„Пакс. Пътят към дома“ на Сара Пенипакър

В търсене на себе си

   Измина доста време, откакто прочетох първата книга за Пакс и Питър, но красивата и малко тъжна история не изчезна сред купищата други книги, на които се насладих оттогава насам. Това прави от „Пакс“ прекрасна и значима, солиден спомен, който продължава да се завръща след поредните споделени впечатления от нея с бъдещи читатели. Несравнима е представата за двата различни свята – на хора и диви животни. Постепенно те се събират в една цялостна картина и човек осъзнава, че всъщност имат доста допирни точки. Препоръките ми бяха насочени предимно към деца, но тази история може да прозвучи убедително на всеки, стига да се чувства съпричастен с живота на всяко едно същество, независимо дали е човек или животно. Сара Пенипакър е решила приключението да продължи, с което удивителната история сякаш започва отново. „Пакс. Пътят към дома“ („Лабиринт“, 2022, с превод на Богдан Русев) припомня за раздялата на лисичето Пакс и човекът Питър. Питомното животно трябва да опознае истинския си дом – природата, а момчето – да преживее всичките си проблеми и лоши спомени и да порасне наистина. Всеки трябва да спечели щастието си, а това е достатъчно трудно и изисква сериозни решения.

„Силата на кучето“ на Томас Савидж

Сенките в сърцето

      Тази книга ме привлече с драматичното си сърце, с безкрайно сложните характери и методичното „глозгане“ на човешката съвест. Обичам, когато доброто и злото се притаяват скрити от баналното ежедневие, готови да покълнат изневиделица и да се сблъскат, когато няма повече време за преструвки. В „Силата на кучето“ („Лабиринт“, 2022, с превод на Владимир Полеганов) има закалка, нещо удивително устойчиво, което ме накара да изчета романа бавно и с мисълта за предстоящ катаклизъм. Усеща се енергията му, парливата достоверност и силата на внушението. За сметка на това към средата преживях и леко разочарование. Явно някои типични за аристократите привички са ми далечни и не толкова интересни. Но целта на книгата със сигурност е друга и Савидж методично разкрива пласт след пласт, за да се получи онова проглеждане от добрите и стойностни произведения. Разбирам критиците и читателите от 60-те: авторът е провокативен, детайлен и бърка в много рани. За късмет е открита отново, за да повлияе на новите поколения.

„Хиляда луни“ на Себастиан Бари

Свободата в нас

   Несъмнено има впечатляващо много книги, които разглеждат темите за свободата и личното щастие. Историята е наситена със събития за драми, изпитания и истински битки. Точно те ни карат да си зададем важни въпроси и да потърсим необходимите отговори. Спомням си колко бях развълнуван от романите за „дивия запад“ и борбата на индианците да запазят своята идентичност и свобода. Тогава настройката беше за приключения: как се става герой в една прекалено дълга война и колко битки са необходими, за да станеш легенда. Но сега има книги като тази. Какво мисли един преследван и измъчван човек за застигналото го нещастие? Как може да се живее като роб и защо е важно да запазиш духа на свободата в себе си? Себастиан Бари дава думата на Одиджинка, момиче от племето лакота, да изрази своите мисли и усещания за съдбата на своя народ. „Хиляда луни“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Владимир Молев) съдържа трагична нотка в себе си, но е далеч от монотонната правдивост на събитията от онова време – не много след Гражданската война в САЩ и освобождаването на робите.

„Тук, в истинския свят“ на Сара Пенипакър

Светът на Уеър

  Лесно се отварят книги, но когато се зачетеш, времето може да изостави естествената си функция и да предложи само един отрязък от действителността. Както преди време лисичето Пакс смело изследваше света, така и единайсетгодишния Уеър в тази книга проглежда през баналните инструкции на човешката вселена. „Извън е част от вътре, когато става въпрос за хора – опита се да обясни той, а после усети как лицето му пламва…“ Един миг на осъзнаване и съмнение, че все пак нещо може да не е наред във Вълшебната страна на честността. „Тук, в истинския свят“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Лидия Шведова) е история за момчето, което усеща болката на другите, люшка се между вътрешната си доброта и „новото безразсъдно аз“, но не намира причинна да се откаже от това да е сам. Да, звучи наивно, като крехка илюзия, защото дори „извън“ не всичко е честно и не винаги доброто побеждава. Затова трябва да размислиш и да прецениш къде искаш да бъдеш и какъв искаш да станеш.

