„Трите ??? и Белия гроб“ на Бен Невис

Изненади на зимната ваканция

1-225642_b

   Определено имах опасения, че първите книги от поредицата, написани преди десетилетия, ще се различават коренно от по-скорошните, но те изчезнаха още с първите страници. Различните автори следват една строго установена формула, която ги превръща в едно цяло. „Трите ??? и Белия гроб“ („Авлига“, 2020, с превод на Виолета Вичева) напълно се вписва в цялата история и дори носи още повече заряд, предвид солидната младежка възраст на участниците. Питър, Юстъс и Боб съвсем не са хлапаци и нямат причини да се занимават с отминалото си детство, така че тук нещата са сериозни. Дори онзи допълнително втъкан хумор не е необходим, за да привлече към приключенията им. Затвърждавам мнението си, че идеята е прекрасна. Оттук нататък, поредицата просто трябва да набере инерция у нас и да събере достатъчно почитатели. Нерядко я препоръчвам, защото наистина си заслужава. А новото приключение крие доста изненади. Макар и не в работен екип и във ваканционно настроение, Трите ??? имат закалката на детективи и следват специфичните особености на тази професия. Действително, свободните дни са за отмора и разходки, а защо не и преход в планината. Явно най-приятни са им закътаните места, където няма навалица, а се срещат само сериозни катерачи и любители на снежните писти. Но човек трябва да е подготвен за всичко, даже за най-странните обстоятелства. Да видим…

Има още

„Трите ??? и шептящите кукли“ на Андре Минингер

Измамени и печеливши

1-221538_b

   Несъмнено поредицата „Трите ???“ има защо да бъде една от най-популярните сред младите читатели на Запад. И не само заради 55-те си години съществуване, но и заради атрактивните сюжети, които ме изненадаха приятно. Представете си трима смелчаци (в повечето случаи), които се забъркват във всевъзможни мистерии и не се отказват, макар от време на време нещата да изглеждат повече от невъзможни. Е, трябва да има и един водач като Юстъс и последната инстанция в лицето на инспектор Кота. Самата поредица наброява повече от 200 книжки, но може да се чете разбъркано. Така се и появиха у нас. Започната е от Роберт Артър, който предава щафетата на куп различни автори, един от които е Андре Минингер, написал „Трите ??? и шептящите кукли“ („Авлига“, 2019, с превод на Виолета Вичева). Определено поредицата е предназначена за поотрасналите деца, заради по-опасните стълкновения и наличието на реални смъртоносни опасности. Но не се плашете, защото Тримата детективи имат глави на раменете си и не са склонни да се излагат. Понякога това е трудно да се постигне, но решения винаги се намират. Ако сте смели, започвайте! Самият издател е определил граничната възраст на 10+.

Има още

„Трите ??? и Призрачният замък“ на Роберт Артър

Първи случай за тримата детективи

1-220637_b

   Тъкмо се чудех коя нова поредица да започна и си спомних за трите въпросителни. Корицата не ми говореше за някакви особени истории, освен поредната за призраци, което в един момент ме накара да се замисля дали изобщо ще ми е интересна. Но богатата информативна среда ми подсказа, че пред мен е началото на легендарна поредица за млади читатели от 60-те години. Роберт Артър е започнал нещо, което с годините се е разпростряло в цял свят и дори е заживяло собствен живот. Днес книгите наброяват внушително число, но е хубаво, че могат да се четат разбъркано. Но първата е истинското начало. „Трите ??? и Призрачният замък“ („Авлига“, 2019, с превод на Виолета Вичева) се оказа наистина солидно начало от прекрасните времена без сложни електронни джаджи и с привкус на реална мистерия. А за мен това е абсолютно удоволствие и бих приканил повече хлапета да опитат от него. И, не, не става въпрос за най-малките, защото развитието на историята подсказва, че е насочена към т.н. „Young Adult“ аудитория. Всъщност тримата детективи са около 16-годишни, което изобщо не пречи да си спечелят почитатели сред 11-13 годишните. Да видим…

Има още

„ДНК“ на Ирса Сигурдардотир

Убийства и загадки в Исландия

13-221756_b-001   Време беше да се потопя отново в някой крими трилър, предвид купищата твърде сериозни и замислящи книги напоследък. Особено след като с предната не се получи особено добре. Пък и Исландия е достатъчно привлекателна дестинация за провеждането на разследване на убийство. При положение, че цялото население на тази държава може да се съпостави с един от големите градове в България, издирването на убиец по описание ще трябва да е свързано с повече трудности за разследващите, за да не се окаже прекалено лесно. Самата корица е убийствено добра и предполага нещо повече от класически криминален роман, така че с удоволствие се потопих в „ДНК“ („Емас“, 2020, с превод на Айгир Сверисон). Както се оказа, мащабите са малки, но загадката е пределно сложна. Обичам заравянето в човешките отношения, а Ирса Сигурдардотир не се скъпи да направи от героите си живи и магнетични образи. Има още

