„Недосегаемият“ на Джон Банвил

Историята на един шпионин

1-1234554   Бях сигурен, че няма да ми е лесно с Джон Банвил, още повече че прочетох един доста пространен материал за личността и творчеството му, преди да започна самата книга. Всъщност прехвърлих десетина страници за настройка и след няколко дни се почувствах готов да започна с четенето. Това се случи, защото още в самото начало осъзнах, че „Недосегаемият“ („Колибри“, 2015, с превод на Иглика Василева) няма нищо общо класическия шпионски роман. От една страна това ме разведри, защото имам неприятния навик да свързвам този жанр единствено с Джеймс Бонд, и дори да не се беше случило точно така, през цялото време щях да очаквам именно неговата мисъл, неговите действия, като само името щеше да е различно.  Има още

Advertisements

„Ще се видим там горе“ на Пиер Льометр

Наследството на войната

1-10000002358800_b   Войната е трагедия за света на хората – просто няма как по друг начин да се опише касапницата, която разстила трупове по полята и хвърля в скръб роднините и близките. Смелост, жар, идеали, ценности, каузи… За това ли е цялата тази мащабна революция, покоряваща умовете до ден днешен? Войните стават все по-модерни, но тези… думи, просто думи с непрестанно променящ се смисъл, продължават да кръжат като вестители на някакво справедливо бъдеще, което все не идва и не идва. Накрая всичко стихва. Има победител, който ще развее знамената, ще почете загиналите, ще построи монументи и паметници на величието и трагедията си. Войната е страшна, съсипваща и непоносима. Има още

„Петата купа“ на Дан Симънс

Шерлок Холмс разследва в компанията на Хенри Джеймс

1-1837477

   Ясно е, че Дан Симънс не е кой да е на литературната сцена и едва ли някой негов почитател ще пропусне възможността да изчете поредната тухличка в негов стил – нашироко и подробно, без да се съобразява с мащабите на темата, а само със стихийното си въображение, което, към ден днешен, би респектирало и най-умелия разказвач на истории. Ясно е и това, че тетралогията „Хиперион“, „Илион“ и „Олимп“ ще останат доста дълго като един своеобразен връх в творчеството му. Тях ги четох преди години и не съм им писал ревюта, но държа винаги да ги споменавам щом стане въпрос за епична фантастика или е намесено името на Симънс. Преди две години пък останах приятно изненадан от „Ужас“, който ми показа, че Симънс все още не е казал последната си дума и държи едно много високо ниво. В нея се видя, че писателят има интереси към Историята, което се вижда и в „Петата купа“ („Сиела“, 2015, с превод на Васил Велчев). Има още

„Инцидентът в Туенти-Майл“ на Треванян

История като в уестърн

1-193022_b   Не се и съмнявах, че книгата ще ми хареса, защото се поразтърсих насам-натам за информация, която да ме въведе в света на Треванян, или Родни Уилям Уитакър, както е истинското му име. И все пак не беше зле да усетя в действителност за какво става въпрос, тъй че „Инцидентът в Туенти-Майл“ („Екслибрис“, 2015, с превод на Петър Тушков) се превърна в първата ми прочетена книга от този автор. Като се абстрахирам от всичко останало, което знам за трилърите, драмите, историческите и приключенски книги за Дивия запад, тази съвсем явно докосва уестърна, но не върви точно в същата посока. Тук индианци и каубои няма (ако не смятаме един 25% чероки, който напомня на такъв само в очите), но пък обстановката никой не може да я сбърка: слабо населено градче, мина за добив на благородни метали, странен младеж с пушка като гаубица на рамо, избягал затворник с дълбоко вкоренени идеали за американската чиста раса и местните, които не са и двайсет души като количество. Има още

„Нощна стража“на Сара Уотърс

 Любов и война във вихъра на времето

   1-170290_bВ дългата редичка книги за четене се намести и „Нощна стража“ на Сара Уотърс („Алтера“, 2012, с превод на Милен Русков). Взех да се оглеждам повече и за нула време направих списък с десетина книги, които по някаква причина съм пропуснал или просто оставил за по-късно. Това „по-късно“ взе да се приближава със завидна скорост и неусетно дойде времето за поредната привлякла вниманието ми книга. Има ли някъде война в сюжета, няма начин да не ме заинтересува. Следящите блога ми вече са свикнали с тази моя любима тема, която честичко става причина да попадам на страхотни книги. Самата Сара Уотърс стана доста популярна в България и неусетно се появиха още нейни книги. Вече знам, че ще чета и тях, защото ми харесва лекотата, с която наслагва подробностите в сюжета, без да го прави претрупан и скучен. Точно в тази книга има и друга особеност, отличаваща я от всички останали – посоката на времето. Тук времето върви назад и началото е всъщност край на историята. Има още

