„Изгубеният рай“ („Пътуване през времето“ – книга 1) на Ерик-Еманюел Шмит

Свидетелят на историята

1-234926_b

 Не съм чел достатъчно от Ерик-Еманюел Шмит, но тази книга ми направи силно впечатление още със самото си излизане. Всъщност тя е първа част от възхитителен роман в осем тома, който трябва да премине през епохи и събития, през развитието на човечеството и самото време, за да осмисли ролята на нашия вид. Звучи високопарно, но мен винаги са ме привличали подобни творения. Ако си писал десетилетия и имаш създадена концепция, която те е вълнувала постоянно, съвсем логично е да дадеш началото на нещо толкова епично. В живота на всеки има ретроспекция – оценка на свършеното, добрите и лошите страни на събитията, взетите решения и смисълът на щастието като нещо основополагащо за един индивид. Това е идеята за героя Ноам и неговото пътуване през годините, съпътствано от щастие, тревоги, открития и изводи. Преминал през хилядолетията като странник, той ще се озове на прага на Свършека и ще разкаже своята история, преплетена с тази на човечеството като вид. Докато това творение очаква третия си том, погледът е устремен към неговото начало – „Изгубеният рай“ („Леге Артис“, 2022, с превод на Зорница Китинска).

Има още

„Отвъд границите“ на Андрей Макин

Да прекосиш отвъд

1-226527_b

 Още в началото осъзнах, че книгата ще ми даде или твърде много, или твърде малко. Този роман е път към осъзнаване на определени зависимости или отричането им, за промените вътре в нас и бягството от една порочна система. Може би дори философска енигма, която се крепи на чудовищни идеи. „Отвъд границите“ („Леге Артис“, 2020, с превод на Павлина Рибарова) е едновременно сериозен и натрапчив поглед към Западното мислене, мултикултурализма, политическите влияния и лобитата, които бавно, но сигурно променят света. Дали към по-добро? Или тук се крие една голяма грешка. Героят е Вивиен дьо Линден и неговият апокалиптичен ръкопис „Голямото преселение“, който акцентира върху спасяването на Франция от нашествието на чужди култури. Подходът на Макин да избере този начин за представяне на проблема е разбираем. Да разсъждаваш върху расовата чистота, половата идентичност и като цяло – за смисълът да се следва строго установена линия, която те „подрежда“ на определено място и да ти дава съответната роля, може да бъде повод за протести. В литературен контекст темите и проблемите в книгата са адекватни на съвременността ни. Причината да се говори за тях обаче носи съвсем други нюанси.

Има още

„Музиката на един живот“ на Андрей Макин

Homo sovieticus

1-36763456

   Когато се описва крещящо брутален свят, не можеш да останеш безразличен, макар да е само част от миналото, да връща назад, като стара мелодия, прослушвана от латерна. При Андрей Макин обаче е по-различно. Виждаш мизерия и разруха, чуваш заблудени гласове и стонове, усещаш стипчивия мирис на трагедията, но и си запленен от разказвача и неговата аура, чието сияние те пази да не се изгубиш в бездната. Тук няма мелодия, тя е забранена и изгубена сред тъга и нереалност. „Музиката на един живот“ („Леге Артис“, 2006, с превод на Райна Стефанова) претворява кратка и стегната история от сталинските години, когато думата „живот“ има различно определение. Разказана от един нереализирал се пианист на има Алексей Берг, тя проследява бягството му от наложения терор по време и след Втората световна война. Всъщност Макин описва един обобщен профил – на бездушния и примирен „homo sovieticus“, чието първоначално значение обрисува „новият съветски човек“ и неговата принадлежност към „следващото еволюционно ниво“. Тук терминът е споменат с негативната си конотация и тежи като дамга над преживелите сталинските репресии.

