„Човекът сянка“ на Коуди Макфейдън

В сянката на Джак Изкормвача

1-208106_b   Ако има душевен апокалипсис на хартия, той със сигурност носи яркото послание на един смразяващ трилър. Страниците навяват ужас и безнадеждност, злото може да се помирише, а детайлите създават усещането, че си в Ада. Винаги е така, когато наоколо бродят истински психопати, намерили достатъчно условия, за да изпълнят ужасяващата си мисия. Мъчения, кръв, смърт… Спокойствието е заменено с постоянна агония и психически сривове, нормалността отстъпва място на страха. Изчадието с човешка сянка пирува в своя извратен свят, подвластен единствено на болката и смъртта. И за да е още по-сюрреалистична обстановката, се появява той – Джак Изкормвача-младши, за да доведе нещата до съвършенство.  Има още

„Зодиакалните убийства“ на Шимада Соджи

Криминален случай с дъх на хорър

1-202761_b   Още докато четях началните страници на „Зодиакалните убийства“ („Millenium“, 2016, с превод от японски на Николай Дюлгеров), в главата ми завилня силна буря. Каквото и да си мислех първоначално за книгата на Соджи, то се изпари в момента, в който осъзнах с каква главоблъсканица съм се заел. Изчел съм купища криминалета, но точно на такова не бях попадал. Първият вариант на тази книга е предизвикала сензация в Япония през 1979 година и променя коренно развитието на жанра в страната. Какво се случва след това, самият автор споделя в края на романа. Но за мен важното беше да осъзная къде се намирам и защо Шимада Соджи е решил да дебютира именно с толкова предизвикателно произведение.  Има още

„В лабиринта“ на Сиге Еклунд

Историята около едно изчезване

1-200159_b   Още в самото начало на книгата, ми стана ясно, че това е един доста по-различен трилър, дори изцяло извън стилистиката на всички шведски трилъри, които наводниха нашия пазар за няколко години. „В лабиринта“ („Колибри“, 2016, с превод на Мария Николова) има малко действие, но за сметка на това Сиге Еклунд се е постарал да минира страниците с истинска психологическа главоблъсканица, разпределена по равно върху четиримата заподозрени за изчезването на едно единайсетгодишно момиче, дъщеря на двама от тях. Според мен Еклунд е рискувал максимално, предлагайки на читателите си повече „суха материя“, за сметка на многобройните напрегнати моменти, обичайни за жанра психологически трилър.  Има още

„Убийствено студена“ на Луиз Пени

Нов случай за инспектор Гамаш

1-194335_b   Симпатиите към някой автор се раждат доста трудно, но Луиз Пени ме спечели за втори път, след интригуващата „Убийството на художника“. С „Убийствено студена“ („Софтпрес“, 2015, с превод на Марин Загорчев) не е по-различно. Каквито и криминалета да съм си представял и търсил през последните години, точно такива дори не съм сънувал. Това е добре, защото изненадата е приятна, още повече че с натрупаната солидна основа зад гърба, усещането е като да откриеш нов жанр. От една страна Арман Гамаш, героят на Пени, е типичен образ за кримитата, но от друга имаме необичайните условия, в които провежда разследванията си. Селцето Трите бора може да е всичко друго, но не и обичайно място за извършването на престъпления.  Има още

„Смъртен грях“ на Матю Арлидж

Греховете на хората

1-198928_b   Първата книга на Арлидж –„Куршум за двама“ – се оказа доста увличаща, тъй че не ми остана причина да не прочета и втората от поредицата за Хелън Грейс. Започнах „Смъртен грях“ („Хермес“, 2016, с превод на Гриша Атанасов) с лятната настройка за нещо не толкова зловещо, защото от първата книга знам, че Арлидж навлиза доста често в личното пространство на героите си, разкривайки човешкото им лице, докато наоколо тече разследване на тежки криминални престъпления. Отново не е толкова леко. Зад цялата схема има доста повече, отколкото може да предложи един средностатистически крими трилър. Самата Хелън Грейс е просто удивителен образ, ненапудрен и изтъкан от „грешки на природата“, ако мога така да се изразя. Ако сте прочели вече първата книга, сте наясно какво имам предвид.  Има още

„На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм

Живот, смърт, любов

1-196444_b

   Напоследък съм доста придирчив към трилърите, особено след като взех да си запълвам свободното време с много препоръчани книги от други жанрове, от които доста голям процент веднага ми допадаха. Вече почти никой не ми препоръчва трилъри, затова се изненадах от добилата наскоро популярност „На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм („Софтпрес“, 2015, с превод на Цветомира Панчева). Дори взе престижна награда в конкуренция с книги на Стивън Кинг и Робърт Галбрейт (Дж. К. Роулинг). Това някак си ме поотпусна и не беше особено трудно да се навия да я чета. След като съм затворил и последната страница мога да кажа, че Роуботъм не е просто поредния „трилърджия“, а способен и разсъдлив автор, който може да пише трилъри, но държи да ги обогатява и пречупва през призмата на други жанрове. Има криминален сюжет, много драма, немалко изненадващи обрати и любовна мъка за цвят. Има още