„И опрости нам греховете“ на Ромен Сарду

   На война срещу грешниците в средновековен стил

1-168611_bОтдавна не бях пътувал мислено толкова назад във времето. А книгата на Ромен Сарду ми направи впечатление още преди повече от две години, но поради купищата приготвени за прочит, все не ѝ идваше реда. Наскоро взех да си преглеждам „древните“ списъци и да вадя от забвение по някоя чудесия като тази. Излишно е да споменавам, че хоръроподобните сюжети и мистификациите на Църквата са винаги добре приети при мен, а слети в едно цяло, почти ме изпълват с екстаз. И така се стигна до прочита на „И опрости нам греховете“ („Изток-Запад“, 2012, с превод на Владимир Атанасов). Тук са описани подробно издевателствата на Църквата с такава неподправена образност, че сегашното състояние на тази институция говори по-скоро за хвърляне на прах в очите, отколкото за някакво покаяние заради мрачната си история. Нещата са особено ужасяващи именно в Тъмните векове, за което време става въпрос в тази книга. Ромен Сарду е написал много силен роман, събиращ в себе си няколко жанра и нескромно подлютен с религиозна диващина. Да кажем една молитва и да продължим.

Има още

„Сексът и комунизмът 2“ на Милена Фучеджиева

   Непреодолимите граници на свободата

1-12345436   Дочаках и втората книга на Милена Фучеджиева, появила се точно година след първата („Сексът и комунизмът“) и на същата емблематична дата – 10 ноември. Историята на Лола получи логичното си продължение, което отново възбуди любопитството ми и ме накара да присъствам на премиерата, да чуя от първо лице определени факти и да послушам откъс, прочетен от актрисата Койна Русева. За мен е приятна изненада, че „Сексът и комунизмът 2“ („Ентусиаст“, 2015) не само продължава някои линии от първата книга, а и стремително навлиза в личното пространство на част от героите и я прави някак по-жива и въздействаща. Тук мислите на основните персонажи се чуват далеч по-ясно, наситени с драматизъм и проява на силни чувства. Вече е станало ясно кой за какво се бори и е време за разкриване на картите.

„Аврамови хроники“на Стефка Венчева

   Из хрониките на Аврамови колиби

1-194289_b   Може да се каже, че историческите романи в българската литература са на постоянна почит вече десетки години. Днес не е по-различно. Ако опитите за написване на съвременен роман често се приема на нож от широката читателска публика, то романите и разказите за миналото на България се приемат с отворени обятия и често биват награждавани. В последните години се откроиха няколко такива, като „Възвишение“ на Милен Русков и „Бежанци“ на Весела Ляхова (предвидени за четене от мен) стърчат като планински върхове. И никак не ме учуди появата на „Аврамови хроники“ („Сиела“, 2015), промъкнала се във финалната десетка на конкурса за нов български роман. Но аз не видях фойерверки, или поне димни сигнали да ознаменуват тази прекрасна хроника на китното българско селце Аврамови колиби. Разбрах, че тя е писана почти десетилетие с много старание, включително една финална редакция, направила от книгата това бижу, което прочетох аз.

„Любовницата на Фройд“ на Карън Мак и Дженифър Кауфман

   Фройд между любовта и терапията

1-195018_b   Заглавието на тази книга е доста интригуващо и за мен изобщо не беше проблем да посегна към нея. От една страна си е риск, защото Фройд е невероятно известен и е част от историята, а „намесата“ в личния му живот чрез тази художествена интерпретация, сътворена от солидна доза документи и солидна доза предположения, е повод един читател да бъде доста предпазлив и да не се оставя да бъде преметнат лесно. На задната корица черно на бяло е изписано следното: „провокативна и заличена от архивите история“, което ми даде онова спокойствие и сигурност, нужно за претенциозен читател като мен.

