„(Не)възможният Адолф“ на Ерик-Еманюел Шмит

Адолф Хитлер – демон и ангел

1-241472   Фактите стоят като тежки окови върху полето на Историята, реални и непроменими. Хитлер е скъсан на изпита в Академията за изящни изкуства и не става художник. Хитлер навлиза в политиката и е избран да управлява. Хитлер води война за лични идеали и провежда Холокост. Хитлер губи войната и се самоубива. Това е част от реалността, която всички са приели, и всяко следващо поколение се запознава с тези събития. Всеки може да направи избор и този избор да предопредели бъдещето му. А понякога друг прави този избор за нас. Ако Адолф Хитлер беше одобрен и приет в Академията, нещата можеха да протекат по съвсем различен начин. Може би никога нямаше да има Втора световна война, нямаше да загинат десетки милиони и нямаше да има държава Израел. Шмит поема по разклонението и пише алтернативна история, в която късметът на Адолф Хитлер се усмихва и той влага своята енергия в рисуването – един Адолф Х., който се бори за своето бъдеще и започва да се отдалечава от човека, когото всички познаваме. Има още

„Последните дни на нощта“ на Греъм Мур

Войната на токовете

1-347654344   Краят на XIX век е изпълнен с толкова много важни събития за науката и литературата, че ме привлича неудържимо, и, естествено, бих прочел почти всяка историческа книга, позиционирана като действие в този период. Ако съм имал някакви съмнения относно „Последните дни на нощта“ („Orange Books“, 2019, с превод на Богдан Русев), то присъствието на такива ярки личности като Томас Едисън, Никола Тесла и Джордж Уестингхаус ги изключиха съвсем от уравнението. Било е време на важни изобретения, бизнес империи и истински разцвет в западния модерен свят, чийто корени са избуяли и превзели напълно нашата съвременност. Макар крушката с нажежаема жичка вече да е наследена от по-съвършени нейни аналози, историята на появата ѝ не може да бъде забравена лесно. А епичната битка, получила името „Войната на токовете“, остава като пример за вечните сътресения около патентите и борбата за първенство в изобретяването и/или подобряването на иновативни технологии. Има още

„Цял един живот“ на Роберт Зееталер

Мисията на живота

1-243058   Животът, който живеем. Стъпки, посока, цел. Едва ли е достатъчно това описание, за да ни послужи като елегантна формула в центъра на едно съществуване. А може би не разбираме основанието за тези няколко думи. В много книги животът сякаш цъфти от събития, поднесени в достатъчно прецизна форма, та чак човек да поиска да го изживее на мига. Толкова е вълнуващо и пълно с предизвикателства. В „Цял един живот“ („Аквариус“, 2018, с превод на Даря Хараланова) стъпките са тихи, посоката е някъде зад завоя, а целта е удовлетворението. Дали това не е просто съществуване? Но все пак Зееталер не пише формули, а между раждането и смъртта има достатъчно признаци на живот. В началото идеята ме притесни, направи ме страничен наблюдател, който е принуден да разчертае една схема и да нанася важни дати и събития. Но книгата се оказа по-деликатна, по начин, достоен за единствения основен персонаж вътре. Има още

„Мираж 38“ на Шел Вестьо

Драмите на миналото

1-222067_b   „Мираж 38“ („Персей“, 2019, с превод на Росица Цветанова) ми изглеждаше страшно привлекателен роман – тревожен, заради позиционирането си на прага на Втората световна война и любопитен, заради географската посока, към която води: Финландия. Интересна е ролята на тази северна държава, воювала и срещу руснаците, и срещу германците. Но темата в романа се оказа по-размита от очакванията ми. Малко преди Хитлер да направи своя първи ход, героите са се заели със своите драми, които обикновено спохождат живота на наранените, умислените и своенравните. Не разбрах дали идеята на Вестьо е да напише нещо за финландската душевност и трудните времена, през които населението минава, или просто правдив роман за противоречията в живота. Тук се водят разговори за всичко, без видима посока, каквато всеки би очаквал от накратко изведения сюжет. Може би това е книга, която биха разбрали само скандинавците и любителите на военната история. Има още

„Приспивна песен в Аушвиц“ на Марио Ескобар

Хора и демони в Аушвиц

1-222503_b   Трудно се вярва, трудно се преглъща. Една идея за „чиста“ раса, един харизматичен диктатор, милиони погубени животи. Война. Заповеди. Смърт. Това събитие се отдалечава все повече през времето, но още се усеща гнилия дъх и горчивата истина. Всяка една книга по темата е като повик да не забравим, за да не повторим това прегрешение. И лагерите. Стотици истории са разказани и запаметени от поколенията след трагедията на Втората световна война. Спираш и се замисляш, четеш още и още книги, усещаш ужаса и тъгата на миналото. Камиони със съсухрени от глад и болести невинни се отправят към крематориумите. Те са номера, които съставят математическата формула на нацизма. „Приспивна песен в Аушвиц“ („Сиела“, 2020, с превод на Надя Златкова) носи същата тъжна статистика. Тъжна книга, която е затворила надеждата между телените огради и смъртта, без възможност за спасение. Има още