„Непознатият“ на Харлан Коубън

   Истината или помага, или разрушава

1-277737   Още когато прочетох „Липсваш ми“ на Харлан Коубън, ми стана ясно, че ще чета и друго от него. Освен елементите на типичния трилър, Коубън вкарва и доста реализъм и драма. „Непознатият“ („Колибри, 2015, с превод на Венцислав К. Венков) дори започва мистериозно, но постепенно преминава към делничното и семейната драма. Тъй че ако сте се настроили за поредния психопат, няма да ви огрее. Всъщност темата е за истината и как влияе на семейните отношения, когато е изказана като „гръм от ясно небе“, така да се каже. Човек може да си изгради щастие от какво ли не, но цената, която плаща впоследствие не е задължително да се измерва с количеството на жертваните пари. За мен този роман може да бъде написан и с инструментите на драмата, мистерията или съспенса, но Коубън си е трилърджия и борави с онова, с което умее да си служи най-добре.

Има още

„Чернооката блондинка“ на Бенджамин Блак

   Банвил възкресява Филип Марлоу като Бенджамин Блак

1-196685_b   През последните години сякаш не се появяват нови „натурални“ детективски романи, освен в кожата на жанра трилър, с много променена външност, разбира се. Възможно е и просто да не се превеждат в България, поради някакви пазарни причини. Моето детство беше изпълнено с криминалета, но не и с трилъри, може би защото са били по-поносими за тогавашната власт. В онези години беше така. През деветдесетте книжните щандове се препълниха с хиляди криминалета и освен „старите кучета“ Чандлър, Хамет, Сименон, Хайсмит и т.н, можах да прочета и книгите на множество други автори в този жанр: Ърл Станли Гарднър, Робърт Паркър, Рос Макдоналд, Морис Льоблан, Рекс Стаут, Едгар Уолъс, Чейс, Мики Спилейн и доста други. Но Чандлър създаде Марлоу, Гарднър създаде Пери Мейсън, а Сименон създаде Мегре – моите трима любими герои, без които изобщо нямаше да оценя по достойнство детективския роман. Напоследък превес имат трилърите и това не е учудващо, защото пазарът се променя според тенденциите и търсенето. В тези условия глътка свеж полъх дойде от Луиз Пени и „Убийството на художника“. Скоро ще чета още от нея.

Има още

„Гадна работа на улица ‘Гансън’“ на С. Грег Залер

   Черна полицейска история

1-194109_b   От време на време ми идва да казвам: „американска му работа“. И много често ме разбират от първия път. Това става, защото в Съединените щати властва мултикултурно общество, често описвано в романи и екранизирано в киното. В Холивуд също обичат да налагат темата за различията от всякакъв характер, които – визуализирани в киното – да напомнят на богатата на различни култури страна, че всички трябва да живеят в мир и разбирателство. Това предполага в почти всеки сценарии да присъстват чернокож, латинос, азиатец и бял. Има още

„Убийството на художника“ на Луиз Пени

   Инспектор Гамаш сред идилията на селцето без заключени врати

   1-192521_b   От всички жанрове, будещи постоянния ми интерес, с чистото криминале се разделих още в юношеска възраст. Това не звучи кой знае колко оптимистично, но приоритетите и изобщо нагласата към определени книги се променят с течение на времето. Цели осем години от младостта си дадох на криминалните загадки и само фантастиката и приключенските романи гонеха по бройка прочетените криминалета. Авторите, навлезли в България през 70-те и 80-те, са известни на всички на години около моята възраст и по-големи, та не е нужно да ги споменавам. Други си бяха като откровение за онези години – Гюнар Столесен, Мика Валтари, Йежи Едигей, Боало-Нарсьожак, Жорж Сименон и доста други. Не принизявам българските автори, но по онова време всяко криминале, което преминеше българската граница, ме привличаше доста повече. Главен доставчик, направо от печатницата (в повечето случаи) беше баща ми.

Има още

„Липсваш ми“ на Харлан Коубън

   Криминални изненади с марката на Коубън

1-377748848Явно не съм гледал където трябва, защото това е първата книга на Коубън, която чета. За любител на трилъри това не е хубаво, защото Коубън си шета из България от доста време и книгите му се роят с непресекваща сила. Е, може да се каже, че издадените трилъри са безброй, имайки предвид голямата аудитория за този вид литература и срещата с определени автори се забавя във времето. При мен мина периода с четене на какво да е и бройката на прочетените трилъри вече не се увеличава лавинообразно. Но за Харлан Коубън (защото това си е ХАРЛАН КОУБЪН) не могат да се правят такива сметки – четат се няколко книги и се проверява допада ли ми стилът му, или не. Не е изненадващо, че започвам от предпоследния му роман. Има още

„Куршум за двама“ на Матю Арлидж

   Играта на смърт има много варианти

1-192542_b   Преди да пуснат на български „Куршум за двама“ („Хермес“, 2015), от издателството зададоха един основателен въпрос: „Осмеляваш ли се да прочетеш тази книга…?“ Наистина интригуващо начало на кампания, която е способна да породи всякакви чудновати размисли в един читател. Логично беше да потърся повече информация на Матю Арлидж и книгата му. Авторът се оказа доста напред с материала, основно с работата си към криминалните сериали. А преди още някой да успее да премигне, Арлидж издава цели четири романа със страховита атмосфера и жена в главната роля – детектив Хелън Грейс.  Има още