„Кротките“ на Ангел Игов

   Из кривите пътеки на революциите

 

1-978619186172   Все някой ще търси истината и ще се лута из кривите пътеки на революциите, онези революции, които практически изличават част от историята – дали справедливи или не, но далеч по-неморални от човешка гледна точка. И те, човеците, тръгват на поход към поредната илюзия, която се вижда на хоризонта и блести като скъпоценен камък, ярка и пробуждаща. И те, човеците, се чувстват избрани и силни, като великани сред стада от неспокоен народ, който стратегически затварят между стените на поредната идеология и им редят подготвени речи. Готови са да изличат от лицето на земята всичко естествено, за да се почувстват господари. Но това е до време, докато пристигнат следващите.

„НАСЛЕДСТВОТО НА ОРХАН“ НА АЛИН ОХАНЕСЯН

   Война, геноцид и едно наследство, което среща миналото с бъдещето

   
   Далеч съм от мисълта да оправдавам каквото и да е насилие, камо ли свързано с имперски амбиции. Всички знаят за един от най-трагичните моменти в историята на Армения, тема и на настоящата книга. Тя е достатъчно адекватна, за да послужи като един вид учебник по история и да напомня, че няма оправдана смърт. Всъщност допреди да прочета „Наследството на Орхан“ („Бард“, 2015, с превод на Ивайла Божанова) нямах някаква особена представа за конфликтите вътре в самата Османска империя, освен сведенията, свързани с България и българите. Войните винаги са били и ще бъдат деструктивни по своя смисъл и да се твърди, че обявяването им е някакъв вид справедливост за която и да е държава, е неоснователно и илюзорно. Прави са единствено тези, които защитават живота си. В този смисъл империите са синоним на религиозен и политически вандализъм, незачитане на свободата и отказ да се признае съществуването на различността, която е в основата на природните закони. Затова днес няма такива и се надявам да няма и в бъдеще.
   „Наследството на Орхан“ е свободна книга – като литературен език и внушение. „Свободна книга“ наричам тази, която не е затворена в клетката на историята и не държи да остане гордост само за един народ. За да се убедите в това, е необходимо да прочетете първите няколко страници.
   1990 година. Алин Оханесян ни запознава с Орхан – саможив и притегателен като визия човек, който се завръща в родното си място, за да научи повече за мистериозната смърт на деветдесет и три годишния си дядо, явно удавил се в казан с багрило за килими. Всички роднини са събрани в старата внушителна къща, станала свидетел на не един важен момент в историята. Бързо и сякаш неусетно, Алин обръща всички карти и само в рамките на няколко странички става ясно кой за какво се бори. В провинциална Турция домът е на особена почит и се знае предварително кой е наследникът. Законите са ясно изписани и завещанията са само формалност. Адвокатът прочита всичко дума по дума и присъстващите онемяват. Най-напрегнат е бащата на Орхан, защото неговото име не е споменато, а къщата, в която са отраснали бащи, деца и внуци, е приписана на непозната жена. Внукът също получава голям дял, за сметка на баща си. Мистерията е голяма и се крие в далечните години на Първата световна война, по времето на арменския геноцид в Османската империя, малко преди да прекрати съществуването си и да се роди Турция. Орхан се наема да посети мистериозната жена, живееща в дом за арменци, свидетели на изтреблението на своя народ. Целта е Орхан да изпроси подписа ѝ, за да си върне семейството му дома си. Обаче Седа Малконян не желае да си спомня за миналото. Има една дълга история, която не желае да потъне в забвение и двама души, които държат ключа към нея.
   Невероятно е как книга, написана простичко и без кой знае какви литературни похвати, може да бъде толкова трогателна и едновременно с това мъчителна. Може би тук играе и самата историческа препратка – към времето на мъка и ужаси, робство и изтребление. Но „Наследството на Орхан“ не е вид жалейка или мемориал на жертвите, тя е просто начин да се напомнят въпросите, на които не е даден категоричен отговор. Да, има любов между османец и арменка, има ги тъжните моменти със смъртта и насадените религиозни стереотипи, които пробуждат гняв в един съвременен човек. Достойна книга, която си заслужава поне едно четене.
Оценка от мен: 3.8 / 5

„Дъщерята на палача“ на Оливер Пьоч

   Оливер Пьоч ни отвежда в дивите времена сред вещици, религиозен страх и собствените си предци