„Детският влак“ на Виола Ардоне

Пътят, който следваш за спасението

1-222353_b   Винаги съм се опитвал да „определя“ своето усещане, онова, което витае между мен и книгата. Искам да разбера какво е и защо се намества като призрак край мен и ме съпътства до последната страница. Разгадая ли го, думите сами определят посоката, към която да се насоча. А тази книга е превземаща. Драматична история, малко момче с мечти и илюзии, разрушен свят, тревожно време. Всичко се натрупва постепенно, като смразяващ облак, изникнал изпод руините на една трагедия. „Детският влак“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Вера Петрова) е мрачна, но силна история с думи през погледа на седемгодишния Америго, времето на следвоенните години в Италия, когато Югът е понесъл цялата сила на разрушителните бомбардировки, а Северът е готов да приюти 70 000 деца, за да ги спаси от тежките условия, в които се налага да живеят. Но и да ги откъсне от семействата им. Америго Сперанца (прев. „надежда“) трябва да пътува, да спаси мечтите и волята си от забвение. Има още

„Изчезването на Йозеф Менгеле“ на Оливие Гез

За Ангела на смъртта

1-467876543   Предполагам, че е доста трудно да се напише биографичен роман за Йозеф Менгеле, главно заради спецификата на темата и подреждането на фактите, събирани десетилетия след Втората световна война. Оливие Гез ме привлече със специфичния си стил и положения труд по събирането на информация, надлежно представена като извори в края на книгата. Но все пак това е роман и поставя много въпроси за живота на една противоречива личност, които ще продължават да бъдат задавани и през идните десетилетия. „Изчезването на Йозеф Менгеле“ („Изток-Запад, 2020, с превод на Недка Капралова) е кратка, но подредена, без да натрапва определени изводи, за което говори деликатното „ровичкане“ в съзнанието на Менгеле и поставянето на темата за вината като нещо, заслужаващо повече доказателства. Към ден-днешен всичко е ясно, но борбата в ума на Менгеле стои на друга основа и е много любопитно да се проследи от тази гледна точка. Има още

„Продавачът на вестници и цигари“ на Роберт Зееталер

Фройд, момчето и историята

1-218642_b-001  Предвид многото класически произведения, които съм си подготвил за четене, афинитетът ми към жанровите книги бавно, но сигурно губи борбата за сметка на „по-мълчаливите“ книги на пазара. Без да прекрачвам изцяло тази граница, се оглеждам за онези с натрапчивите и любопитни сюжети. Ако ме питате, погледът отгоре ми показва, че издателите проявяват повече смелост към „интелектуалните“ четива, така да го кажа. Вече има огромен избор и ценителите могат да си отдъхнат, защото изборът е наистина огромен. Така се намерихме и с Робърт Зееталер – наистина любопитен автор, съвсем определено със свой почерк и идеи, които „събуждат“ читатели като мен. Подборката ми става все по-интересна и промяната е за добро. Е, не бих изоставил любимите си жанрови автори, но посоката се променя. Така е лесно да попаднеш на книга като „Продавачът на вестници и цигари“ („Колибри“, 2019, с превод на Жанина Драгостинова), и то без много усилия.  Има още

„Татуировчикът на Аушвиц“ на Хедър Морис

Война и любов

2019-08-01 07.44.35   Мнението ми за тази книга се оказа нееднозначно, макар съвсем ясно да говори за едно трагично време, когато войната е определяла стойностите на човешкия живот. В края на книгата е споменато откъде идва историята и какво е вдъхновило написването ѝ, така че да онагледява напълно идеята на Хедър Морис, но въпреки това усещането за стойност малко се губи. Честото маркиране на определени събития и факти, без да се акцентира върху причината за тях, създава празнота, макар това да е лична история и да не цели изящество и пълнота. Ако човек е решил да прочете книгата, трябва да познава доста добре тази част от събитията, за да се включи в действието. „Татуировчикът на Аушвиц“ („Рива“, 2019, с превод на Маргарита Дограмаджиян) явно не цели мащабност, а просто се опитва да разкаже една история за съхранението на ценностите, без които можем да загубим себе си.  Има още

