„Птиците“ на Дафни дю Морие

Когато животът и въображението се сливат

1-199269_b   Не знам защо си мислех, че Дафни дю Морие не е за мен. Не съм чувал да се шуми около нея, нито ми беше препоръчвана допреди няколко месеца. За сравнително кратко време се появиха цели три нейни книги. Бяха доста дълго време пред очите ми, без да проявя някакъв интерес към тях. Трябва да спомена, че обожавам странните истории, които правят живота по-интересен и непредсказуем. През ръцете ми са минавали какви ли не необикновени текстове, но винаги съм готов за нещо, което отново да ме стресира и разбуди. Ето че сборникът „Птиците“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Мариана Шипковенска, Емилия Л. Масларова и Олег Димитров) ми беше препоръчан и трайно се настани в съзнанието ми.  Има още

„Три ябълки паднаха от небето“ на Нарине Абгарян

Метрономът и времето

1-200693_b   Най-възпламеняващите книги не са наситени с бойни сцени и геройски саможертви. Те са спокойни, реалистични и те понасят в спокоен полет из дебрите на живота. Няма по-голяма магия от искрено изречени думи, произнесени простичко в художествен текст, но казващи толкова, колкото може да побере целият живот. Да почувстваш Нарине Абгарян е като да прогледнеш отново. Тези страници сякаш не излъчват тревога и ти се сгушваш сред редовете, за да поемеш смисъл и надежда. „Три ябълки паднаха от небето“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) не е триумф на писаното слово, но изпълва душата с цветове, които се преливат един в друг и извайват прекрасни платна.  Има още

„Нищо“ на Яна Телер

Да намериш смисъл

1-202495_b   Какво е да намериш смисъл и дали смисълът си заслужава да бъде намерен? Това са едни много древни въпроси, преминали през цялата човешка история, за да сътворяват и разрушават, да засмиват и натъжават, да раждат идеи и да погребват мечти. Може би смисълът е само човешко творение, което се излъчва през своеобразна призма, пречупваща битието и съзнанието ни. Защо ли Яна Телер е решила да разнищи отново тази тема, която може би има, а може и да няма смисъл? „Нищо“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) обаче не е неразбираема и сякаш има смисъл. Едно момче се възкачва на трона на вселената и раздира реалността чрез логически доводи, от които ни хваща страх. Зададем ли си веднъж въпроса дали нещо има смисъл, можем да разрушим собствената си действителност.  Има още

„Белият Бим, черното ухо“ на Гавриил Троеполски

Сладко-тъжната история на Бим

 1-181668_b  Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга!  Има още

„Мостовете на Медисън“ на Робърт Джеймс Уолър

Мостовете, които влюбват

1-185810_b   Няма лошо, че на човек му се приисква от време на време да прочете някоя любовна история, дори тя да преповтаря все същите сюжети от стотици години. Някои подобни книги просто са се сраснали с поколения читатели и се дават за пример на следващите. Тази не е точно такава, но привлича неудържимо към себе си, заради откровеността на изказа и простичките си внушения. Куп хора ще си спомнят филма, други ще си спомнят за първият си досег с нея преди години, на по-крехка възраст. Но едва ли някой може да обясни защо една толкова обикновена история, появила се на бял свят през 1992 година, не може да бъде пренебрегвана. „Мостовете на Медисън“ („Лабиринт“, 2014, с превод на Емилия Л. Масларова) е като платно с ярки краски, в които няма кой знае какви скрити послания, нито нов подход на изпълнение.  Има още

