Нашествието от Север
Спокойно мога да твърдя, и то с пълна убеденост, че десетата книга от поредицата „История на войните“ е една от най-интригуващите, макар да е документална и да представя суха материя в исторически план. Крехките ми знания относно нашествието на викингите из Европа може би имат известно влияние за това мое мнение, но и стегнатият стил на книгите също си казва думата. „Ерата на викингите“ („Millenium“, 2019) определено свали от плещите ми това наивно митологизиране на „чудовищата“ с рогатите шлемове от Севера. Георги Марков със завидна вещина анализира всички предпоставки за влиянието на войнствените народи от Дания и Норвегия, които променят из основи Запада и Изтока на Стария континент през далечните 9-и, 10-и и началото на 11-и век. Има още
Каквото и да се каже за тази част от българската история, винаги ще има разминавания в мненията и оценките. Затова е трудно да се разчепква миналото и да се отделят тези факти, които „говорят“ на всички езици. Но, така или иначе, Балканските войни са част от българската история и е необходим свеж и безпристрастен поглед, за да се извлекат правилно данните. Както разсъждава Александър Стоянов в края на книгата, трудно ще отделим емоциите от реалността и логическия изход на конфликтите. „Балканските войни на българската армия“ („Millenium“, 2015) определено си заслужава отделеното време, защото не преекспонира събитията, предоставя факти и разумни доводи, от които може да си направим съответните заключения. 
Римската империя не е израснала за кратко време. За да се превърне в чудовището, което познаваме, е трябвало да се случат стотици кръвопролитни битки и да се сблъскат велики пълководци. Един от големите ѝ противници по онова време е Ханибал Барка. Когато Картаген се кичи с лаврите на регионална сила в Средиземноморието, Рим все още няма блясъка на империя. Георги Марков методично и с вещина разкрива причините двете сили да се вкопчат една в друга за слава и почести. „Ханибал срещу Рим“ („Millenium“, 2015) е колкото изследване на една бурна епоха, толкова и разказ, подплатен от изворите на древните историци. Поредицата „История на войните“ не престава да ме впечатлява със своя специфичен стил на поднасяне на информацията, без да напряга или доскучава. 
В тази книга става въпрос за онази част от Историята, когато Русия извървява първите стъпки до въздигането си в империя. „Великата северна война. Триумфът на Петър I“ („Millenium“, 2015) доста обстойно предава събитията около началото на Просвещението и промяната в политическото и военно дело в Европа. Тук бих споменал 
Поредицата книжки „История на войните“ е наистина добра основа за проучването на фактологията около най-големите битки в човешката история. Макар и с малък обем, те отлично се вписват като стойностни помагала за интересуващите се от история. За лаик по темата като мен, който гледа основно документални филми, архивни ленти и възстановки, посягането към тях ми доставя почти приключенско удоволствие. За разлика от предишните книжки от поредицата, „Втората световна война. Битките за Харков“ („Millenium“, 2015) ми се стори доста по-напоителна, ако говорим за фактология, анализи и схеми. 
В далечното и не толкова далечното минало военните конфликти са прекроявали не само граници и владения, но са създавали и велики личности, за които днес продължават да се пишат книги. Александър Велики и Наполеон са само двама от знаменитите военачалници, които оставят значими следи в различни моменти от Историята. Днес войната има съвсем ново значение и трябва да благодарим на разума, че ни е извел от повтаряне на най-мрачните събития от миналото. Но пък знанието, което придобиваме, изчитайки хиляди и хиляди страници, може да ни помогне да разберем по-добре какъв е бил смисълът от кървавите стълкновения през вековете. 