Има още

„Да! на живота въпреки всичко“ на Виктор Франкъл

В търсене на смисъл

1-227205_b

   Не съм сигурен каква е причината да проявя интерес към тази автобиографична книга. Може би заради преживяванията на Франкъл в нацистки лагери, или просто заради личността му, която се свързва основно с логотерапията. През последните години все казвах за „Човекът в търсене на смисъл“: „Прегледайте тази книга, не съм срещал отрицателни отзиви“ – като препоръка в сектор Психология. А аз съм чел само откъси, които явно не са ме накарали да продължа. Сега знам, че ще я прочета точно заради „Да! на живота въпреки всичко“ („Леге Артис“, 2020, с превод на Силвия Василева и Боян Цонев). Човек би търсил в една автобиография интересни и любопитни факти за дадената личност, би следвал „линията на времето“ страница след страница, докато си създаде кристално ясна картина за човека. С Виктор Франкъл не се получи точно така. Казвам това в положителен смисъл. Той може да си води записки и да е прецизен във всяко отношение към работата си, но когато говори, сякаш всичко от тази предварителна подготовка престава да има значение. Виждали ли сте човек, който постоянно наднича в записките си, за да не пропусне нещо? Франкъл говори без подобна поддръжка. И неговата автобиография никак не е последователна (в повечето случаи), но ми направи изключително впечатление.

Има още

„(Не)възможният Адолф“ на Ерик-Еманюел Шмит

Адолф Хитлер – демон и ангел

1-241472   Фактите стоят като тежки окови върху полето на Историята, реални и непроменими. Хитлер е скъсан на изпита в Академията за изящни изкуства и не става художник. Хитлер навлиза в политиката и е избран да управлява. Хитлер води война за лични идеали и провежда Холокост. Хитлер губи войната и се самоубива. Това е част от реалността, която всички са приели, и всяко следващо поколение се запознава с тези събития. Всеки може да направи избор и този избор да предопредели бъдещето му. А понякога друг прави този избор за нас. Ако Адолф Хитлер беше одобрен и приет в Академията, нещата можеха да протекат по съвсем различен начин. Може би никога нямаше да има Втора световна война, нямаше да загинат десетки милиони и нямаше да има държава Израел. Шмит поема по разклонението и пише алтернативна история, в която късметът на Адолф Хитлер се усмихва и той влага своята енергия в рисуването – един Адолф Х., който се бори за своето бъдеще и започва да се отдалечава от човека, когото всички познаваме. Има още

„Архипелагът на един друг живот“ на Андрей Макин

Усещане за живот

1-222043_b-001   Андрей Макин беше енигма за мен до съвсем скоро, един призрачен образ, чиито книги сякаш бедстват зад по-популярните Гари и Шмит. Но трепетното очакване за нещо ново и предизвикателно пося в мен съмнението, че не обръщам достатъчно внимание на детайлите, когато подбирам непознати за мен автори. Тревожното предчувствие, че съм пропуснал нещо веднага ме заля и започнах с откъс от последната му преведена у нас книга. Не беше тръпчив вкус, а някаква мощна и притегателна сила на изказа, неизвестността на приключението и тревожните времена по времето на Сталин. От някъде извираше свобода, но приклещена зад превзети от демони земи, едно църцорене, което едва напоява безкрайната тайга и се опитва да покълне в преклонените глави на лагерниците. Това е различен свят, който се стреми  всячески да оправдае съществуването си. Но има и още, което „Архипелагът на един друг живот“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Красимир Кавалджиев) ми показа. Има още

