Невидимото изтребление
Странни явления и последващ опит на учените да намерят обяснение. Това, в основни линии, стои в съдържанието на една доста голяма част от фантастичните книги, особено в години на непрестанни открития, които пренаписват познатата наука. В края на 19-и и в началото на 20 век модерната наука вече си задава любопитни и сложни въпроси, но често разполага само с предположения. „Световният етер е въображаема среда, която изпълва междузвездното пространство и в която се е предполагало (в края на 19 век), че се разпространява светлината.“ Точно това твърдение е разбудило въображението на Артър Конан Дойл и той написва „Отровният пояс“ („Сиела“, 2020, с превод на Зорница Русева) – апокалиптичен роман за опасностите, които дебнат откъм космическото пространство. Тогава това все още е непозната територия, до която никой няма пряк достъп. Тук идеята е развита с подобаваща за времето си мъглявост, което пък създава една всепоглъщаща мистериозност. Има още
Мога да си представя учудването и тихия ужас по времето, когато археолозите са попаднали за пръв път на гигантски вкаменени кости, сякаш принадлежащи на дяволски чудовища. Когато Дойл пише своя емблематичен роман, нещата вече са добили известна прозрачност и любопитството на широката общественост се е възбудило да краен предел. Научният свят също не стоял със скръстени ръце. Описанието на намерените останки става причина за нов вид митология, която не е необходимо да излиза много от разумните граници, за да впечатлява неспециалистите и обикновените читатели. „Изгубеният свят“ („Litus“, 2016, с превод на Александър Шурбанов), публикувана през 1912 година, е доста сполучлив начин да се опишат древните зверове, което пък прокарва дълга времева линия, довела до визуалното чудо „Джурасик парк“. Към ден днешен този роман се е превърнал в приключенска литература за хлапаци, но никой не би могъл да оспори значението му във фантастичната литература. 
Докато четях, през главата ми мина мисълта, че не трябва да пиша за която и да е книга на Достоевски, че за Достоевски не се пише просто мнение след прочита, а се продължава със стотиците критически текстове от неговите познавачи и изследователи. Т.е. същото като във всеки университет – продължаваш да попиваш безбройните страници, писани за неговите произведения през последните повече от сто и петдесет години. Какво мога да кажа аз за Достоевски и то да изглежда достатъчно адекватно на фона на всичко писано до този момент? Нищо не може да се добави, с изключение на стандартен отзив, припомнящ на читателите от време на време да четат и препрочитат Достоевски, да осмислят неговите вътрешни търсения и да се надяват, че са разбрали гениалността в произведенията му. Или отново да се „пренесе“ наученото от критическите текстове и след това да напише поредното име отдолу. 
„Франкенщайн или новият Прометей“ („Труд“, 2012, с превод на Жана Тотева) има интересна история, макар самото произведение да говори достатъчно за себе си. Наскоро този готически хорър навърши двеста години и спомените ми от първото четене се върнаха, подхранвани и от моя колежка, с която разменихме няколко думи. Така или иначе, повторното четене след почти три десетилетия ми се стори добра идея, особено след припомнянето на няколко класически произведения. Изобщо връщането ми към значимите книги взе да набира скорост и не бих се учудил, ако станат редовни гости в блога ми – нещо напълно естествено, след като наоколо има хора, с които да ги обсъждам. А и ми се пише за тях. 
Може би трябва да започна с това, че „Мемоарите на една лека жена“ („Deja Book“, 2017, с превод на Слави Ганев) е роман на 269 години. Още преди да започна да го чета, бях убеден, че ще ми трябва известна подготовка и опресняване на знанията за онова време. Ако го прочета повърхностно, ще асоциирам всичко от съвременна гледна точка, с всичките готови постулати, „колекционирани“ и вградени в ума ми през годините. Знанията в случая имат огромно значение, не само за разбирането на произведението, но и за проникването в една епоха, отдалечена на стотици години от собственото ми раждане. 
Сигурно знаете, че първите хора на Луната са били от екипажа на „Аполо“. Но този факт е просто краят на една история, започнала стотина години преди това. През 1865 година излиза „От Земята до Луната“ на Жул Верн и сътворява една мечта за поколения учени и ентусиасти. Самата мисъл за такова пътуване е била изумителна по онова време, когато единственото сигурно средство за отделяне от земята на човешко същество е било балон, пълен с газ. Да не забравяме, че крехките знания и предположения какво представлява космическото пространство, са причина идеите за напускане на атмосферата да граничат с абсурда. 
Как си представяте едно нашествие на извънземни? На кого би му хрумнало да опише подобна история? А дали може да се случи в близкото или далечно бъдеще? Каквото и да е занимавало Уелс преди около 120 години, факт е, че тази книга е видяла бял свят и с течение на времето е вдъхновила куп писатели и режисьори. И днес фантастиката не може без нашествия на чужд разум, така че трябва да отдадем заслуженото уважение на „Война на световете“ („Smart Books“, 2017, с превод на Сидер Флорин), макар вече да изглежда доста ретро, предвид филмите и книгите, които са минали пред очите на любителите на фантастиката през последните десетилетия. 
Тази история е разказана много отдавна, но все още буди възхищението на млади и не толкова млади читатели по цял свят. За мен е удоволствие да видя това прекрасно издание с твърди корици, което всъщност е първи том от цели три за митичния индианец апачи Винету. Аз, както и много други читатели около моята възраст, са израснали с героите от Дивия запад, във време, когато „Да играем на индианци!“ беше едно от най-разпространените забавления за децата. Сега нещата стоят различно, но книжните приключения на Винету и Олд Шетърхенд едва ли ще бъдат забравени. 
Рядко ми се случва да чета книги на повече от век, а „Монахът“ („Deja Book“, 2016, с превод на Слави Ганев и Радостина Горанова) е написана преди повече от два. Ясно е, че това не е исторически роман, а самата История от плът и кръв, така да се каже – един литературен пра-прадядо на куп жанрове и вестител на цяла плеяда класически произведения, които все още се четат с наслаждение и любопитство от съвременните читатели. Всъщност тези увековечени книги вече не могат да бъдат четени с мисълта просто да ни развличат или да бъдат поставяни наравно със съвременните. Изминалите векове няма как а бъдат пренебрегнати с лека ръка. Тук не става въпрос дали тези книги ни увличат достатъчно, за да им поставим висока оценка. 
Любопитството ми доста често ме кара да чета автори, които не са особено известни в България. Самото заглавие на тази книга е доста любопитно и не е чудно, че веднага пожелах да я прочета. „Нерон, кървавият поет“ („Колибри“, 2015) е от онези книги, към които човек подхожда с притеснение, особено ако не е твърде заинтересуван от поезията във всичките ѝ разновидности. Интересното тук е, че книгата е публикувана през 1922 година, след като е солидно нахвалена от прочутия Томас Ман. Човек, който познава стилът на писане на Ман, би се подготвил за тонове философски разсъждения и крилати фрази, солидно подплатени с нравоучения и отговори на житейски въпроси. 
Книжен Петър 