Войните почти винаги са били граница за нещо значимо в Историята, макар самите бойни действия в действителност да нямат блестящата окраска, с която биват описвани столетия или хилядолетия след като са приключили. От Първата световна война насам единственото определение за военните конфликти е трагедия с глобални последици. Нищо друго. Колкото по-назад обаче отиваме, толкова по-геройски ни се струват те, макар да става въпрос отново за изтребление и смърт. Изключително интересната поредица „История на войните“ дава доста добър поглед върху фактологията, съпътстваща конфликтите, но спестява това геройство (поне до известна степен) и дава по прагматична представа за същността им. 
Ето че стигнах до една от най-любопитните в исторически план войни. Тридесетгодишната война е една от най-кървавите, проведени преди Първата световна – сериозна игра за престиж на владетели и императори през XVII век. Тук Александър Стоянов налага енциклопедична плътност в представянето на събитията, поради тоновете информация от онова време, с която разполага. Битките се случват основно на територията на днешна Германия, но завличат всички големи и някои по-малки като капацитет сили. Самата книжка запазва до голяма степен вече познатата структура на предишните две от поредицата „История на войните“ – 
Бях абсолютно убеден, че тази книга ще ми хареса. Това, което най-много ме впечатли, беше непримиримостта на Хофман и дълбочината на изводите, до които достига с една посвоему безупречна логика, поставена в центъра на книгата като непомръдваща скала. „Дивашка жътва“ („Ерове“, 2016, с превод на Йордан Тодоров) се оказа доста впечатляващо изследване, напълно адекватно на сериозните трудове на големите изследователи и пътешественици. В добавка към хвалбите ми, бих добавил и потреса си от адското насищане с фактология и подробности за живота на асматите и техните вярвания. Да обясниш нещо почти неразбираемо от гледна точка на западното мислене е достойно за аплодисменти, а Хофман е изградил цяла философия за племената, населяващи Папуа Нова Гвинея. 
Сигурно са написани хиляди книги, които изследват човешката еволюция. Не е тайна, че всички те ни слагат на върха на пирамидата, защото в действителност можем да прекроим планетата по какъвто си искаме начин, само да имаме желание за това. Природата няма кой знае какви сили да ни се противопостави, освен с резултата от собственото ни хищническо поведение. Дотолкова сме свикнали с лидерската си позиция, че сме започнали да се занимаваме с по-маловажни неща като бизнес, мода и духовно усъвършенстване. Бих казал, че сами сме налапали въдицата и сега се самоубеждаваме, че правим нещо съществено, тъй като, очевидно, не е проблем да оцеляваме. 
Когато започнаха да излизат книжките от поредицата „История на войните“, не ми беше трудно да реша дали да ги чета. Трудът, който е вложен в тях, ги прави достатъчно сериозни, за да бъдат четени и от запознати с тази материя. Аз не съм историк, но следя публикациите на доста популярния 
Може да се каже, че Историята се създава почти изцяло от войните и конфликтите. Към ден днешен светът изглежда така, защото е прекроен от последните военни конфликти. Всичката гордост, която постоянно изливат държавите, е свързана именно със спечелените битки на бойното поле. Всяка държава има специална дата, на която празнува независимостта си. Истината е, че всеки се бори за нещо, а понякога въвлича в стремленията си цели народи и региони. Най вече се борят избраните за вождове, президенти, крале или просто поредните смели завоеватели, вдъхновени от известните им предшественици. 
Наскоро писах ревю за 
Ясно е, че разследващата журналистика не спестява и най-грозните картини около събития, разиграващи се из цялата планета. Тези журналисти грабват най-необходимото за дългото си пътуване и поемат по следите. Румяна Угърчинска е френска разследваща журналистка, позната ни с други три книги, излезли на българския пазар – „КГБ & сие“ и „Истината за атентата срещу Йоан-Павел II“ и „Газовата война“. Спецификата на последната ѝ книга, публикувана първо на френски, дава ход на едно ползотворно сътрудничество с Розарио Приоре – италиански съдия, експерт по политически тероризъм. „За кожата на Кадафи. Тайната история на терора“ („Millenium“, 2015) е доста сполучлив резултат от това сътрудничество. 
Книжен Петър 