„Мандрагората“ на Жан Лорен

Тайнството и покварата

1-49239246._SY475_   В един сборник със страшни разкази и приказки човек би очаквал тъмните стихии на фантастичното да прелеят през чашата и да „удавят“ незащитените умове с неподправен страх и безумие. Така мотивите биха били прозрачни за всеки. Но при декадентската литература наистина го има онова освобождаващо безумие от края на 19 век във Франция, което насища символиката с нетрадиционното, сякаш бягството от действителността е единственият изход пред очакването за свършека на всичко. Самият Жан Лорен поема по стихийния път към това освобождение, изпълвайки белите листове с пороците, които го вълнуват, и всявайки ужас сред съвременниците си. Пияч на етер, фокусиран в един свят на ума зад завесата на опиянението и фантазмите, буен критик и разкрепостена личност, поела по пътя на саморазрушението. Краткото запознанство с Лорен чрез малкото статии и коментари ми наложи някаква подозрителност, която вървеше ръка за ръка с четенето на сборника, въпреки яснотата, че вътре ще намеря доста любопитни за мен текстове. Има още

„Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ на Ерик-Еманюел Шмит

Сред тайните на музиката

1-217755_b-001   Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид.  Има още

„Животът пред теб“ на Ромен Гари (Емил Ажар)

Един объркан свят

1-43182806   Представях си Ромен Гари по друг начин, особено след прочитането на разказите в „Птиците идват да умрат в Перу“. Слушах мнения за някои от произведенията му и реших да продължа с четенето. Все още не съм стигнал до емблематичните, но пък се натъкнах на „Животът пред теб“ („Леге Артис“, 2018, с превод на Красимир Мирчев). Истината е, че ми връчиха книгата в ръцете с ентусиазъм, на който не можах да устоя. Но аз се паля, слушам внимателно какво ми се говори и се доверявам, ако има защо. „Причудлива, цинична, обсебваща…“ – точно такива думи очаквам винаги, за да отворя първата страница. Но в случая езикът на Гари е достатъчен – непоколебим, провокиращ и недвусмислено ясен, както е в случая.  Има още

„Оскар и розовата дама“ на Ерик-Еманюел Шмит

Чудесата на живота

1-111865_b   Започнах да чета Шмит след препоръка и съвсем неусетно той „превзе“ няколко от дните ми. Но те не бяха изгубени напразно, защото се оказаха по-смислени от други преди тях. Нещо се случи след прочита на „Концерт в памет на един ангел“, и то достатъчно важно, за да хвърля око и на останалите му книги. „Оскар и розовата дама“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) също ми беше горещо препоръчана. Малка, спретната и с достатъчно странна корица, за да не оглася шумно криещата се вътре история, тя ми каза достатъчно неща, от които да придобия що годе добра представа за Шмит и неговите интересни сюжетни идеи.  Има още

„Концерт в памет на един ангел“ на Ерик-Еманюел Шмит

Разкази за признания и изкупление

1-158107_b   Не знам как се пише за подобни книги. „Концерт в памет на един ангел“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) носи онази невероятна идейност, от която всеки читател би извлякъл свой смисъл, без да се налага да работи с литературни внушения и категории. Тези разкази не носят никакъв интелектуален потенциал, нито принуждават да ги осмисляш дни наред. Но пък има толкова драматични обрати, че в един момент се чудиш как участниците преодоляват вътрешните си катаклизми, без съвсем да изгубят ума си.  Има още

„Птиците идват да умрат в Перу“ на Ромен Гари

Думите на живота

1-1-1234354   Истината е, че когато се запознавам с нов автор, сякаш изпадам в безтегловност – нямам кой знае какви очаквания, все още не съм се адаптирал към стил и текст, „чист“ съм, като новороден, предприел дългото пътуване сред света на другите. Магията се заражда след това – наситена, илюзорна, или каквато може да предложи даден автор. С Ромен Гари не беше по-различно. Но виртуалното пространство вече се бе запълнило с думи като „вълшебен“, „изумителен“, „любим“, „невероятен“. И никой не чух да казва, че за да четеш Гари, ти трябва солидна подготовка – за да го усетиш, да го разбереш или нещо подобно. Какво почувствах когато започнах ли? Все едно единствено Гари е жив в този момент, а всички ние сме просто призраци, които запълват видимата вселена.  Има още