"АВГУСТ" НА ДЖОН УИЛЯМС

Величието на Август
   В „Август“ Джон Уилямс е различен. Спомням си как трептеше сърцето ми, когато разлиствах „Стоунър“ – книга с невероятни образи и тъжна действителност. Двете са коренно различни, но показват изключителния талант на един пренебрегван дълго време автор.
   За Римската империя е писано толкова много, че на човек му иде да пренебрегне стотиците романи по темата и се насочи директно към „изворите“. Чували сме за Марк Агрипа, Цицерон, Марк Антоний, Тит Ливий, Хораций, Вергилий и Овидий на млади години от учебниците по литература. В този епистоларен роман, точно те изграждат историята на Октавиан Август. Чрез писмата и спомените на великите творци и герои от римско време, Джон Уилямс ни разказва за величието на една легендарна империя, въздигнала се на фона на битки, завоевателски походи и задкулисни интриги. Тук Октавиан Август е описван от приятели и врагове с думи, които го прославят или отричат. Всъщност той самият почти не получава думата. 
   Всичко започва от едно много познато събитие – убийството на Юлий Цезар след таен заговор. Рим е разтърсен из основи, палачите се изпокриват и следят последиците от делото си. Преди смъртта си, Юлий Цезар обявява племенника си Октавиан за свой син, решение, което означава, че младото деветнайсетгодишно момче се превръща автоматично в негов наследник. Това веднага го прави враг за преследващите римския трон съперници на мъртвия Юлий Цезар. Следват подмолни битки и съюзи между врагове, разпределение на легиони, територии и най-вече смърт – смърт за неудобните, чиито живот е пречка. Договорените бракове са временно решение, когато става въпрос за влияние и власт, а приятелите могат лесно да се превърнат в съперници. 
   Уилямс е предпочел суховатата проза – реалната история, без цветове и фанфари, без излишен пълнеж и „напудрени“ факти. Въпреки, че е обявена за роман, книгата сякаш е сух сбор от документи, събрани от стара прашна библиотека, и само героите отпреди две хилядолетия са се наели да ни разкажат тази велика история; сякаш Уилямс само е подредил хронологично фактите, давайки възможност на мъртвите да проговорят отново. Малко тежко ми вървеше в самото начало, докато не свикнах с редящите се едно след друго писма и спомени. Но пък след това дойде истинското удоволствие. Уилямс не е за изпускане, както се казва.
   Харесвам писателите, които не „тъпчат“ около една и съща тема, а с всяка следваща книга ни показват богатството на уменията си. Мога само да похваля издателство „Лабиринт“ за избора да „възкреси“ един от великите автори и да позволи на българските читатели да се насладят на думите му чрез нелекия, но възхитителен превод.
Други ревюта:

