„Краят на Земята“ на Мария Роса Лохо

Съдбата да откриеш себе си

1-218504_b-001

 Особено вълнение изпитвам, когато чета за времената отпреди векове, за чудновати в моя поглед места и различни народи, забулени в сенките на миналото. Ако е нещо непознато, далечно и екзотично, почти спирам да мисля за каквото и да е друго. Така се случи с тази по-скоро мрачна и пленителна история, носеща депресиращото име „Краят на Земята“ („ЖАР – Жанет Аргирова“, 2019, с превод на Майа Илиева). Всъщност началото е за Лондон от 1874 година, но това престава да е от значение, когато камерата рязко сменя гледната точка и се озоваваме сред индианските територии в размирната Аржентина, още десетилетия назад, почти сънувайки едно далечно, пусто място, символ на… нищото. За да усетя тази магическа трансформация, ми трябваше пренастройка, някакво важно събитие и търпеливо очакване самите герои да повярват, че целият им живот се е преобърнал, без възможност да избягат на сигурно място. Книгата на Мария Роса Лохо се оказа истинско приключение, което преминава през невинните младежки вълнения и стига до мрачните и диви полета, където оцеляването винаги е под въпрос. Това е история за бъдеще, което зависи от тайните на миналото, прикрити зад човешкото самолюбие и ограниченост.

Има още

„Някой си господин Пекелни“ на Франсоа-Анри Дезерабл

Спомни си за Пекелни

   Когато откривам нещо неизразимо, но очарователно в книга, в ума ми започват да блуждаят важни въпроси. Написан по този начин, романът на Дезерабл е като въпрос, зададен на всеки негов читател, заел се да проследи съдбата на един литературен герой, толкова потаен и неуловим, че е създал около себе си нещо като тайнствена аура. Този симпатичен малък персонаж на Ромен Гари от „Обещанието на зората“ става символ на цяла една историческа епоха, разиграла се в рамките на почти сто години. Кой е господин Пекелни и защо е призван да носи подобна символика? Докато четях „Някой си господин Пекелни“ („Аквариус, 2019, с превод на Галина Меламед), попълвах все повече празнини и потъвах все по-дълбоко в тази литературна фикция, създадена от човек, напълно заслепен от творческите „приумици“ на негов колега по перо. Достатъчно ли е да споменеш Ромен Гари, за да се настроиш за потайности и мистификации? Дезерабл го прави по най-пленителния начин, проследявайки внимателно всяка една нишка, която води до поредната следа. Оставам с впечатлението, че трябва да запомня някой си господин Пекелни и това наистина започва да се случва, благодарение на Дезерабл.

Има още

„Сол при солта“ на Рута Сепетис

Бягство от съдбата

1-206847_b

   Войната може да е политика, но реалността казва, че е трагедия. А какво е по-трагично от най-голямата? Изгледах толкова много документални филми за Втората световна война и не успях да видя друго, освен безсмислие и смърт. Не, може да се каже далеч повече, но накрая резултатът не е в полза за беззащитните. Може би затова трябва да четем и гледаме, да подлагаме на изпитание най-дълбоките си чувства и усещания, за да разберем какво имаме и накъде сме се запътили. Трагедията в тази книга наистина е огромна. Потъването на „Вилхелм Густлоф“ е най-голямата морска катастрофа, погълнала над 9000 души, повечето обикновени бежанци от настъпващата Червена армия. Рута Сепетис се е отнесла сериозно към този роман, макар и предназначен за широка аудитория, като внася достатъчно фактология, за да разберем и осмислим тъжните последствия. „Сол при солта“ („Сиела“, 2017, с превод на Стоянка Сербезова-Леви) може да е тъжна и лична, но може да показва и много повече от споделените истории на няколко герои. Някак не е логично да застанеш в подкрепа на едната страна във войната, защото си повлечен от отчаяна тълпа и мислите ти се лутат без посока. Опознаваш страха от първа линия и можеш само да се надяваш.

