„Празни мисли на един празен човек“ на Джеръм К. Джеръм

За онова, което искаме да кажем просто така

1-1-207430_b-001   Все ще се случи един ден с някой приятел да седнете в заведение за по питие и поговорите неангажиращо. Постепенно темите преливат и се губят в мъглата, покрила всички световни проблеми. Но пък нещата винаги опират до дребните недостатъци и съвършенства, оценявани по достойни и недостойни критерии. В един момент и двамата осъзнавате важността на темите – съвсем човешки и пълни с материали от миналото, – далеч от философстването и сериозния тон. Две-три усмивки и малко смях биха били съвсем подходящи за случая. Така могат да се родят едни „Празни мисли на един празен човек“ („Пергамент прес“, 2017, с превод на Станимир Йотов). Да четеш подобни есета не действа въздигащо, просто ще си подредиш мислите и осъзнаеш докъде си стигнал.  Има още

Реклами

„Разговори след вечеря“ на Джеръм К. Джеръм

Беше нощта срещу Рождество…

1-3503488_b   Вгледах се назад и се оказа, че не съм чел кой знае какво от Джеръм К. Джеръм, нито съм знаел, че второто му име е Клапка. Един роман, тук-там някой негов разказ или откъс от такъв, няколко „крилати фрази“ и… това е. Наскоро захванах кратките произведения от чудесната поредица „Малка класика“ и, разбира се, стигнах до „Разговори след вечеря“ („Фама“, 2016, с превод на Йордан Костурков) – странен разказ за група от колоритни типове, споделящи си забавни истории за призраци. Не че Джеръм ще се остави да го разконспирирам веднага, но първото ми впечатление беше минорно. Още си спомням колко не ми се услади Удхаус и май съм един от малкото, които не са впечатлени от него.  Има още

„Лоената топка“ на Ги дьо Мопасан

Въпрос на принципи

1-198097_b   Спомням си с добро чувство „Бел Ами“ и Един живот. Мопасан е изключително интересен автор, събрал писанията си само в едно десетилетие, през 19 век, докато се бори със сифилиса и фамилната болест на „умопомрачението“. Но талантът му на наблюдател и съдник на вихрещите се около него събития и нрави го кара да прояви таланта си на разказвач. Натуралист до мозъка на костите си, той изгражда образи, които преминават безпрепятствено през поколенията, за да развличат и днешните читатели. Показателно е, че неговите идеи не звучат никак ретро, макар езикът да е далеч от модерната проза, с която сме свикнали. „Лоената топка“ („Фама“, 2015, с превод на Мария Коева) е израз на неговата чувствителност към нравите в родната му Нормандия.  Има още

„Кентървилският призрак“ на Оскар Уайлд

Призрачна комедия

1-200010_b   Никой не би се учудил на произведение с призраци, създадено през пълната с литературни събития Викторианска епоха. Но все пак си имаме Оскар Уайлд, който не е овчедушен свидетел на живота и предразсъдъците на английското общество. Така че история като тази е просто задължителна за четене, ако говорим за онези времена. Ако пък не е толкова забавно да навлезеш в тази територия, то би могло да е трагикомично в очите на един ирландец като Уайлд. Самият той не може да се похвали с деликатно отношение към собствената му персона, но пък може да разиграе театър на сенки и призраци, в който да изложи собственото си виждане. Така се появява „Кентървилският призрак“ („Фама“, 2016, с превод на Теодора Джебарова), история за мрачен английски дом, където броди същество без плът и кръв, но с типичното „очарование“ на живия си предтеча.  Има още

„Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад

Там, в дебрите, в сърцето на мрака

1-3456787654222   В далечното, непознатото, първобитното – където и да те отведе корабът, винаги ще те съпътства приключенския дух. Едва ли тези думи имат същото значение, както през времената, когато все още са съществували неизследвани или малко познати територии. Сега просто тръгваш на екскурзия със съответните документи, ваксини и географска карта. Това пътуване е като продължителна магия, лек за неспокойния дух, който търси тръпката на приключението. „Сърцето на мрака“ („MY BOOK“, 2018, с превод на Григор Павлов) е странна и обсебваща, сякаш е част от някаква изгубена митология. Самият Джоузеф Конрад е предприел такова пътуване няколко години преди написването ѝ. Макар да съм чел неизброимо много приключенски книги, тази има особен дух и влече след себе си тръпката към непознатото.  Има още