„Хиляди очи“ на Саманта Швеблин

Невидими присъствия

 Не бих могъл да съм по-въодушевен в очакването си от тази книга. Предната, носеща тревожното име „Отрова“, си беше абсолютна загадка, която прекрои доста от възгледите ми относно стил на писане и поддържане на вниманието. А е хубаво човек да се изненадва от време на време, дори да се е врекъл на определени сюжети и концепции. За радост аз от години не тъпча на едно място и поглъщам все нови и нови идеи, реализирани в литературна среда. И в „Хиляди очи“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Захари Омайников) има познати нюанси, но е друго да се потопиш в добре подбран и изчистен от недомлъвки свят, обрисуващ някакво тревожно бъдеще. Естествено е консуматорското общество да ползва от своето вечно любопитство, за да трупа позитиви и приятни усещания. Иновациите ни теглят все нагоре и нагоре, макар науката вече сериозно да изпреварва възможностите ни да си обясним по достъпен начин новите технологии. Ползата за нас е просто да ги използваме по предназначение. Така, например, един интересен инструмент като Интернет отдавна не се нуждае от причина да съществува. Това, което прави Швеблин, е повече от практично. Виртуалната среда се е сдобила с множество тела, чрез които всеки потребител би могъл буквално да влезе в живота на някой друг, и то без много усилия. Дори не е необходимо съгласие, защото това е… просто една лотария и игра на домашни любимци.

„Отрова“ на Саманта Швеблин

Състояние на сетивата

   Мисля, че сме възнаградени да четем и такива книги. Когато човек е склонен да прескача нива и е настроен за различни перспективи, възможностите за избор се увеличават неимоверно. Литературата определено има неизмерими пространства, които преброждаме със зареян в далечината поглед или събираме вътре в себе си. След време паметта ни се заиграва с тези перспективи, изгражда препратки към различни моменти и ги струпва в мисловни възли – същински острови на познанието, към което се връщаме отново и отново. Именно към това ни насочва Саманта Швеблин. „Отрова“ („Лабиринт“, 2019, с превод на Захари Омайников) води към пътища и мостове, изградени от мистерия, а водачът тайно нашепва посоки и пренарежда действителността. Всъщност не съм срещал творба, конструирана по толкова необичаен начин. Тук дори неяснотата има структура, която паразитира наоколо и дразни с тревожни видения, преодолели традиционните сетива. Забърканата смес от спомени, състояния и чувства изглеждат напълно ирационални, но явно имат стабилна основа, преднамерено скрита от читателския поглед.

„Където пеят раците“ на Дилия Оуенс

Усещане за природа

   Непонятно, недоловимо, далечно, чуждо… Мястото на сливането с природата, с онези брънки от веригата на живота, които сме погребали и забравили. Където е мочурището, с крясъците на чайките и невидимото съществуване на хилядите дребни същества, оформили тази екосистема. „Където пеят раците“ („Лабиринт“, 2019, с превод на Лидия Шведова) е красива, трогателна, но и толкова тъжна история, която бавно прораства в сърцето като жилав корен и носи неясна трагичност. Ако има сълзи, които да значат толкова много, това са именно тези, споделени с Кая и нейната вселена от мелодии, наситили околната природа. Неусетно изостряш слуха си, за да чуеш трептенето на живота. Тръгваш по влажните пътеки и потъваш в мочурливата почва, усещаш миризмата на живите и мъртвите. Всяка сцена и всеки миг в мочурището се превръщат в поетична диря. Някъде отвъд са другите, чиито дом е затворен в непрогледност.

„Пакс“ на Сара Пенипакър

Войната и приятелството

   Рядко попадам на книга за всички възрасти, а „Пакс“ („Лабиринт“, 2018, с превод на Лидия Шведова) наистина е такава: красива физически, с деликатно излъчване, но и сладка по разбираеми причини. Тази книга-бисер месеци наред беше пред погледа ми. Все поглаждах корицата и се готвех за нея, като да бе особен предмет за изследване. Помислих си, че трябва да имам един цял свободен ден и без да се разсейвам да ѝ дам дължимото, което явно заслужава. Приказка, приключение, драма, може би… Детска книга, тийн, за по-пораснали… Тъжно, почти разплакващо начало, раздяла, несигурност и, там някъде, войната със своите черни краски и плахи очаквания. Има тръпка в това да ти разкажат красива история, забулена в тъмни облаци. Питър и Пакс – две същества от различни светове, които намират причина да бъдат едно цяло. 

