„Убийство по милост“ на Денис Топов

Класическо разследване

   Не за първи път срещам ново криминале, написано от български автор, но пък доволно рядко се срещат такива, които да ми привлекат вниманието. В случая „Убийство по милост“ („Сердика ИТ“) попадна при мен от приятел, а чисто криминалната нишка ме заинтригува достатъчно. Точно тук бих казал, че това е „класическа“ история с всичките прийоми на старите криминални автори, без прикачане на модерната визия в художествен план. Не знам откъде е хрумнало на Денис Топов да пише по този начин, но пък със сигурност запълва една ниша, която отдавна беше превзета от криминалните трилъри с „добавена свежест“ в сюжетите си. Някъде по света могат и да се пишат и издават много такива, но у нас трудно биха „пробили“, заради спецификите на пазара. Всъщност точно тази книга е доказателство, че един сам-самичък детектив с акъл може да „украси“ достатъчно историята, за да стане интригуваща и привлекателна за читателите. 

„Светилището“ на Янислава Вълкова

По следите на съкровището

   Иманяри, археолози, престъпници и полицаи са интересна комбинация от персонажи за една добра история, стига да има и съкровище. А в „Светилището“ („Монт“, 2018) има такова, и то доста добре известно на всеки. Криминалното разследване носи допълнителна интрига, с което краткият роман на Янислава Вълкова придобива съвсем видими очертания. За мен беше изненада да открия, че има още една нейна книга от същия тип, която съм пропуснал, но лесно ще издиря и прочета скоро. Това ме навежда на мисълта, че Вълкова е отработила добре една идея, за да я превърне постепенно в поредица. Все пак тази книга може да се чете и напълно самостоятелно, защото наистина не остават неизяснени неща до края. Освен това сюжетът е привлекателен и без да е усложнен от допълващи елементи, както се получава при подобни книги. 

„Обичам те мъртъв“ на Питър Джеймс

Една фатална жена застава между добрите и лошите

   Не съм уверен, че Питър Джеймс се е справил перфектно с този криминален трилър. При толкова много прочетени романи от този жанр, вече имам изградена непоносимост към определени неестествени действия при разследване на престъпления и разтъкаване, за да се запълнят повече страници, без да има основателна причина. „Обичам те мъртъв“ („Бард“, 2017, с превод на Венцислав Божилов) е 12-и поред роман с детектива Рой Грейс и следователно е в реда на нещата повечето събития около живота му да са казани и преповтаряни многократно. Не съм чел предишните и не знам дали похватът на Джеймс следва една и съща линия, или всеки път е различен, но ми се струва, че сюжетът е доста разводнен. 

„Шепотът на мъртвите“ на Саймън Бекет

Мъртвите говорят с телата си

   Когато се огледам в книжарницата, имам желанието да прочета доста от книгите, които съм набелязвал с течение на времето. Те са доста като количество и се налага да пренебрегвам едни за сметка на други. Бекет и неговите книги се оказаха от пренебрегнатите. От време на време питам колегите за препоръки и в един момент стана въпрос за „Шепотът на мъртвите“ („Софтпрес“, 2012, с превод на Милена Радева). Гледах известно време как едни светнали очи ми обясняват какво впечатление е направила книгата, и това ми беше достатъчно. Бързо я „избутах“ преди останалите, чакащи да им обърна внимание, и… останах зашеметен. 

„Убийства в Декагона“ на Аяцуджи Юкито

Загадъчни убийства в класическа мистерия

   Не съм много наясно със спецификата на японските криминални романи, но ми беше любопитно да надникна в един или два. Първо беше „Зодиакалните убийства“ на Шимада Соджи, чрез който се запалих и реших да прочета поне още два, очакващи ме чинно на купчинката на непрочетените. „Убийства в Декагона“ („Millenium“, 2016, с превод на Маргарита Терзиева) далеч не е толкова мистериозен, но човек лесно „влиза“ в историята и се чувства като истински детектив, докато случаят се разнищва в течение на историята. Интересното тук е, че Юкито следва не коя да е сюжетна линия, а тази от „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи. 