„Гамиани, или две страстни нощи“ на Алфред дьо Мюсе

Предизвикателството на сладострастието

1-208912_b   Винаги се питам дали мога да намеря нещо повече в едно еротично произведение, освен нежната или стихийна страст в плътските преживявания на героите. Дали умът ми ще съзре скритата ниша, от която могат да бъдат извадени скритите помисли и дълбоко вкоренените чувства? Дали тази страст не се ражда само от инстинктите, или придобитата емоционална зрялост на човешкия вид е вече в състояние да ръководи изцяло страстта към съвкупление? Откакто преди няколко месеца прочетох 269-годишната „Мемоарите на една лека жена“, уважението ми към тази литература нарасна неимоверно много. Разбира се, насочено предимно към класическите произведения. „Гамиани, или две страстни нощи“ („Фама“, 2017, с превод на Георги Цанков) не е толкова „плътна“ в опознаването на психологическите настройки, но говори недвусмислено за страстта с чист и потаен език, чрез който всеки може да открие неназованото.  Има още

„Великият бог Пан“ на Артър Макън

Образът на злото, въплътен в бог Пан

1-211768_b   Не е невероятно, че подобни произведения се приемат доста трудно, че дори се отхвърлят като значими и част от литературната класика. Какво можеш да научиш от автор, който се опитва да те изплаши, а не да обогати светогледа ти? Но има нещо страшно впечатляващо в готическата и впоследствие хорър литературата, което малко хора осъзнават. Освен образите на зловещи същества и хора, около всичко останало гравитират вселените на митологията, причудливите лабиринти на религиозните вярвания и подсъзнателния страх, „възприет“ от еволюцията като начин да съхрани идеята за самия живот. Тук опираме и до антропологията, философията, психологията…  Има още

„ДЖОН ШЪРМАН. ДОЯ“ НА УИЛЯМ БЪТЛЪР ЙЕЙТС

   Любовта, която отрича разума

   На 13-и юни 2015 г. се навършват 150 години от рождението на носителя на Нобелова награда ирландски писател Уилям Бътлър Йейтс. Йейтс е познат в България главно с поезията си и е истинско щастие, че две от по-известните му прозаични творби стават достояние на повече читатели, вече преведени на български език. Аз нямам особени апетити към поезията, но с удоволствие разгръщам проза отпреди повече от 100 години.

  „Джон Шърман“ и „Доя“ („Персей“, 2015) са кратички творби, но достатъчно любопитни, за да надникне човек в интересната биография на Йейтс чрез тях. Да, влиянието от личния живот на ирландеца се вижда тук, стига читателя да е запознат поне отчасти с биографията му. Йейтс дълги години е бил в плен на любовните трепети и в част от творчеството му прозират елементи от тях. Още в млада възраст той е запленен от ирландската националистка Мод Гон, което довежда до дълбоки обсесивни състояния, предизвикани от нейната красота и начин на изразяване. Мод Гон отказва многократно да встъпи в брак с него и го превръща в един опечален и вечно търсещ творец. Сътресенията му постигат своя пик, когато възлюбената му встъпва в брак с друг мъж.
   „Джон Шърман“ е любовна история за провинциален богаташ с апетити към мързеливия живот и облагородяването на градини. Шърман живее с майка си и възрастна слугиня, притежава няколко  книги и има една цел – да си намери богата съпруга. Наоколо се прокрадват слухове за отчайващия му мързел, но никога не стигат до ушите му, защото авторите им го смятат за опасен и се прикриват. Единствен чичо му се осмелява да му изпраща гневни писма, които дори майка му не харесва; тя с радост би продължила да се грижи за сина си, спестявайки му опасностите на големия свят.