   1-194944_b   Изпитвам особена почит към историческите романи, които пресъздават толкова подробна и ярка картина на събитията, че докато чета не се чувствам като гост, а като пряк свидетел на случващото се. Оливер Пьоч е започнал една интересна поредица от романи, за да разкаже за професията на палача, а също и да отдаде почит на предците си, останали в историята с кървавата си професия. Да, авторът е потомък по майчина линия на цели четиринайсет палачи, практикували между ХVІ и ХІХ век в Южна Бавария, близо до Алпите. За негова радост баварските палачи са отдавна в историята и Пьоч няма никакви основания да следва тази линия. Но може съвсем спокойно и хладнокръвно да опише събитията, разиграли се доста скоро след Тридесетгодишната война, погубила по-голямата част от местното население. По онова диво време да си палач е било сравнително доходоносна професия, като се има предвид колко жени са били обявявани за вещици и по какъв начин са били разследвани престъпленията. „Дъщерята на палача“ („Хермес“, 2015, с превод от немски на Ивана Нешева) е и една от книгите, които обясняват доста нагледно докъде стига религиозната лудост, влачена вече две хилядолетия като разстройваща разума кутия на Пандора.

Има още

„КОГАТО ИЗЧЕЗНАХА ГЪЛЪБИТЕ“ НА СОФИ ОКСАНЕН

   Войната, предателите и историята, която се пише от победителите

   Много хора вече се запознаха с „Чистка“ на Софи Оксанен, но аз така и не я прочетох. Един ден ще я прочета, защото ме привлича окраската, с която авторката щрихова тържните мигове в историята. Ние, съвременните хора, сме последните победители и поглеждаме с укор тези преди нас. Не ни е необходимо много, за да заклеймим чудовищните несправедливости, описани в учебниците, просто защото ние сме последните победители. Когато нас ни победят, историята ще промени окраската си и ще се превърнем в мразените. Така е, защото всяка нова система на управление е спечелена във война, а след време се изражда в подтисничество на свободата, за да бъде запазена. Усещате го, нали?
   „Когато изчезнаха гълъбите“ („Персей“, 2014. Превод от фински на Росица Цветанова) ни пренася в Естония от 1941 година, малко след анексирането ѝ от съветската власт. Малката балтийска държава е в центъра на един колосален сблъсък между СССР и Нацистка Германия и се опитва да спечели отново своята независимост. След подписването на договор за ненападение с Германия, Естония очаква от нацистите да ги освободят от съветска власт. Приятели, врагове, независимост – това са отправните точки, от които тръгва произведението на Софи Оксанен. И героите ѝ, като същински хамелеони, се опитват да останат живи, движейки се в опасните зони на политическите борби, военните конфликти и шпионажа.
   Роланд и Едгар са братовчеди, които дезертират от Червената армия и поемат борбата за независимост на Естония. Роланд е отявлен националист и борец за справедливост и с нетърпение очаква срещата с обичаната съпруга. Едгар е хлъзгав персонаж – един лишен от достойнство подлизурко, който лавира между каузата за независимост на страната си и новите политически господари. В негово лице много от читателите биха видели страхливец и негоден за доверие човек, но историята винаги награждава оцелелите, ако самите те останат тихи като мишки послушници, готови във всеки момент да помогнат на силните на деня. А той е просто подплашеното зайче, което бяга дори и от брачното ложе. Отношенията със съпругата му са на ръба на пропаст, която първо ще погълне нещастната изоставена жена. В един момент Едгар вижда възможност да се присламчи към каузите на Нацистка Германия, а след двайсет години, вече интегриран в службите на СССР, да търси начин да заличи всяка следа в архивите, свързваща го с враговете. А следи има и Едгар е на път да се срещне отново с миналото, от което толкова упорито се опитва да избяга.
   Софи Оксанен е много подробна в описанието на обстановката в Естония – на семействата и земята им, на отношенията и убежденията им, на бита и трудностите, които преживяват на фона на една чужда война. От време на време ми дотягаше цялата тази претрупаност, но оправдавам Оксанен, защото животът ѝ преминава до една естонска емигрантка – майка ѝ. Самата авторка е запозната със събитията от двете страни на Желязната завеса и смело налепя пласт след пласт история, за да получи накрая бурните аплодисменти на читателите в страната си. На мен ми се искаше документалната нишка да е по тънка, за да изпъкне литературната стойност на романа. Но целта на романа май е точно такава: да се получи документално правдив и читателите да се отнесат сериозно към темата, която разглежда. Все пак могат да се извадят доста силни моменти и затова мога спокойно да поставя „Когато изчезнаха гълъбите“ на рафта с книгите, от които съм останал сравнително доволен.
   П.П. Защо всъщност заглавието е такова? Наистина ли германците са изяли гълъбите?
Оценка от мен: 3.7 / 5
Друго ревю:
Интервю със Софи Оксанен: тук