„Убийство по милост“ на Денис Топов

Класическо разследване

1-16543454-001   Не за първи път срещам ново криминале, написано от български автор, но пък доволно рядко се срещат такива, които да ми привлекат вниманието. В случая „Убийство по милост“ („Сердика ИТ“) попадна при мен от приятел, а чисто криминалната нишка ме заинтригува достатъчно. Точно тук бих казал, че това е „класическа“ история с всичките прийоми на старите криминални автори, без прикачане на модерната визия в художествен план. Не знам откъде е хрумнало на Денис Топов да пише по този начин, но пък със сигурност запълва една ниша, която отдавна беше превзета от криминалните трилъри с „добавена свежест“ в сюжетите си. Някъде по света могат и да се пишат и издават много такива, но у нас трудно биха „пробили“, заради спецификите на пазара. Всъщност точно тази книга е доказателство, че един сам-самичък детектив с акъл може да „украси“ достатъчно историята, за да стане интригуваща и привлекателна за читателите.  Има още

„Светилището“ на Янислава Вълкова

По следите на съкровището

1-213828_b-001   Иманяри, археолози, престъпници и полицаи са интересна комбинация от персонажи за една добра история, стига да има и съкровище. А в „Светилището“ („Монт“, 2018) има такова, и то доста добре известно на всеки. Криминалното разследване носи допълнителна интрига, с което краткият роман на Янислава Вълкова придобива съвсем видими очертания. За мен беше изненада да открия, че има още една нейна книга от същия тип, която съм пропуснал, но лесно ще издиря и прочета скоро. Това ме навежда на мисълта, че Вълкова е отработила добре една идея, за да я превърне постепенно в поредица. Все пак тази книга може да се чете и напълно самостоятелно, защото наистина не остават неизяснени неща до края. Освен това сюжетът е привлекателен и без да е усложнен от допълващи елементи, както се получава при подобни книги.  Има още

„Обичам те мъртъв“ на Питър Джеймс

Една фатална жена застава между добрите и лошите

1-209817_b   Не съм уверен, че Питър Джеймс се е справил перфектно с този криминален трилър. При толкова много прочетени романи от този жанр, вече имам изградена непоносимост към определени неестествени действия при разследване на престъпления и разтъкаване, за да се запълнят повече страници, без да има основателна причина. „Обичам те мъртъв“ („Бард“, 2017, с превод на Венцислав Божилов) е 12-и поред роман с детектива Рой Грейс и следователно е в реда на нещата повечето събития около живота му да са казани и преповтаряни многократно. Не съм чел предишните и не знам дали похватът на Джеймс следва една и съща линия, или всеки път е различен, но ми се струва, че сюжетът е доста разводнен.  Има още

„Шепотът на мъртвите“ на Саймън Бекет

Мъртвите говорят с телата си

1-162515_b   Когато се огледам в книжарницата, имам желанието да прочета доста от книгите, които съм набелязвал с течение на времето. Те са доста като количество и се налага да пренебрегвам едни за сметка на други. Бекет и неговите книги се оказаха от пренебрегнатите. От време на време питам колегите за препоръки и в един момент стана въпрос за „Шепотът на мъртвите“ („Софтпрес“, 2012, с превод на Милена Радева). Гледах известно време как едни светнали очи ми обясняват какво впечатление е направила книгата, и това ми беше достатъчно. Бързо я „избутах“ преди останалите, чакащи да им обърна внимание, и… останах зашеметен.  Има още

„Убийства в Декагона“ на Аяцуджи Юкито

Загадъчни убийства в класическа мистерия

1-203774_b   Не съм много наясно със спецификата на японските криминални романи, но ми беше любопитно да надникна в един или два. Първо беше „Зодиакалните убийства“ на Шимада Соджи, чрез който се запалих и реших да прочета поне още два, очакващи ме чинно на купчинката на непрочетените. „Убийства в Декагона“ („Millenium“, 2016, с превод на Маргарита Терзиева) далеч не е толкова мистериозен, но човек лесно „влиза“ в историята и се чувства като истински детектив, докато случаят се разнищва в течение на историята. Интересното тук е, че Юкито следва не коя да е сюжетна линия, а тази от „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи.  Има още