„Птиците“ на Дафни дю Морие

Когато животът и въображението се сливат

   Не знам защо си мислех, че Дафни дю Морие не е за мен. Не съм чувал да се шуми около нея, нито ми беше препоръчвана допреди няколко месеца. За сравнително кратко време се появиха цели три нейни книги. Бяха доста дълго време пред очите ми, без да проявя някакъв интерес към тях. Трябва да спомена, че обожавам странните истории, които правят живота по-интересен и непредсказуем. През ръцете ми са минавали какви ли не необикновени текстове, но винаги съм готов за нещо, което отново да ме стресира и разбуди. Ето че сборникът „Птиците“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Мариана Шипковенска, Емилия Л. Масларова и Олег Димитров) ми беше препоръчан и трайно се настани в съзнанието ми. 

„Три ябълки паднаха от небето“ на Нарине Абгарян

Метрономът и времето

   Най-възпламеняващите книги не са наситени с бойни сцени и геройски саможертви. Те са спокойни, реалистични и те понасят в спокоен полет из дебрите на живота. Няма по-голяма магия от искрено изречени думи, произнесени простичко в художествен текст, но казващи толкова, колкото може да побере целият живот. Да почувстваш Нарине Абгарян е като да прогледнеш отново. Тези страници сякаш не излъчват тревога и ти се сгушваш сред редовете, за да поемеш смисъл и надежда. „Три ябълки паднаха от небето“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) не е триумф на писаното слово, но изпълва душата с цветове, които се преливат един в друг и извайват прекрасни платна. 

„Нищо“ на Яна Телер

Да намериш смисъл

   Какво е да намериш смисъл и дали смисълът си заслужава да бъде намерен? Това са едни много древни въпроси, преминали през цялата човешка история, за да сътворяват и разрушават, да засмиват и натъжават, да раждат идеи и да погребват мечти. Може би смисълът е само човешко творение, което се излъчва през своеобразна призма, пречупваща битието и съзнанието ни. Защо ли Яна Телер е решила да разнищи отново тази тема, която може би има, а може и да няма смисъл? „Нищо“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) обаче не е неразбираема и сякаш има смисъл. Едно момче се възкачва на трона на вселената и раздира реалността чрез логически доводи, от които ни хваща страх. Зададем ли си веднъж въпроса дали нещо има смисъл, можем да разрушим собствената си действителност. 

„Белият Бим, черното ухо“ на Гавриил Троеполски

Сладко-тъжната история на Бим

   Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга! 

„Мостовете на Медисън“ на Робърт Джеймс Уолър

Мостовете, които влюбват

   Няма лошо, че на човек му се приисква от време на време да прочете някоя любовна история, дори тя да преповтаря все същите сюжети от стотици години. Някои подобни книги просто са се сраснали с поколения читатели и се дават за пример на следващите. Тази не е точно такава, но привлича неудържимо към себе си, заради откровеността на изказа и простичките си внушения. Куп хора ще си спомнят филма, други ще си спомнят за първият си досег с нея преди години, на по-крехка възраст. Но едва ли някой може да обясни защо една толкова обикновена история, появила се на бял свят през 1992 година, не може да бъде пренебрегвана. „Мостовете на Медисън“ („Лабиринт“, 2014, с превод на Емилия Л. Масларова) е като платно с ярки краски, в които няма кой знае какви скрити послания, нито нов подход на изпълнение. 

"АВГУСТ" НА ДЖОН УИЛЯМС

Величието на Август

   В „Август“ Джон Уилямс е различен. Спомням си как трептеше сърцето ми, когато разлиствах „Стоунър“ – книга с невероятни образи и тъжна действителност. Двете са коренно различни, но показват изключителния талант на един пренебрегван дълго време автор.

   За Римската империя е писано толкова много, че на човек му иде да пренебрегне стотиците романи по темата и се насочи директно към „изворите“. Чували сме за Марк Агрипа, Цицерон, Марк Антоний, Тит Ливий, Хораций, Вергилий и Овидий на млади години от учебниците по литература. В този епистоларен роман, точно те изграждат историята на Октавиан Август. Чрез писмата и спомените на великите творци и герои от римско време, Джон Уилямс ни разказва за величието на една легендарна империя, въздигнала се на фона на битки, завоевателски походи и задкулисни интриги. Тук Октавиан Август е описван от приятели и врагове с думи, които го прославят или отричат. Всъщност той самият почти не получава думата. 

   Всичко започва от едно много познато събитие – убийството на Юлий Цезар след таен заговор. Рим е разтърсен из основи, палачите се изпокриват и следят последиците от делото си. Преди смъртта си, Юлий Цезар обявява племенника си Октавиан за свой син, решение, което означава, че младото деветнайсетгодишно момче се превръща автоматично в негов наследник. Това веднага го прави враг за преследващите римския трон съперници на мъртвия Юлий Цезар. Следват подмолни битки и съюзи между врагове, разпределение на легиони, територии и най-вече смърт – смърт за неудобните, чиито живот е пречка. Договорените бракове са временно решение, когато става въпрос за влияние и власт, а приятелите могат лесно да се превърнат в съперници. 