Има още

„Фау 2“ на Робърт Харис

Война на разрушения и идеали

1-226587_b

   Темата за ракетната програма на Германия преди и по време на Втората световна война ми е прекалено любопитна, за да пропусна книга като тази, макар че в основата си е чисто художествено произведение. Все пак Харис се е постарал да я запълни с интересни технически подробности, които внасят доста яснота за това чудовищно изобретение, дало след години началото на Космическата ера. Както много идеи преди него, първоначалният проект е представлявал невинна мечта за полет към Луната и Марс на пълни с ентусиазъм инженери, които са въвлечени в поредната унищожителна война. Повечето познават историята около създаването на балистичните ракети, но именно подробностите носят това вълнение, което читателите винаги търсят. Не мога да кажа обаче, че книгата е от най-добрите примери по темата, макар да има и добри страни. „Фау 2“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Боян Дамянов) изследва един кратък период от военните действия през зимата на 1944 година, когато нацистите са изправени до стената и опитват последен напън, за да променят очертаващото се поражение. Проектът на Вернер фон Браун и обкръжението му от инженери изглежда повече от надежден, но ги има и песимисти като Рудолф Граф, който познава добре възможностите на оръжието и неговите слабости. Книгата на Харис се съсредоточава върху последните бомбардировки над Лондон и опитите на британското разузнаване да открие скритите площадки за изстрелване на ракетите.

Има още

„Транспорт отвъд вечността“ на Франтишек Тихи

Приятели в живота и в смъртта

1-765356654

   Започнах книгата заради темата за нацистките престъпления през Втората световна война и сякаш имах определени очаквания. Но страниците се лееха една след друга, а светът вътре се превръщаше в драматична сцена от живота на група деца, които търсят своите щастливи мигове и преминават през младостта, изпълнени с плам и жажда за живот. Вглеждах се в учудените им погледи и съзирах отраженията на „тайнствените сцени“, свързани с хайките на Гестапо, паниката на еврейските семейства и предателското присъствие на вербуваните агенти. За тях всичко това е като едно своеобразно приключение, а те са героите в тази интересна история. На прага на трагедията усещанията им преливат чрез адреналина на опасността и ги подготвят за смелите решения, оставили отглас в историята. „Транспорт отвъд вечността“ („Персей“, 2020, с превод на Красимир Проданов) е като спомен за реалните личности, преминали през трагедията на окупацията на тогавашна Чехословакия. Франтишек Тихи използва архиви, дневници и мемоари, за да напише книга, насочена към младите, чиито учебни часове по история рядко успяват да предадат нужното за разбирането на този трагичен за човечеството период. Младежи се вълнуват от съдбите на техни връстници и чувстват всичко, сякаш самите те са на фронтовата линия. Книгата се „обляга“ на темата, но не описва отвратителните подробности, привични за много от книгите за концентрационни лагери. Затова историята за момчетата от Терезин заслужава да бъде разказана и прочетена от млади и възрастни, без натрапчивите внушения и атрактивните прийоми на болшинството писатели.

Има още

„Люляковите момичета“ на Марта Хол Кели

Войната и изпитанията

1-257632   Вече лесно долавям различните нюанси в книгите, описващи концентрационни лагери. За кратко време изчетох няколко, което е съвсем в реда на нещата, след като наскоро имаше годишнина от освобождаването на Аушвиц. Тази е за съвсем друго място – концлагера за жени Равенсбрюк, но в основата си всички са пречупени през трагедията на едно варварство по време на нацисткия режим. Но е и доста повече. „Люляковите момичета“ („Изток-Запад“, 2018, с превод на Галина Величкова) е далеч по-обширна, търсеща и прецизна по отношение на сюжет, действие и развръзка. Преплитането на съдбите на Каша, Херта и Керълайн създава плътността, въпреки че последната има по-скоро „дистанционна“ роля, с всичките си различия и от позицията на „мисловен пратеник“, каквито са Съединените щати до нападението над Пърл Харбър. Несъмнено Марта Хол Кели е успяла да вникне по-навътре в проблематиката на онова време и да респектира с реалните личности, обитаващи произведението ѝ. Има още

„(Не)възможният Адолф“ на Ерик-Еманюел Шмит

Адолф Хитлер – демон и ангел

1-241472   Фактите стоят като тежки окови върху полето на Историята, реални и непроменими. Хитлер е скъсан на изпита в Академията за изящни изкуства и не става художник. Хитлер навлиза в политиката и е избран да управлява. Хитлер води война за лични идеали и провежда Холокост. Хитлер губи войната и се самоубива. Това е част от реалността, която всички са приели, и всяко следващо поколение се запознава с тези събития. Всеки може да направи избор и този избор да предопредели бъдещето му. А понякога друг прави този избор за нас. Ако Адолф Хитлер беше одобрен и приет в Академията, нещата можеха да протекат по съвсем различен начин. Може би никога нямаше да има Втора световна война, нямаше да загинат десетки милиони и нямаше да има държава Израел. Шмит поема по разклонението и пише алтернативна история, в която късметът на Адолф Хитлер се усмихва и той влага своята енергия в рисуването – един Адолф Х., който се бори за своето бъдеще и започва да се отдалечава от човека, когото всички познаваме. Има още