   „Вече е ясно защо градината, книгата и писмото бяха трите символа на живота му, обобщаващи неговата любов към заниманията на открито, неговите размишления и неговите притеснения. Животът му в градината бе изгладил притесненията от челото му, прочитането на книгите бе изпълнило очите му с блянове, а чувството, че не беше толкова добър гражданин, понякога караше устните му да потрепват.“

   Един ден пристига писмо от чичо му с предложение да работа в Лондон и Шърман се чувства объркан, раздвоен от избора да продължи безметежното си съществуване или да направи тъй важната голяма крачка към неизвестното бъдеще. Неговият постен живот е свързан с приятелството на Мери Картън, с която е израснал. Тя винаги е била негов съветник за вземането на „трудни“ решения. „Бяха толкова добри приятели, че така и не се бяха влюбили един в друг.“ Не след дълго Шърман взима решение и заминава с майка си и слугинята. В Лондон среща изтъканата от капризи, но достатъчно богата за него Маргарет Лиланд, с която се сгодява. Маргарет се оказва достатъчно своенравна, за да принуди Шърман отново да замечтае за спокойния живот в провинцията. Пътувайки мислено към дома си, отново го обзема мисълта за Мери Картън.
   Хареса ми пълния с ирония стил на Йейтс, който обследва любовта в повечето и разновидности. В прозата му има заряд, чрез който душевните състояния на героите се превръщат в неустоими пространства за изследване от читателите. Въпреки че текстът е кратък, Йейтс не се оставя на лесното решение само да маркира героите в съответната обстановка, а дълбае из скритите им мисли и чувства. Дори и простоват човечец като Шърман изглежда ярък и колоритен, докато разсъждава над действителността около себе си. Тук явно е намесено и умението на Йейтс да бъде изчерпателен с минимум изречения, идващо от поетичните му наклонности. Интересна ми стана и склонността му да вгражда в сюжета атрибутите на природата – някой бръмбар, муха или комар, на които дори задава определена роля.
   „Доя“ опира до митологията и разказва за страстната любов между великан и фея. След дълго пленничество като гребец на една галера, ядосаният и опасен Доя успял да уплаши моряците и те го натирили с измама на един бряг. Доя се приютил в пещера и един ден докато извършвал ритуал за спасение от злото, срещнал красива фея, която го омагьосала с красотата си и той се влюбил до полуда.
   Макар и малка, книжката е доста стойностна. Не са ми чести срещите с класиката, но изпитвам голямо удоволствие от четенето им, ако попадна на увлекателна история. Йейтс, разбира се, е достатъчно популярно перо в литературата и ако се поразровите, можете да прочетете доста любопитни подробности от живота му. Аз бих ви препоръчал да се запознаете и с прозата му, не само защото може да допълни впечатленията ви от творчеството му, но и да си изградите достатъчно адекватен негов образ в съзнанието си, като хвърлите едно око и на нея.
Оценка от мен: 4.2 / 5
   Ето и едно от стихотворенията му, което ми направи впечатление, докато се запознавах и с поезията му. Преводът е на Владимир Трендафилов.
Лудата Джейн разговаря с епископа

 

 
                                                       С епископа веднъж на спор
                                                       се спряхме насред път:
                                                       „Пресъхват вените ти, Джейн,
                                                       гърдите ти висят.
                                                       Сред кална смет недей живя –

                                                       мечтай за райски кът.“

                                                       „Без кал не може хубостта! –
                                                       извиках. – Де е злото?
                                                       Мъж нямам, но така твърдят
                                                       и гроба, и леглото.
                                                       Душата го шепти от гордост,

                                                       от низост пък – телото.

                                                       Обикна ли, душа и плът,
                                                       се втурвам да заложа.
                                                       Виж Любовта – във всяка смет
                                                       отърква свойта кожа.
                                                       Че всяко тяло би изтляло,
                                                       ако не види ножа.