   Уилямс е предпочел суховатата проза – реалната история, без цветове и фанфари, без излишен пълнеж и „напудрени“ факти. Въпреки, че е обявена за роман, книгата сякаш е сух сбор от документи, събрани от стара прашна библиотека, и само героите отпреди две хилядолетия са се наели да ни разкажат тази велика история; сякаш Уилямс само е подредил хронологично фактите, давайки възможност на мъртвите да проговорят отново. Малко тежко ми вървеше в самото начало, докато не свикнах с редящите се едно след друго писма и спомени. Но пък след това дойде истинското удоволствие. Уилямс не е за изпускане, както се казва.

   Харесвам писателите, които не „тъпчат“ около една и съща тема, а с всяка следваща книга ни показват богатството на уменията си. Мога само да похваля издателство „Лабиринт“ за избора да „възкреси“ един от великите автори и да позволи на българските читатели да се насладят на думите му чрез нелекия, но възхитителен превод.

Други ревюта:

Книголандия

На по книга, две

Аз чета

Книжка с мишка (потресаващо добро!!!)

"СЕНЬОР ВИВО И НАРКОБАРОНА" НА ЛУИ ДЕ БЕРНИЕР

Абсурди, драми и геройства в кокаиновата държава на Луи де Берниер

   Когато една държава се е скрила зад стените на корупцията и икономиката ѝ е заклещена между наркокартелите и повърхностните си лидери, то едва ли тя би просъществувала достатъчно дълго време, за да дари населението си със сигурността, която всеки свободен човек заслужава. В такава държава, гражданите ще са подложени на постоянен тормоз от страна на самозабравилите се управници, които, за да задоволят собствените си щения, ги превръщат в безправни роби и ги подлагат на непрестанни посегателства, сред които умъртвяването за забавление е просто всекидневие.

   Началото на книгата е изпълнено с трагикомични ситуации, които едва не ме накараха да ѝ сложа етикет: „хумористична“, но извращенията, изскачащи от почти всяка страница, ме предупредиха да не прибързвам със заключенията. Пиперливите думички и описанията подлагат на изпитание всяка чувствителна натура, но пък са една стабилна основа, чрез която читателят да се подготви за потресаващата действителност, която описва след това книгата.

  В тази абсурдна обстановка, се опитва да живее Дионисио Виво – преподавател по светска философия, който се нагърбва с нелеката задача да разруши строго установения ред, със своите писма, изпращани редовно до голям вестник. Силата на неговите думи бързо го превръщат в основен враг на Наркобарона, който всячески се опитва да го сплаши с подхвърлени в градината му трупове – резултат от безчинствата на неговите подчинени престъпници, и нелицеприятни „съобщения“, които в основата си отново са свързани с кръв и смърт. Писмата превръщат Виво в безстрашен герой, който се сдобива със статута на легенда и става част от градските фолклор. Той преподава в университета с чувство и правдивост, която лесно обсебва студентите и изгражда геройството и неподкупността му. Срещите му с бандите на Наркобарона, подлагат на изпитание почти безразсъдната му смелост, която подхранва слуховете, че се е сдобил с безсмъртие.

   Надеждата за спасение на обикновените хора, попадащи под обстрела на бандите и наркокартелите, се крепи на тяхната потайна страст към магията и митологиите, които излизат извън човешките умове и разиграват своя странен танц, подхранван от магическия реализъм. Самият Дионисио Виво черпи от тази чудна магия. Религиозните вярвания са толкова преплетени едни с други, че създават обстановка като в приказките.

 Любовта винаги може да си намери място дори сред тази неромантична история. Романтиката си я създават самите герои – Дионисио Виво и неговата сладка Аника, скрили се за известно време от жестокостите, фанатизма и наркотиците, изживяват своите красиви блянове сред магическите си чувства и усещания. Но Берниер не е позволил историята да придобие сладникав привкус: смъртта започва безмилостната си сеч.

   „Сеньор Виво и Наркобарона“ е уникална книга – стряскаща на моменти, но увлекателна и със сигурност ще се хареса на широката аудитория. Отлично попадение на издателство „Лабиринт“, което ме зарадва и със „Стоунър“ на Джон Уилямс

   Друго ревю:

Книголандия