„Последните дни на нощта“ на Греъм Мур

Войната на токовете

1-347654344   Краят на XIX век е изпълнен с толкова много важни събития за науката и литературата, че ме привлича неудържимо, и, естествено, бих прочел почти всяка историческа книга, позиционирана като действие в този период. Ако съм имал някакви съмнения относно „Последните дни на нощта“ („Orange Books“, 2019, с превод на Богдан Русев), то присъствието на такива ярки личности като Томас Едисън, Никола Тесла и Джордж Уестингхаус ги изключиха съвсем от уравнението. Било е време на важни изобретения, бизнес империи и истински разцвет в западния модерен свят, чийто корени са избуяли и превзели напълно нашата съвременност. Макар крушката с нажежаема жичка вече да е наследена от по-съвършени нейни аналози, историята на появата ѝ не може да бъде забравена лесно. А епичната битка, получила името „Войната на токовете“, остава като пример за вечните сътресения около патентите и борбата за първенство в изобретяването и/или подобряването на иновативни технологии. Има още

„Цял един живот“ на Роберт Зееталер

Мисията на живота

1-243058   Животът, който живеем. Стъпки, посока, цел. Едва ли е достатъчно това описание, за да ни послужи като елегантна формула в центъра на едно съществуване. А може би не разбираме основанието за тези няколко думи. В много книги животът сякаш цъфти от събития, поднесени в достатъчно прецизна форма, та чак човек да поиска да го изживее на мига. Толкова е вълнуващо и пълно с предизвикателства. В „Цял един живот“ („Аквариус“, 2018, с превод на Даря Хараланова) стъпките са тихи, посоката е някъде зад завоя, а целта е удовлетворението. Дали това не е просто съществуване? Но все пак Зееталер не пише формули, а между раждането и смъртта има достатъчно признаци на живот. В началото идеята ме притесни, направи ме страничен наблюдател, който е принуден да разчертае една схема и да нанася важни дати и събития. Но книгата се оказа по-деликатна, по начин, достоен за единствения основен персонаж вътре. Има още

„Мираж 38“ на Шел Вестьо

Драмите на миналото

1-222067_b   „Мираж 38“ („Персей“, 2019, с превод на Росица Цветанова) ми изглеждаше страшно привлекателен роман – тревожен, заради позиционирането си на прага на Втората световна война и любопитен, заради географската посока, към която води: Финландия. Интересна е ролята на тази северна държава, воювала и срещу руснаците, и срещу германците. Но темата в романа се оказа по-размита от очакванията ми. Малко преди Хитлер да направи своя първи ход, героите са се заели със своите драми, които обикновено спохождат живота на наранените, умислените и своенравните. Не разбрах дали идеята на Вестьо е да напише нещо за финландската душевност и трудните времена, през които населението минава, или просто правдив роман за противоречията в живота. Тук се водят разговори за всичко, без видима посока, каквато всеки би очаквал от накратко изведения сюжет. Може би това е книга, която биха разбрали само скандинавците и любителите на военната история. Има още

„Приспивна песен в Аушвиц“ на Марио Ескобар

Хора и демони в Аушвиц

1-222503_b   Трудно се вярва, трудно се преглъща. Една идея за „чиста“ раса, един харизматичен диктатор, милиони погубени животи. Война. Заповеди. Смърт. Това събитие се отдалечава все повече през времето, но още се усеща гнилия дъх и горчивата истина. Всяка една книга по темата е като повик да не забравим, за да не повторим това прегрешение. И лагерите. Стотици истории са разказани и запаметени от поколенията след трагедията на Втората световна война. Спираш и се замисляш, четеш още и още книги, усещаш ужаса и тъгата на миналото. Камиони със съсухрени от глад и болести невинни се отправят към крематориумите. Те са номера, които съставят математическата формула на нацизма. „Приспивна песен в Аушвиц“ („Сиела“, 2020, с превод на Надя Златкова) носи същата тъжна статистика. Тъжна книга, която е затворила надеждата между телените огради и смъртта, без възможност за спасение. Има още