„Човекът сянка“ на Коуди Макфейдън

В сянката на Джак Изкормвача

1-208106_b   Ако има душевен апокалипсис на хартия, той със сигурност носи яркото послание на един смразяващ трилър. Страниците навяват ужас и безнадеждност, злото може да се помирише, а детайлите създават усещането, че си в Ада. Винаги е така, когато наоколо бродят истински психопати, намерили достатъчно условия, за да изпълнят ужасяващата си мисия. Мъчения, кръв, смърт… Спокойствието е заменено с постоянна агония и психически сривове, нормалността отстъпва място на страха. Изчадието с човешка сянка пирува в своя извратен свят, подвластен единствено на болката и смъртта. И за да е още по-сюрреалистична обстановката, се появява той – Джак Изкормвача-младши, за да доведе нещата до съвършенство.  Има още

„Зодиакалните убийства“ на Шимада Соджи

Криминален случай с дъх на хорър

1-202761_b   Още докато четях началните страници на „Зодиакалните убийства“ („Millenium“, 2016, с превод от японски на Николай Дюлгеров), в главата ми завилня силна буря. Каквото и да си мислех първоначално за книгата на Соджи, то се изпари в момента, в който осъзнах с каква главоблъсканица съм се заел. Изчел съм купища криминалета, но точно на такова не бях попадал. Първият вариант на тази книга е предизвикала сензация в Япония през 1979 година и променя коренно развитието на жанра в страната. Какво се случва след това, самият автор споделя в края на романа. Но за мен важното беше да осъзная къде се намирам и защо Шимада Соджи е решил да дебютира именно с толкова предизвикателно произведение.  Има още

„В лабиринта“ на Сиге Еклунд

Историята около едно изчезване

1-200159_b   Още в самото начало на книгата, ми стана ясно, че това е един доста по-различен трилър, дори изцяло извън стилистиката на всички шведски трилъри, които наводниха нашия пазар за няколко години. „В лабиринта“ („Колибри“, 2016, с превод на Мария Николова) има малко действие, но за сметка на това Сиге Еклунд се е постарал да минира страниците с истинска психологическа главоблъсканица, разпределена по равно върху четиримата заподозрени за изчезването на едно единайсетгодишно момиче, дъщеря на двама от тях. Според мен Еклунд е рискувал максимално, предлагайки на читателите си повече „суха материя“, за сметка на многобройните напрегнати моменти, обичайни за жанра психологически трилър.  Има още

„Убийствено студена“ на Луиз Пени

Нов случай за инспектор Гамаш

1-194335_b   Симпатиите към някой автор се раждат доста трудно, но Луиз Пени ме спечели за втори път, след интригуващата „Убийството на художника“. С „Убийствено студена“ („Софтпрес“, 2015, с превод на Марин Загорчев) не е по-различно. Каквито и криминалета да съм си представял и търсил през последните години, точно такива дори не съм сънувал. Това е добре, защото изненадата е приятна, още повече че с натрупаната солидна основа зад гърба, усещането е като да откриеш нов жанр. От една страна Арман Гамаш, героят на Пени, е типичен образ за кримитата, но от друга имаме необичайните условия, в които провежда разследванията си. Селцето Трите бора може да е всичко друго, но не и обичайно място за извършването на престъпления.  Има още

„Смъртен грях“ на Матю Арлидж

Греховете на хората

1-198928_b   Първата книга на Арлидж –„Куршум за двама“ – се оказа доста увличаща, тъй че не ми остана причина да не прочета и втората от поредицата за Хелън Грейс. Започнах „Смъртен грях“ („Хермес“, 2016, с превод на Гриша Атанасов) с лятната настройка за нещо не толкова зловещо, защото от първата книга знам, че Арлидж навлиза доста често в личното пространство на героите си, разкривайки човешкото им лице, докато наоколо тече разследване на тежки криминални престъпления. Отново не е толкова леко. Зад цялата схема има доста повече, отколкото може да предложи един средностатистически крими трилър. Самата Хелън Грейс е просто удивителен образ, ненапудрен и изтъкан от „грешки на природата“, ако мога така да се изразя. Ако сте прочели вече първата книга, сте наясно какво имам предвид.  Има още

„На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм

Живот, смърт, любов

1-196444_b

   Напоследък съм доста придирчив към трилърите, особено след като взех да си запълвам свободното време с много препоръчани книги от други жанрове, от които доста голям процент веднага ми допадаха. Вече почти никой не ми препоръчва трилъри, затова се изненадах от добилата наскоро популярност „На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм („Софтпрес“, 2015, с превод на Цветомира Панчева). Дори взе престижна награда в конкуренция с книги на Стивън Кинг и Робърт Галбрейт (Дж. К. Роулинг). Това някак си ме поотпусна и не беше особено трудно да се навия да я чета. След като съм затворил и последната страница мога да кажа, че Роуботъм не е просто поредния „трилърджия“, а способен и разсъдлив автор, който може да пише трилъри, но държи да ги обогатява и пречупва през призмата на други жанрове. Има криминален сюжет, много драма, немалко изненадващи обрати и любовна мъка за цвят. Има още