„Лешояди“ на Дан Симънс

Ненаситни натрапници превземат умове

   Доста лесно се разбирам с Дан Симънс, вече от десетилетие, тъй че от време на време си доставям удоволствието да го чета. Някои от книгите му са просто стряскащи със своята фантазия, други ги следват плътно, без да блестят особено, но притежаващи достатъчно, за да бъдат помнени. Основните произведения на Симънс четох преди създаването на блога, но, предполагам, щях да бъда също толкова смел във възхвалите си, както и десетките колеги, писали за тях. Затова пък съм писал за по-късните му „Ужас“ (второто ми ревю в блога, което е доста кратко, макар че книгата заслужава доста повече) и „Петата купа“, които, съвсем логично, обогатиха представата ми за въображението на автора. „Лешояди“ („Квазар“, 2002, с превод на Елена Павлова) излезе преди четиринайсет години, когато интересът ми към Симънс е бил слаб и, съответно, не бях ѝ обърнал достатъчно внимание.