„Детският влак“ на Виола Ардоне

Пътят, който следваш за спасението

1-222353_b   Винаги съм се опитвал да „определя“ своето усещане, онова, което витае между мен и книгата. Искам да разбера какво е и защо се намества като призрак край мен и ме съпътства до последната страница. Разгадая ли го, думите сами определят посоката, към която да се насоча. А тази книга е превземаща. Драматична история, малко момче с мечти и илюзии, разрушен свят, тревожно време. Всичко се натрупва постепенно, като смразяващ облак, изникнал изпод руините на една трагедия. „Детският влак“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Вера Петрова) е мрачна, но силна история с думи през погледа на седемгодишния Америго, времето на следвоенните години в Италия, когато Югът е понесъл цялата сила на разрушителните бомбардировки, а Северът е готов да приюти 70 000 деца, за да ги спаси от тежките условия, в които се налага да живеят. Но и да ги откъсне от семействата им. Америго Сперанца (прев. „надежда“) трябва да пътува, да спаси мечтите и волята си от забвение. Има още

„Изчезването на Йозеф Менгеле“ на Оливие Гез

За Ангела на смъртта

1-467876543   Предполагам, че е доста трудно да се напише биографичен роман за Йозеф Менгеле, главно заради спецификата на темата и подреждането на фактите, събирани десетилетия след Втората световна война. Оливие Гез ме привлече със специфичния си стил и положения труд по събирането на информация, надлежно представена като извори в края на книгата. Но все пак това е роман и поставя много въпроси за живота на една противоречива личност, които ще продължават да бъдат задавани и през идните десетилетия. „Изчезването на Йозеф Менгеле“ („Изток-Запад, 2020, с превод на Недка Капралова) е кратка, но подредена, без да натрапва определени изводи, за което говори деликатното „ровичкане“ в съзнанието на Менгеле и поставянето на темата за вината като нещо, заслужаващо повече доказателства. Към ден-днешен всичко е ясно, но борбата в ума на Менгеле стои на друга основа и е много любопитно да се проследи от тази гледна точка. Има още

„Продавачът на вестници и цигари“ на Роберт Зееталер

Фройд, момчето и историята

1-218642_b-001  Предвид многото класически произведения, които съм си подготвил за четене, афинитетът ми към жанровите книги бавно, но сигурно губи борбата за сметка на „по-мълчаливите“ книги на пазара. Без да прекрачвам изцяло тази граница, се оглеждам за онези с натрапчивите и любопитни сюжети. Ако ме питате, погледът отгоре ми показва, че издателите проявяват повече смелост към „интелектуалните“ четива, така да го кажа. Вече има огромен избор и ценителите могат да си отдъхнат, защото изборът е наистина огромен. Така се намерихме и с Робърт Зееталер – наистина любопитен автор, съвсем определено със свой почерк и идеи, които „събуждат“ читатели като мен. Подборката ми става все по-интересна и промяната е за добро. Е, не бих изоставил любимите си жанрови автори, но посоката се променя. Така е лесно да попаднеш на книга като „Продавачът на вестници и цигари“ („Колибри“, 2019, с превод на Жанина Драгостинова), и то без много усилия.  Има още

„Татуировчикът на Аушвиц“ на Хедър Морис

Война и любов

2019-08-01 07.44.35   Мнението ми за тази книга се оказа нееднозначно, макар съвсем ясно да говори за едно трагично време, когато войната е определяла стойностите на човешкия живот. В края на книгата е споменато откъде идва историята и какво е вдъхновило написването ѝ, така че да онагледява напълно идеята на Хедър Морис, но въпреки това усещането за стойност малко се губи. Честото маркиране на определени събития и факти, без да се акцентира върху причината за тях, създава празнота, макар това да е лична история и да не цели изящество и пълнота. Ако човек е решил да прочете книгата, трябва да познава доста добре тази част от събитията, за да се включи в действието. „Татуировчикът на Аушвиц“ („Рива“, 2019, с превод на Маргарита Дограмаджиян) явно не цели мащабност, а просто се опитва да разкаже една история за съхранението на ценностите, без които можем да загубим себе си.  Има още