„МОМИЧЕТО АЙНЩАЙН“ НА ФИЛИП СИНГТЪН

   Сериозно и леко конспиративно надничане в личния живот на Айнщайн

   Личността на Алберт Айнщайн изобщо не се нуждае от подробно представяне, защото не съществува средно интелигентен човек, който да не знае за него и да не е чел за откритията му. Едва ли не всяка минута от живота му е изследвана и чинно описана, за да представи пред света един изумителен ум. Поради причината, че всичко при него е ясно, на човек му става любопитно, когато се появи книга, опитваща се да влее малко конспиративност. Но „Момичето Айнщайн“ („Сиела“, 2015) до известна степен е и сериозна книга, защото се занимава доста подробно с постиженията в медицината, математиката и физиката по времето, когато остават само няколко месеца до встъпването на власт на Хитлер. И Филип Сингтън е сериозен до степен, заличаваща всеки опит книгата му лесно да бъде обявена за поредния опит да се печели на гърба на известните личности. В романа фактите са си факти и в действителността, и само една неясна нишка в живота на Айнщайн, свързана с неговото семейство, е прибавена като конспиративен елемент. Към края тази нишка се превръща в един стоманен мост, водещ към откровеното фантазиране, но това не омаловажава труда на Сингтън.
   Тук главен герой е психиатърът Мартин Кирш, който е на път да промени посоката на развитие на този клон от медицинската наука. През 1932 година психиатрията вече е наложила методи на лечение на шизофренията и множество други психични заболявания. В Германия експериментите все повече напомнят на откровени издевателства над пациентите, а съвсем скоро всички налични учени в този клон на медицината ще бъдат впрегнати в услуга на Третия Райх. Мартин Кирш проявява непримиримост към една нова форма на лечение, при която пациентите изпадат многократно във все по-продължителна кома. При една навременна намеса, той спасява живота на пациент, поверен на негов колега, който прилага опасните нови методи, но предизвиква намесата на директора на клиниката и е помолен да си подаде молбата за напускане.
   Скоро след случката, вестниците разпространяват вестта за намерено в несвяст момиче с амнезия и никакви по-сериозни наранявания. Разследването не води до никъде, но довежда репортерите до множество конспиративни теории, свързани с намерената близо до момичето покана за лекция на Алберт Айнщайн. По една случайност Мартин Кирш се озовава до леглото на новоприетата пациентка и разбира, че той е единственият човек, който знае нещо повече за нея, понеже я е срещал и преди. Психиатърът поема по следата, която ще го доведе до най-големия физик – Айнщайн, вече носител на Нобел, през периода на най-голямата му популярност.
   Приемам романа „Момичето Айнщайн“ присърце, защото в по-голямата си част представлява обективен поглед към медицинската наука и физиката от трийсетте години. В първата си половина книгата изобщо не напомня на романче за развлечение на масите и затова любителите на откровения трилър може да се сащисат и дори раздразнят. Но затова пък любителите на научната достоверност ще потриват ръце от удоволствие (поне за мен беше така). Втората половина обаче достига близо до конспирациите и се рови в личния живот на Айнщайн, което от една страна е в плюс за „трилърджиите“, но не е добре за любителите на научната достоверност. Е, аз не съм голям фен на конспирациите и с чиста съвест ще посмаля оценката си. Мина ми времето, когато попивах като сюнгер всякакви трилъри, без да търся поне минимална достоверност.
   Има един филм, който препоръчвам на всички, които се опиват от личността на Айнщайн. Не си спомням актьора, изиграл прочутия физик, но заглавието няма как да забравя. Изобщо няма да съжалявате, ако изгледате „Айнщайн и Едингтън“, защото си заслужава. В него е предаден доста ясен образ на първата съпруга на гения – Милева Марич, от която идва и цялата конспиративност на тази книга.
Оценка от мен: 3.7 / 5
Други ревюта:

„Във времена на гаснещата светлина“ на Ойген Руге

   Зад Желязната завеса през погледа на обикновения човек

 1-123456543  „Във времена на гаснещата светлина“ („Колибри“, 2015) не се оказа лесното четиво, което очаквах. За трудните години на Прехода в България знам доста повече, отколкото за този в останалите бивши социалистически страни и ми беше крайно любопитно да надникна другаде, през очите на човек, запознат с механизмите, движили политическата обстановка в Източна Германия. Аз лично останах изключително доволен от книгата и ще прочета още по темата.