„Зулейха отваря очи“ на Гузел Яхина

Примирение, надежда и сила

1-210812_b   Очакването ми за силен и правдив роман се оправда по всички показатели. Гузел Яхина е напипала онова чувство на катарзис, което съпътства стойностните книги за времето след Революцията в Русия. Усещането е за нахлуващата в сърцето сила на духа, ценността на човешкия живот и непримиримостта към заробването на мечтите. В „Зулейха отваря очи“ („Колибри“, 2017, с превод на Ася Григорова) всичко това е представено без да се задълбава прекалено в политическата действителност от онова време. Новата система навлиза в живота на хората, променя ги, извлича жизнените им сокове, но не стои като гигантско божество, разперило смъртоносни пипала. Погледът е към характерите и ценностите.  Има още

„Историята на една чудесна любов“ на Карл-Юхан Валгрен

Една любов на ръба на трагедията

1-205802_b   Може би няма по-позитивно заглавие за тази книга от това на корицата, но като съдържание тя може да разкаже нещо много повече, доста по-проникновено, отколкото би очаквал един читател. Всъщност съм изумен, че тази история остава някак скрита от тях, въпреки доброто представяне на задната корица. Просто не посмях да я отмина току-така и бях възнаграден богато. „Историята на една чудесна любов“ („Прозорец“, 2017, с превод на Йорданка Пенкова) е покъртителен разказ, изобразяващ една гротескна картина на живота от началото на 19 век, когато все още се ширят масово закостенелите разбирания, въпреки прогреса в науката и мисленето.  Има още

„Преди да станем твои“ на Лиса Уингейт

Тъмната история зад една приказка

1-208129_b   Не е лесно да се четат подобни книги. Наистина темата предполага човек да пусне няколко сълзи и да си направи изводи относно миналото и бъдещето на човечеството като вид, способен да допуска отвратителни несправедливости. Стряска най-вече това, че историята в книгата се основава на реални събития, макар сюжетът да се завърта около несъществуващи личности, с изключение на прословутата Джорджия Тан, представляваща реномирана институция като Обществото за отглеждане на деца от 20-те до 50-те години на 20 век – благородна мисия, която се превръща в пазар за детски мечти. Както се казва, всичко може да се случи, стига да се намери човек, който да се възползва от слабостите на една прохождаща система.  Има още

„Недосегаемият“ на Джон Банвил

Историята на един шпионин

1-1234554   Бях сигурен, че няма да ми е лесно с Джон Банвил, още повече че прочетох един доста пространен материал за личността и творчеството му, преди да започна самата книга. Всъщност прехвърлих десетина страници за настройка и след няколко дни се почувствах готов да започна с четенето. Това се случи, защото още в самото начало осъзнах, че „Недосегаемият“ („Колибри“, 2015, с превод на Иглика Василева) няма нищо общо класическия шпионски роман. От една страна това ме разведри, защото имам неприятния навик да свързвам този жанр единствено с Джеймс Бонд, и дори да не се беше случило точно така, през цялото време щях да очаквам именно неговата мисъл, неговите действия, като само името щеше да е различно.  Има още

„Ще се видим там горе“ на Пиер Льометр

Наследството на войната

1-10000002358800_b   Войната е трагедия за света на хората – просто няма как по друг начин да се опише касапницата, която разстила трупове по полята и хвърля в скръб роднините и близките. Смелост, жар, идеали, ценности, каузи… За това ли е цялата тази мащабна революция, покоряваща умовете до ден днешен? Войните стават все по-модерни, но тези… думи, просто думи с непрестанно променящ се смисъл, продължават да кръжат като вестители на някакво справедливо бъдеще, което все не идва и не идва. Накрая всичко стихва. Има победител, който ще развее знамената, ще почете загиналите, ще построи монументи и паметници на величието и трагедията си. Войната е страшна, съсипваща и непоносима. Има още

„Петата купа“ на Дан Симънс

Шерлок Холмс разследва в компанията на Хенри Джеймс

1-1837477

   Ясно е, че Дан Симънс не е кой да е на литературната сцена и едва ли някой негов почитател ще пропусне възможността да изчете поредната тухличка в негов стил – нашироко и подробно, без да се съобразява с мащабите на темата, а само със стихийното си въображение, което, към ден днешен, би респектирало и най-умелия разказвач на истории. Ясно е и това, че тетралогията „Хиперион“, „Илион“ и „Олимп“ ще останат доста дълго като един своеобразен връх в творчеството му. Тях ги четох преди години и не съм им писал ревюта, но държа винаги да ги споменавам щом стане въпрос за епична фантастика или е намесено името на Симънс. Преди две години пък останах приятно изненадан от „Ужас“, който ми показа, че Симънс все още не е казал последната си дума и държи едно много високо ниво. В нея се видя, че писателят има интереси към Историята, което се вижда и в „Петата купа“ („Сиела“, 2015, с превод на Васил Велчев). Има още