"СЕНЬОР ВИВО И НАРКОБАРОНА" НА ЛУИ ДЕ БЕРНИЕР

Абсурди, драми и геройства в кокаиновата държава на Луи де Берниер


   Когато една държава се е скрила зад стените на корупцията и икономиката ѝ е заклещена между наркокартелите и повърхностните си лидери, то едва ли тя би просъществувала достатъчно дълго време, за да дари населението си със сигурността, която всеки свободен човек заслужава. В такава държава, гражданите ще са подложени на постоянен тормоз от страна на самозабравилите се управници, които, за да задоволят собствените си щения, ги превръщат в безправни роби и ги подлагат на непрестанни посегателства, сред които умъртвяването за забавление е просто всекидневие.
   Началото на книгата е изпълнено с трагикомични ситуации, които едва не ме накараха да ѝ сложа етикет: „хумористична“, но извращенията, изскачащи от почти всяка страница, ме предупредиха да не прибързвам със заключенията. Пиперливите думички и описанията подлагат на изпитание всяка чувствителна натура, но пък са една стабилна основа, чрез която читателят да се подготви за потресаващата действителност, която описва след това книгата.
  В тази абсурдна обстановка, се опитва да живее Дионисио Виво – преподавател по светска философия, който се нагърбва с нелеката задача да разруши строго установения ред, със своите писма, изпращани редовно до голям вестник. Силата на неговите думи бързо го превръщат в основен враг на Наркобарона, който всячески се опитва да го сплаши с подхвърлени в градината му трупове – резултат от безчинствата на неговите подчинени престъпници, и нелицеприятни „съобщения“, които в основата си отново са свързани с кръв и смърт. Писмата превръщат Виво в безстрашен герой, който се сдобива със статута на легенда и става част от градските фолклор. Той преподава в университета с чувство и правдивост, която лесно обсебва студентите и изгражда геройството и неподкупността му. Срещите му с бандите на Наркобарона, подлагат на изпитание почти безразсъдната му смелост, която подхранва слуховете, че се е сдобил с безсмъртие.
   Надеждата за спасение на обикновените хора, попадащи под обстрела на бандите и наркокартелите, се крепи на тяхната потайна страст към магията и митологиите, които излизат извън човешките умове и разиграват своя странен танц, подхранван от магическия реализъм. Самият Дионисио Виво черпи от тази чудна магия. Религиозните вярвания са толкова преплетени едни с други, че създават обстановка като в приказките.
 Любовта винаги може да си намери място дори сред тази неромантична история. Романтиката си я създават самите герои – Дионисио Виво и неговата сладка Аника, скрили се за известно време от жестокостите, фанатизма и наркотиците, изживяват своите красиви блянове сред магическите си чувства и усещания. Но Берниер не е позволил историята да придобие сладникав привкус: смъртта започва безмилостната си сеч.
   „Сеньор Виво и Наркобарона“ е уникална книга – стряскаща на моменти, но увлекателна и със сигурност ще се хареса на широката аудитория. Отлично попадение на издателство „Лабиринт“, което ме зарадва и със „Стоунър“ на Джон Уилямс
   Друго ревю:

"СТОУНЪР" НА ДЖОН УИЛЯМС

Живот, изпълнен с разум и тъга


   Тази книга гори с вътрешен огън, който събужда чувства и усещания, нетипични за днешната устременост към словоблудство и материализъм. Тайната ѝ се крие в простотата и мелодичността на езика, които постепенно обземат всяка скрита брънка на човешкото в нас и го насищат с потребност да разберем дълбоката бездна, в която сме попаднали. Думите се леят като ситен пролетен дъждец в тревно поле и не замират лесно, защото покълват в душата като наситени с чувства семенца. Ако пролеете някоя сълза, то е защото сте усетили безспорния талант на Джон Уилямс да събужда съпричастност към героите в книгата.
   Уилям Стоунър израства във ферма с трудолюбивите  си родители, които са изградили обикновения си живот около малка нивичка и изпосталели животни. Уилям е впримчен денонощно в тази монотонна и изпълнена с постоянни трудности работа. Вече достатъчно израснал, той отива да учи агрономия в новооткрит колеж, но бива привлечен от английската литература и ѝ се отдава безрезервно, въпреки, че по този начин изоставя родителите си на произвола на съдбата.
   Животът на Стоунър се превръща в постоянна борба, нагнетявана от неговите колеги от университета. Литературата се превръща в цел и го води напред, сраснала се с личния му живот. Преподаването толкова го повлича, че не му е необходимо нищо повече, за да докаже себе си.
    Скоро и любовта се промъква в душата му – неразбрана и крайно неудовлетворителна, чрез незавиден брак с жена, с която не може напълно да свикне. Странните отношения с Едит, поставят на пътя на щастието му преграда от страдание и страх, които допълнително го угнетяват; дори появата на дъщеря му не слага край на обтегнатите отношения със съпругата му. Дори новата любов е като кратка илюзия.
   Паралелно със събитията от живота на Стоунър, като фон се промъкват и тези от познатата ни история: потопяването на Лузитания, Първата и Втората световни войни и други, които имат допълнителна тежест към трудния живот по онова време.
   Тази книгата е една нетленна частица живот, която трябва да се почувства, да се изгради клетка по клетка сред личния душевен смут на всеки от нас.
   Не мога да опиша с думи онова, което тази книга ми даде, но го почувствах с душа и сърце.
Още ревюта: