновение, за да плаши хората, Кинг осъзнал, че може да развие идеята и написал „Сияние“ („Ибис“, 2015, с превод на Надя Баева) – един от емблематичните си ранни романи, с който направил широка крачка в кариерата си на автор на ужаси. Но за разлика от предишните му книги (
За излизането на книгата „Добрите, лошите и грозните“ на кинокритика Благой Д. Иванов („Ибис“, 2017) не се заговори толкова много, колкото очаквах, но със сигурност ще остане дълго време в сърцата на любителите на страшните филми, защото може да се приеме като истинско събитие на книжния ни пазар за тях. Оставяме настрана това, че на запад винаги е имало от всичко по много, включително качествена кинокритика. Ако се дистанцираме малко от хашлашкия образ на Благой в личен план, той е един безспорно полезен магьосник, стане ли въпрос за жанрово кино (и не само). 
Ако тази книга не ми беше препоръчана, едва ли щях да я чета. Но така се случва: от разговор към разговор, „Dominus“ („Ибис“, 2015, с превод на Коста Сивов) си намери мястото сред другите чакащи за прочит книги и редът ѝ дойде няколко месеца по-късно. Всъщност отдавна не чета за конспирации и религия в трилъров вариант, но, както често се случва, подаръкът за рождения ти ден е вълшебно действие и нещата стоят на съвсем различна основа. 🙂 Дан Браун пък се появява достатъчно рядко, тъй че не ми се налага да се втренчвам в заразителните конспиративни теории. А книгата на Том Фокс се оказа доста внимателно изпипана, дори ми направи впечатление доброто разпределение на важните ситуации и сцени, от които зависи разплитането на загадката. 
Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока. 
Как щеше да се развие жанрът хорър без Стивън Кинг? Това е въпросът, който си задавам от доста години. В началото на 70-те години на миналия век един затруднен финансово учител по английска литература се опитва да спечели някой долар, пишейки страшни истории. Това е правил още от малък, това иска да прави и в бъдеще. Успял е да публикува куп разкази за известни списания, но големият удар се крие в романа. Вече има няколко опита в тази насока, но все нещо не се получава. Дори „Кери“ е захвърлен в пристъп на безпомощност. Тук се намесва съпругата му, която го насърчава да продължи, съзнавайки колко е важно това за Кинг, а и за младото семейство, което постепенно увеличава членовете си. „Кери“ е завършен, а Кинг очаква присъдата. 
Кой е Лъвкрафт и защо се е заел да плаши хората? Всъщност той само пише за онова, което всички ние крием дълбоко в безсъзнателната част от себе си. Преди милиони години природата се е погрижила за оцеляването ни, като ни е „накарала“ да се страхуваме. Това е инстинкт за самосъхранение с необикновена сила, не напълно съзнавана, но с непреодолимо въздействие. С този магнетичен сборник, Лъвкрафт за пореден път доказва, че умовете ни са пълни с кошмарни създания, като само част от тях са сътворени от човешкото въображение. „Отвъд стената на съня“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) съдържа едни от най-провокативните и смислени произведения на автора, много от които почукват директно на портите на Ада. С удоволствие писах за всички тях, като се постарах да вградя своето реално усещане за текстовете.
Може да си смел и силен, може да си предпазлив и слаб като вейка, но няма начин да не криеш някакви свои си страхове, за които не желаеш никой да научава. Още в древни времена, когато човекът се е държал повече като животно, отколкото като върховен главнокомандващ на животинското царство, една дълбоко разположена в мозъка частичка се е грижила за оцеляването на индивида, семейството и племето. Това е инстинктът за самосъхранение, природната даденост, която не изисква разум и интелигентност. Страхът спасява. Онези времена отдавна са в миналото, но и днес все още сме му подчинени. Сега се чувстваме по-сигурни, но страхът ни липсва. Дотолкова ни липсва, че сами си го доставяме – на порции, лъжичка по лъжичка чрез киното, книгите и собствените си фобии. „Само живите ги е страх“ – би казало едно зомби. Аз също си доставям дозата, за да се почувствам жив и… човечен. Страхът е игра на въображението, а адреналинът е горивото му.
Бранимир Събев е създал шарена палитра от необичайни разкази, които влияят на всички сетива и не отпускат дори за миг. С малки изключения, този сборник е поредното доказателство за умението му да създава кошмари, а краят е невероятна смесица от извращения и мерзост.
Започвам с последната книга на Бранимир Събев, но това не е проблем, защото също като във фантастичен разказ, това си е пътуване назад във времето. Посегнах към сборника без ясна мисъл на какво ще се натъкна, но се оказа излишно притеснение. Това са добре разказани истории, с не малко забавни моменти, и си беше истинско удоволствие да ги прочета. Магията тук съществува и увлича без излишно разтакаване. Бранимир Събев въздейства на всички сетива с усърдието на прекрасен български автор.