Една фатална жена застава между добрите и лошите
Не съм уверен, че Питър Джеймс се е справил перфектно с този криминален трилър. При толкова много прочетени романи от този жанр, вече имам изградена непоносимост към определени неестествени действия при разследване на престъпления и разтъкаване, за да се запълнят повече страници, без да има основателна причина. „Обичам те мъртъв“ („Бард“, 2017, с превод на Венцислав Божилов) е 12-и поред роман с детектива Рой Грейс и следователно е в реда на нещата повечето събития около живота му да са казани и преповтаряни многократно. Не съм чел предишните и не знам дали похватът на Джеймс следва една и съща линия, или всеки път е различен, но ми се струва, че сюжетът е доста разводнен. Има още
Advertisements
Когато се огледам в книжарницата, имам желанието да прочета доста от книгите, които съм набелязвал с течение на времето. Те са доста като количество и се налага да пренебрегвам едни за сметка на други. Бекет и неговите книги се оказаха от пренебрегнатите. От време на време питам колегите за препоръки и в един момент стана въпрос за „Шепотът на мъртвите“ („Софтпрес“, 2012, с превод на Милена Радева). Гледах известно време как едни светнали очи ми обясняват какво впечатление е направила книгата, и това ми беше достатъчно. Бързо я „избутах“ преди останалите, чакащи да им обърна внимание, и… останах зашеметен. 
Не съм много наясно със спецификата на японските криминални романи, но ми беше любопитно да надникна в един или два. Първо беше 
Ако има душевен апокалипсис на хартия, той със сигурност носи яркото послание на един смразяващ трилър. Страниците навяват ужас и безнадеждност, злото може да се помирише, а детайлите създават усещането, че си в Ада. Винаги е така, когато наоколо бродят истински психопати, намерили достатъчно условия, за да изпълнят ужасяващата си мисия. Мъчения, кръв, смърт… Спокойствието е заменено с постоянна агония и психически сривове, нормалността отстъпва място на страха. Изчадието с човешка сянка пирува в своя извратен свят, подвластен единствено на болката и смъртта. И за да е още по-сюрреалистична обстановката, се появява той – Джак Изкормвача-младши, за да доведе нещата до съвършенство. 
Още докато четях началните страници на „Зодиакалните убийства“ („Millenium“, 2016, с превод от японски на Николай Дюлгеров), в главата ми завилня силна буря. Каквото и да си мислех първоначално за книгата на Соджи, то се изпари в момента, в който осъзнах с каква главоблъсканица съм се заел. Изчел съм купища криминалета, но точно на такова не бях попадал. Първият вариант на тази книга е предизвикала сензация в Япония през 1979 година и променя коренно развитието на жанра в страната. Какво се случва след това, самият автор споделя в края на романа. Но за мен важното беше да осъзная къде се намирам и защо Шимада Соджи е решил да дебютира именно с толкова предизвикателно произведение. 
Още в самото начало на книгата, ми стана ясно, че това е един доста по-различен трилър, дори изцяло извън стилистиката на всички шведски трилъри, които наводниха нашия пазар за няколко години. „В лабиринта“ („Колибри“, 2016, с превод на Мария Николова) има малко действие, но за сметка на това Сиге Еклунд се е постарал да минира страниците с истинска психологическа главоблъсканица, разпределена по равно върху четиримата заподозрени за изчезването на едно единайсетгодишно момиче, дъщеря на двама от тях. Според мен Еклунд е рискувал максимално, предлагайки на читателите си повече „суха материя“, за сметка на многобройните напрегнати моменти, обичайни за жанра психологически трилър. 
Симпатиите към някой автор се раждат доста трудно, но Луиз Пени ме спечели за втори път, след интригуващата 
Първата книга на Арлидж –
Още когато прочетох 
През последните години сякаш не се появяват нови „натурални“ детективски романи, освен в кожата на жанра трилър, с много променена външност, разбира се. Възможно е и просто да не се превеждат в България, поради някакви пазарни причини. Моето детство беше изпълнено с криминалета, но не и с трилъри, може би защото са били по-поносими за тогавашната власт. В онези години беше така. През деветдесетте книжните щандове се препълниха с хиляди криминалета и освен „старите кучета“ Чандлър, Хамет, Сименон, Хайсмит и т.н, можах да прочета и книгите на множество други автори в този жанр: Ърл Станли Гарднър, Робърт Паркър, Рос Макдоналд, Морис Льоблан, Рекс Стаут, Едгар Уолъс, Чейс, Мики Спилейн и доста други. Но Чандлър създаде Марлоу, Гарднър създаде Пери Мейсън, а Сименон създаде Мегре – моите трима любими герои, без които изобщо нямаше да оценя по достойнство детективския роман. Напоследък превес имат трилърите и това не е учудващо, защото пазарът се променя според тенденциите и търсенето. В тези условия глътка свеж полъх дойде от Луиз Пени и 
От време на време ми идва да казвам: „американска му работа“. И много често ме разбират от първия път. Това става, защото в Съединените щати властва мултикултурно общество, често описвано в романи и екранизирано в киното. В Холивуд също обичат да налагат темата за различията от всякакъв характер, които – визуализирани в киното – да напомнят на богатата на различни култури страна, че всички трябва да живеят в мир и разбирателство. Това предполага в почти всеки сценарии да присъстват чернокож, латинос, азиатец и бял. 
От всички жанрове, будещи постоянния ми интерес, с чистото криминале се разделих още в юношеска възраст. Това не звучи кой знае колко оптимистично, но приоритетите и изобщо нагласата към определени книги се променят с течение на времето. Цели осем години от младостта си дадох на криминалните загадки и само фантастиката и приключенските романи гонеха по бройка прочетените криминалета. Авторите, навлезли в България през 70-те и 80-те, са известни на всички на години около моята възраст и по-големи, та не е нужно да ги споменавам. Други си бяха като откровение за онези години – Гюнар Столесен, Мика Валтари, Йежи Едигей, Боало-Нарсьожак, Жорж Сименон и доста други. Не принизявам българските автори, но по онова време всяко криминале, което преминеше българската граница, ме привличаше доста повече. Главен доставчик, направо от печатницата (в повечето случаи) беше баща ми.
Явно не съм гледал където трябва, защото това е първата книга на Коубън, която чета. За любител на трилъри това не е хубаво, защото Коубън си шета из България от доста време и книгите му се роят с непресекваща сила. Е, може да се каже, че издадените трилъри са безброй, имайки предвид голямата аудитория за този вид литература и срещата с определени автори се забавя във времето. При мен мина периода с четене на какво да е и бройката на прочетените трилъри вече не се увеличава лавинообразно. Но за Харлан Коубън (защото това си е ХАРЛАН КОУБЪН) не могат да се правят такива сметки – четат се няколко книги и се проверява допада ли ми стилът му, или не. Не е изненадващо, че започвам от предпоследния му роман. 
Преди да пуснат на български „Куршум за двама“ („Хермес“, 2015), от издателството зададоха един основателен въпрос: „Осмеляваш ли се да прочетеш тази книга…?“ Наистина интригуващо начало на кампания, която е способна да породи всякакви чудновати размисли в един читател. Логично беше да потърся повече информация на Матю Арлидж и книгата му. Авторът се оказа доста напред с материала, основно с работата си към криминалните сериали. А преди още някой да успее да премигне, Арлидж издава цели четири романа със страховита атмосфера и жена в главната роля – детектив Хелън Грейс. 