„Човекът сянка“ на Коуди Макфейдън

В сянката на Джак Изкормвача

   Ако има душевен апокалипсис на хартия, той със сигурност носи яркото послание на един смразяващ трилър. Страниците навяват ужас и безнадеждност, злото може да се помирише, а детайлите създават усещането, че си в Ада. Винаги е така, когато наоколо бродят истински психопати, намерили достатъчно условия, за да изпълнят ужасяващата си мисия. Мъчения, кръв, смърт… Спокойствието е заменено с постоянна агония и психически сривове, нормалността отстъпва място на страха. Изчадието с човешка сянка пирува в своя извратен свят, подвластен единствено на болката и смъртта. И за да е още по-сюрреалистична обстановката, се появява той – Джак Изкормвача-младши, за да доведе нещата до съвършенство. 

„Зодиакалните убийства“ на Шимада Соджи

Криминален случай с дъх на хорър

   Още докато четях началните страници на „Зодиакалните убийства“ („Millenium“, 2016, с превод от японски на Николай Дюлгеров), в главата ми завилня силна буря. Каквото и да си мислех първоначално за книгата на Соджи, то се изпари в момента, в който осъзнах с каква главоблъсканица съм се заел. Изчел съм купища криминалета, но точно на такова не бях попадал. Първият вариант на тази книга е предизвикала сензация в Япония през 1979 година и променя коренно развитието на жанра в страната. Какво се случва след това, самият автор споделя в края на романа. Но за мен важното беше да осъзная къде се намирам и защо Шимада Соджи е решил да дебютира именно с толкова предизвикателно произведение. 

„В лабиринта“ на Сиге Еклунд

Историята около едно изчезване

   Още в самото начало на книгата, ми стана ясно, че това е един доста по-различен трилър, дори изцяло извън стилистиката на всички шведски трилъри, които наводниха нашия пазар за няколко години. „В лабиринта“ („Колибри“, 2016, с превод на Мария Николова) има малко действие, но за сметка на това Сиге Еклунд се е постарал да минира страниците с истинска психологическа главоблъсканица, разпределена по равно върху четиримата заподозрени за изчезването на едно единайсетгодишно момиче, дъщеря на двама от тях. Според мен Еклунд е рискувал максимално, предлагайки на читателите си повече „суха материя“, за сметка на многобройните напрегнати моменти, обичайни за жанра психологически трилър. 

„Убийствено студена“ на Луиз Пени

Нов случай за инспектор Гамаш

   Симпатиите към някой автор се раждат доста трудно, но Луиз Пени ме спечели за втори път, след интригуващата „Убийството на художника“. С „Убийствено студена“ („Софтпрес“, 2015, с превод на Марин Загорчев) не е по-различно. Каквито и криминалета да съм си представял и търсил през последните години, точно такива дори не съм сънувал. Това е добре, защото изненадата е приятна, още повече че с натрупаната солидна основа зад гърба, усещането е като да откриеш нов жанр. От една страна Арман Гамаш, героят на Пени, е типичен образ за кримитата, но от друга имаме необичайните условия, в които провежда разследванията си. Селцето Трите бора може да е всичко друго, но не и обичайно място за извършването на престъпления. 

„Смъртен грях“ на Матю Арлидж

Греховете на хората

   Първата книга на Арлидж –„Куршум за двама“ – се оказа доста увличаща, тъй че не ми остана причина да не прочета и втората от поредицата за Хелън Грейс. Започнах „Смъртен грях“ („Хермес“, 2016, с превод на Гриша Атанасов) с лятната настройка за нещо не толкова зловещо, защото от първата книга знам, че Арлидж навлиза доста често в личното пространство на героите си, разкривайки човешкото им лице, докато наоколо тече разследване на тежки криминални престъпления. Отново не е толкова леко. Зад цялата схема има доста повече, отколкото може да предложи един средностатистически крими трилър. Самата Хелън Грейс е просто удивителен образ, ненапудрен и изтъкан от „грешки на природата“, ако мога така да се изразя. Ако сте прочели вече първата книга, сте наясно какво имам предвид. 

„На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм

Живот, смърт, любов

   Напоследък съм доста придирчив към трилърите, особено след като взех да си запълвам свободното време с много препоръчани книги от други жанрове, от които доста голям процент веднага ми допадаха. Вече почти никой не ми препоръчва трилъри, затова се изненадах от добилата наскоро популярност „На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм („Софтпрес“, 2015, с превод на Цветомира Панчева). Дори взе престижна награда в конкуренция с книги на Стивън Кинг и Робърт Галбрейт (Дж. К. Роулинг). Това някак си ме поотпусна и не беше особено трудно да се навия да я чета. След като съм затворил и последната страница мога да кажа, че Роуботъм не е просто поредния „трилърджия“, а способен и разсъдлив автор, който може да пише трилъри, но държи да ги обогатява и пречупва през призмата на други жанрове. Има криминален сюжет, много драма, немалко изненадващи обрати и любовна мъка за цвят.

„Непознатият“ на Харлан Коубън

   Истината или помага, или разрушава

   Още когато прочетох „Липсваш ми“ на Харлан Коубън, ми стана ясно, че ще чета и друго от него. Освен елементите на типичния трилър, Коубън вкарва и доста реализъм и драма. „Непознатият“ („Колибри, 2015, с превод на Венцислав К. Венков) дори започва мистериозно, но постепенно преминава към делничното и семейната драма. Тъй че ако сте се настроили за поредния психопат, няма да ви огрее. Всъщност темата е за истината и как влияе на семейните отношения, когато е изказана като „гръм от ясно небе“, така да се каже. Човек може да си изгради щастие от какво ли не, но цената, която плаща впоследствие не е задължително да се измерва с количеството на жертваните пари. За мен този роман може да бъде написан и с инструментите на драмата, мистерията или съспенса, но Коубън си е трилърджия и борави с онова, с което умее да си служи най-добре.

„Чернооката блондинка“ на Бенджамин Блак

   Банвил възкресява Филип Марлоу като Бенджамин Блак

   През последните години сякаш не се появяват нови „натурални“ детективски романи, освен в кожата на жанра трилър, с много променена външност, разбира се. Възможно е и просто да не се превеждат в България, поради някакви пазарни причини. Моето детство беше изпълнено с криминалета, но не и с трилъри, може би защото са били по-поносими за тогавашната власт. В онези години беше така. През деветдесетте книжните щандове се препълниха с хиляди криминалета и освен „старите кучета“ Чандлър, Хамет, Сименон, Хайсмит и т.н, можах да прочета и книгите на множество други автори в този жанр: Ърл Станли Гарднър, Робърт Паркър, Рос Макдоналд, Морис Льоблан, Рекс Стаут, Едгар Уолъс, Чейс, Мики Спилейн и доста други. Но Чандлър създаде Марлоу, Гарднър създаде Пери Мейсън, а Сименон създаде Мегре – моите трима любими герои, без които изобщо нямаше да оценя по достойнство детективския роман. Напоследък превес имат трилърите и това не е учудващо, защото пазарът се променя според тенденциите и търсенето. В тези условия глътка свеж полъх дойде от Луиз Пени и „Убийството на художника“. Скоро ще чета още от нея.

„Гадна работа на улица ‘Гансън’“ на С. Грег Залер

   Черна полицейска история

   От време на време ми идва да казвам: „американска му работа“. И много често ме разбират от първия път. Това става, защото в Съединените щати властва мултикултурно общество, често описвано в романи и екранизирано в киното. В Холивуд също обичат да налагат темата за различията от всякакъв характер, които – визуализирани в киното – да напомнят на богатата на различни култури страна, че всички трябва да живеят в мир и разбирателство. Това предполага в почти всеки сценарии да присъстват чернокож, латинос, азиатец и бял.

„Убийството на художника“ на Луиз Пени

   Инспектор Гамаш сред идилията на селцето без заключени врати

      От всички жанрове, будещи постоянния ми интерес, с чистото криминале се разделих още в юношеска възраст. Това не звучи кой знае колко оптимистично, но приоритетите и изобщо нагласата към определени книги се променят с течение на времето. Цели осем години от младостта си дадох на криминалните загадки и само фантастиката и приключенските романи гонеха по бройка прочетените криминалета. Авторите, навлезли в България през 70-те и 80-те, са известни на всички на години около моята възраст и по-големи, та не е нужно да ги споменавам. Други си бяха като откровение за онези години – Гюнар Столесен, Мика Валтари, Йежи Едигей, Боало-Нарсьожак, Жорж Сименон и доста други. Не принизявам българските автори, но по онова време всяко криминале, което преминеше българската граница, ме привличаше доста повече. Главен доставчик, направо от печатницата (в повечето случаи) беше баща ми.